М. Д. Лаклън
Фенрир (14)

14.
Разкритие

Леший и берсерките слязоха в бивака и стигнаха до къщата, която Зигфрид използваше за щаб на войската си. Нападенията през отминалия ден бяха упорити и северняците дадоха много жертви. В нощта пламтяха огньове и първобитната свирня на флейти и барабани се накъсваше от стонове и писъци. Измършавели лица белееха в мрака. „Така сигурно изглежда земята на мъртвите“ — хрумна му на Леший.

Къщата се виждаше отдалече под ярката луна. Търговецът беше уморен и се надяваше на гостоприемството на краля. Вземане-даването с владетели си имаше поне едно предимство — дори в трудни времена при тях се намираха добро вино и вкусна храна.

Кралят седеше на стол насред стаята. Столът никак не приличаше на трон, но си личеше веднага, че е сложен тъкмо на това място, за да го замести. Леший се почуди дали кралят не раздава правосъдие. От срещите си със северняци се бе убедил, че те рядко държат на церемониите, особено когато воюват.

Кралят му се усмихна неприветливо и подаде празната си чаша, за да бъде напълнена. Леший забеляза, че до него не е обичайният му слуга, а кльощавият берсерк Серда. Ето къде бе дошъл, след като си тръгна от поляната…

— Търговецо, не водиш младия си роб.

— Той се грижи за монаха. Франкът пострада зле днес — обади се Офети.

— Заповядах да ми го доведете.

Зигфрид беше пребледнял и стискаше зъби, все едно преглъщаше кипящия си гняв.

— Слуги колкото щеш — сви рамене Офети. — Ако желаеш, аз ще го заместя.

— Казах да ми доведете момчето, дебелако. Върви да изпълниш заповедта.

— Ще се катеря цял час по склона — оплака се Офети, но погледна пак вбесения крал и добави припряно: — Отивам, отивам!

— Добре. Доведи го, но без разправии, за да не научи Гарвана.

— Ти заповядваш — отвърна Офети и даде знак на Фастар да излезе с него.

Кралят глътна малко вино, за да се овладее, и каза на Леший:

— Е, какво каза светецът? Какви откровения чу от него?

Леший се огледа. Воините в стаята се бяха наежили. Всички го гледаха втренчено. Търговецът си бе патил достатъчно от неуспешни сделки, за да знае кога е време да се примири със загубите и да си плюе на петите. Само че сега беше немислимо да се изплъзне на краля.

— Хайде, търговецо! Какво каза той?

Леший се подвоуми дали да излъже, но се отказа. Твърде много хора знаеха латински и нищо чудно някой да бе осведомил краля. Истината беше най-безопасна.

— Каза, че тя е тук.

— Нима? — Въпреки нехайния тон кралят изглеждаше готов да избухне всеки миг. — И защо е казал това според тебе?

— Не съм магьосник, господарю.

Кралят се изправи толкова бързо, че Леший понечи да отскочи назад. Вече нямаше съмнение, че Зигфрид едва сдържа яростта си.

— О, магьосник си ти, търговецо, магьосник! Научих от моите бойци, че съм те познавал още в детството си. Само дето липсваш в паметта ми. Да не си изтрил спомените ми, а?

На Леший му олекна. От това можеше да се измъкне с приказки.

— Просто казах, че славата ви се е разнесла надлъж и нашир, затова съм чувал за вас и вашия баща още от дете в родината си отвъд Източното езеро. И там пеят за вашите подвизи. Може би вашите бойци не са ме разбрали. Не владея чак толкова добре вашия език.

— Владееш го толкова добре, че да лъжеш — натърти кралят.

Леший не каза нищо, защото се досещаше, че само ще си навреди.

Кралят плесна с ръце.

— Добри ми Серда, покажи на нашия почитаем гост какво намери в неговите дисаги.

— Дадохте ми дума, че няма да ги пипате!

— Не съм ги пипал. Серда сгащи едно хлапе при опит да отмъкне нещо. Крадец отвори дисагите ти, търговецо, не моите воини. И защо ли упорстваш в желанието си никой да не види твоите стоки? Твърде странно се държиш за търговец.

— Господарю, искам и аз да съм при стоката си, когато я разглеждат. Иначе получавам твърде лоша цена за нея. По-точно не получавам нищо.

— Има и по-лоша цена от нищото — сопна се Зигфрид и докосна дръжката на меча си.

Серда се подсмихна на Леший и издърпа напред една от големите торби. Сърцето на търговеца се разтуптя, когато берсеркът бръкна и извади нещо. На светлината на свещите блесна бледо злато. Косата на Елис.

— Какво е това, търговецо?

Гласът на Зигфрид се накъсваше от гняв.

Леший въздъхна и разпери ръце. Трябваше да се успокои.

— Купих косата от една селянка по пътя насам. Ще направят чудесна перука от нея. Всеки от вашите бойци ще се гордее да я занесе на жена си.

Кралят пак стисна зъби и извади от торбата още нещо, което беше толкова малко, че се побра в юмрука му. Изпъна ръка към Леший.

— Според тебе какво държа тук?

— Аз съм обикновен човек и не смея да гадая какви са мислите на кралете.

— Добър отговор. Но моят е по-добър. Искаш ли да го чуеш?

— Както желаете.

— Държа смъртта ти, търговецо.

Леший преглътна. Докато още беше в безопасност на поляната с дамата, бе си помислил, че е живял дълго и е готов да заложи живота си срещу шанса да забогатее. Но сега този живот му се струваше твърде кратък. Неприсъщи за него мисли се въртяха в главата му. „Не съм направил нищо. Не съм живял.“ Да, мина с камила по пътя на коприната, отиде до замръзналите брегове на север, видя Свещената римска империя и маслиновите горички на юг. Но изправен пред смъртта, той прозря ясно истината за живота си. Всичко това бе вършил сам. Спомни си своята майка. Тя беше последният човек, когото обичаше и за когото би умрял. Разбра защо му хрумна, че нищо не е направил. Никога не замени онази обич с нова — към приятел, към жена, към дете. Търговията беше всичко за него. Ето я и последната сделка, в която ще се пазари за живота си.

Кралят застана пред него и разтвори юмрука си. На дланта му лежаха два хубави женски пръстена. На единия изпъкваше лилията на маркграфа на Неустрия, която сочеше, че жената е от благородно потекло и е потомка на Робер Силния. Викингите бяха понесли немалко поражения от него, преди да го убият накрая, затова познаваха добре герба му.

— Господарю, приех ги като заплащане за коприна — каза Леший. — Кой съчини цяла история от няколко кичура и някакви пръстенчета?

Търговецът стрелна с поглед Серда.

Кралят като че претегли думите му наум.

— Кога направи тази сделка?

— Онази вечер, господарю. Някакъв чудак ми предложи тези неща, беше висок и носеше вълча кожа. Не ми допадна особено, но беше готов да плати добре за…

Кралят вдигна ръка.

— Ще видим. Твоето момче ще дойде тук преди зазоряване и ще чуем какво има да каже.

— То не говори, господарю. Нямо е.

— И да говори, и да мълчи, ще научим достатъчно от него. Ако се оправдаят подозренията ми, че той всъщност е дамата, която търся, ще те изкормя тук, в тази къща.

Отвън се чу шум, в стаята нахълта задъхан мъж — един от берсерките, които намериха Леший на хълма предишната нощ. Висок, жилав северняк с белег през цялата буза и отрязан горен край на ухото. Нещо беше преметнато през ръката му. Усукан мокър плат.

— Какво си ни донесъл?

Платът пльосна тежко на тръстиките. Въпреки мръсотията всички виждаха коприната и броката на скъпа рокля.

— Намерих я там, където беше спрял за нощувка. Дрехата е франкска, господарю, няма спор за това.

Зигфрид извади меча си и пристъпи напред, а Леший инстинктивно протегна ръце да го отблъсне.