М. Д. Лаклън
Фенрир (61)

61.
Ненаситно настояще

Елис седеше до Жеан в избледняващата светлина на вечерта, косите лъчи на скриващото се слънце превръщаха русата й коса в ореол. Навсякъде около тях личаха багрите на есента, но Жеан не усещаше студ. На раменете си имаше дебело ломбардско наметало, а под него топла вълнена риза, добре ушит панталон и свестни ботуши. Елис и той не бяха първите хора, нападнати от горяните, но се оказаха последните.

В съзнанието му витаеше неясен спомен — далечен звън на камбани, напевни молитви, неспирната кашлица на брат Гийом по време на литургия, усещането за скованост, за крайници, които искаха да се движат, но не можеха. Други спомени изглеждаха много по-отчетливи: ярки отражения по вода, обрасъл в зеленина речен бряг и момиче с дълга коса, почти бяла под слънцето, което се смееше и плискаше водата. Знаеше, че я обича толкова отдавна… и толкова отдавна му липсваше. Но нищо вече нямаше значение. Сега беше тук, до нея, миналото и бъдещето бяха погълнати от прегладнялото настояще, от чувствения миг, от тръпката на нейното докосване, от сините й очи сред алената есен, от милионите мокри слънчеви скъпоценности по листата на дърветата.

Докосна камъчето на шията си и тя хвана ръката му, за да я отмести. Друг спомен се събуди, а с него и силното желание да захвърли този идолопоклоннически талисман, но не го направи. Чувстваше вълка, в който се бе превърнал, като стара кожа. И тя още не се бе свлякла от тялото му. Когато ходеше, понякога го тласкаше яростна мощ, бореше се с подтика да хукне с ръмжене между дърветата. Камъчето обаче щеше да го спаси. Усетът му подсказваше, че това е спасителното въже, привързващо го към разсъдъка, ключът, отворил изхода от кланицата в главата му.

Ловуваха заедно — Елис взе лък, принадлежал на разбойниците, Жеан се прокрадваше безшумно и издебна с копие в ръка една сърна. Вечерта опекоха месото и лежаха на поляната под звездите.

Жеан си представяше какъв е бил някога — мъж, обикнал жена толкова силно, че се върнал от владенията на смъртта, за да я намери. Ала не знаеше как да изрази това с думи. Връзката му с Елис се опираше на чувство, по-мъчително и от глада, по-сходно със страха от задушаване. Тя беше като въздуха за него и той не можеше дори да помисли, че ще се разделят.

Цяло лято наблюдаваха как тримата мъже ги издирват — дебелият великан, онзи с гарваните и търговецът, но не позволиха да бъдат видени, винаги се скриваха в шубраците. Мъжете останаха дълго в гората, но тъй и не ги откриха. Елис ги доближаваше невидима, дори хапваше от храната им, преди да се върне при Жеан. Тя не искаше да бъдат намерени, затова мъжете не ги намериха.

Един ден, когато вече застудяваше, Елис го целуна, хвана ръката му и го поведе на дълъг път. Стигнаха до ниска колиба с покрив от чимове. Не завариха никого вътре, макар че имаше следи от обитатели — катурната маса, строшен стол и сламеник. Някой си бе тръгнал много припряно и Жеан не се чудеше за причината. В гората нямаше закони, тук животът винаги висеше на косъм. Елис стъкна огън, Жеан остави торбата на пода и извади месо и корени. Седяха на постелята до късна вечер и заспаха прегърнати.

В тази колиба Жеан не сънуваше нищо — нито Бог, нито вълка, нито сакатия, който беше някога, нито себе си, нито жената до себе си. Той бе намерил покой.

Събуди се с усещането за есенен студ по кожата си. Елис бе станала преди него и бе излязла да набере гъби. Чу я да влиза и да оставя кошницата, която бе намерила в колибата.

Той се протегна и отвори очи. Отначало му се стори, че не вижда заради ярката светлина. Но вътре нямаше слънце.

— Буден ли си? — попита Елис.

Жеан мигаше неспирно.

— Жеан?

Той преглътна. После докосна камъчето на шията си.

— Не виждам.