М. Д. Лаклън
Фенрир (58)

58.
Потеря

Елис избяга, вълкът също. Щом тя се отдалечи, той забрави за франките и изтича към гората, повлякъл трупа на рицар.

Гарвана избърса меча с наметалото си и го пъхна в ножницата.

— Настронд… — промълви той.

Офети кимна. Още се задъхваше.

— Брегът на труповете.

Огледа осеяния с тела бряг, пое си дъх и изрече:

— „И тя видя да бродят

в кървавия прилив там

клетвопрестъпници,

а също и убийци,

и другите, приятели предали.

Там гарваните се засищаха

с телата на умрелите,

вълкът там хората разкъсваше.“

— Така гласи прастарото пророчество — каза Хугин, — така ще започне залезът на боговете.

Офети плъзна пръсти по ребрата си. Макар че бяха лепкави от кръв, раните се оказаха повърхностни. Изглежда, че върколакът не бе искал да го убие. Чудовището остави поне двайсетина мъртъвци на пясъка. В никоя битка Офети не бе виждал мъже да умират разкъсани и разръфани така. Чайки и гарвани вече кръжаха над брега. Викингът се бе стъписал от свирепостта на върколака, но не и от появата му. За разлика от изповедника изобщо не се съмняваше в съществуването на магията. Израсна в стопанство близо до планина, където му втълпиха, че елфите, джуджетата, троловете и върколаците са истински колкото и поверените му овце, мокрещия го дъжд и сланата.

Леший излезе иззад една дюна.

— Нямаше те, докато тук беше бойно поле — поклати глава Офети.

— Аз доведох Гарвана тук и му показах най-близкото място, където да се качи на кораб.

— Никого никъде не си довел. Тези срещи са предопределени — възрази Хугин.

— А предопределено ли ти е да отидеш в Ладога? Тогава не се нуждаеш от помощта ми.

— Може би има какво да свършиш в предстоящото — вдигна рамене Хугин, — но не се заблуждавай, че можеш да избягаш от съдбата си.

— Моите битки се водят с пари и пазарлъци — натърти търговецът. — Само щях да ви се пречкам, докато се сражавахте срещу онова. А що за чудо е то?

— Враг на смъртта — каза Хугин.

Леший огледа брега.

— Щом е тъй, не искам да срещам приятелите й.

Но на Офети не му беше до шеги. Искаше да почете мъртвите си приятели с възвишени думи според воинския обичай.

— „Във Валхала имаше празни скамейки край трапезата,

затова мрачният бог прати вълк да ги запълни.

И сега се обагри пясъкът с доблестна кръв,

а ръката на воина иска да грабне на възмездието меча.“

Хугин слушаше внимателно. Не бе израснал сред северняци, но познаваше обичаите им. Знаеше, че Офети почита и изпраща своите приятели със същата скръб, която франките изразяваха с молитви и сълзи, а маврите с погребалния си плач.

— Моите сродници са мъртви — каза Офети по-сдържано, — а аз не мога да се върна в родината си. Имам три кораба, с които не мога да плавам, и съкровище, което не мога да отнеса. Главата ми беше размътена дни наред, искам да я прочистя с бистра вода.

Гарвана се изправи.

— Качи се в манастира, там ще намериш храна и вода.

— Скъпа премяна носиш, боецо — подхвърли Леший. — От съкровището ли е?

— То вече е заровено — подсмихна се Офети. — Не се чуди как да ми го отмъкнеш.

— Мислех си точно обратното — как да спазаря за тебе най-добрата цена.

— Аз ще тръгна след вълка — съобщи им Гарвана.

— Ще дойда с тебе — реши Офети. — Тази твар уби трима от моите приятели и аз бих искал да взема кожата й в отплата.

Хугин кимна.

— Да, можеш да ми послужиш.

— Никой не ме използва — увери го Офети.

— Боговете те използват, както го правят и с всички останали — възрази Хугин. — Тук се сбъдва кърваво провидение. На мен се пада да го спра.

— Нали каза, че никой не може да избяга от съдбата си — вметна Леший.

— Ти не можеш, но с решимост и упоритост героите могат да се опълчат на боговете.

— Каква скромност…

— И как ще избегнеш предреченото? — попита Офети.

— Като я намеря.

— Тя искаше да отиде при Хелги, ако това те улеснява.

Гарвана се замисли.

— Значи ще стане каквото предположих. Хелги трябва да умре.

— Каква полза от смъртта му?

— Богът е на земята. Вярвам, че виденията ми са истина. Моята сестра беше искрена в стремежа си да защити бога, като убие жената, и ме използваше за целите си. Вълкът следва жената, а тя отива при Хелги. Значи там свършва нишката на съдбата… и вълкът ще се бие с бога на труповете.

— Според тебе Хелги ли е твоят бог? — попита Офети.

— Не знам.

— Ами ако е той?

— Длъжен съм да изпреваря вълка и да го убия аз. Така ще попреча да се сбъдне предреченото.

— И какво ще постигнеш?

— Ще сложа край.

— На какво?

— На кървавия цикъл — богът идва на земята, вълкът също идва на земята и го убива.

— Защо те е грижа за тези неща?

— Защото жената привлича вълка, а накрая и тя умира.

— Да попитам и аз — намеси се Леший. — Защо ти пука?

— Щом магията се разпръсна, аз си спомних.

— Какво си спомни?

— Миналото, когато се заклех да я закрилям.

— Кога е било това минало? — учуди се търговецът. — Ти се опитваше да я убиеш по целия път от Париж до този бряг.

Гарвана му обърна гръб и каза на Офети:

— Моля те за услуга, дебелако, в замяна на това, че те освободих от заклинанието на вещицата.

— Не знам дали тя ме омагьоса, но всичко свърши, когато ти й отсече главата. Да речем, че си прав. Що за услуга искаш от мен?

— Нищо трудно. Намери си жена, отгледай добри синове и им разкажи историята, която ще чуеш от мен. Заръчай им да я разказват и на своите синове, а те на своите, докато свят светува. Това е благородна задача.

Офети махна с ръка към търговеца.

— Защо той или ти да нямате синове и да им разказвате историята?

— Той е стар, а аз съм обречен да умра.

— Как ще умреш?

— Ще се изправя срещу вълка, както се е случвало преди и както ще се случва занапред. Такава е съдбата ми.

— Откъде знаеш?

— Моята сестра… тази твар, която смятах за своя сестра, ми я показа, макар и така, че да не я разпозная.

— Тя беше жена с проникващ надалече взор — изтъкна Офети, — веща в магията сейд. Знаеш какъв ще бъде твоят край, но не изглеждаш щастлив. Мъжът среща усмихнат съдбата си, щом вече я знае.

— Въпреки всички лъжи на вещицата, непременно има начин да премахна проклятието. Ако няма, и в бъдещето ще живея както досега — непознаващ себе си и заблуден. Може би е твърде късно за мен в тази плът, но още не е късно за мен, какъвто ще бъда в идните дни. В бъдещите ни въплъщения някой от нас ще проумее какво се случва и ще успее да го прекрати, преди пак да бъдем обречени на мъки и страдания. Ще изпратим послание на вечността, дебелако, и ти ще бъдеш вестоносецът.

— Ще дойда с тебе при Хелги — съгласи се Офети. — Не за да служа на твоята цел, а защото се заклех пред момичето да я браня. Тя е в опасност, затова ще вървя с тебе — не за слава, не за злато и не за да имам синове. Ще вървя с тебе, защото момичето поиска закрила и аз обещах. Вещицата, която сега лежи мъртва на този бряг, ме омагьоса и ме принуди да сторя зло на жената, да погазя клетвата. Трябва да поправя стореното, иначе ще ме посрещнат твърде зле в залите на мъртвите. А трябва и да отмъстя за своите сродници. Ще намерим този вълк и ще го убием. Веднъж вече го посякох и пусна доста кръв. Не виждам причина да не го съсека отново и да видя още повече от кръвта му.

— Не би могъл да го убиеш — сопна се Хугин, — преди той да изпълни своята роля във великия ритуал на бога, преди да донесе смърт на Всеобщия отец.

— Ще видим. Срещал съм мнозина, които се хвалеха, че са неуязвими. Например Ерик Коравия.

— И какво го сполетя?

Дебелакът намигна.

— Не се оказа толкова корав.

— Този път е друго — поклати глава Гарвана.

Офети изсумтя и закрачи към манастира.

Леший зарея поглед към дърветата. От тук до Ладога имаше огромни гори, а и планини, обитавани от какви ли не диваци. И какво трябваше да правят? Да преследват онази твар, която изскочи от мрака, за да се нахвърли срещу дамата ли? Мъдрите хора бягат от такива твари, не ги гонят. Искаше обаче да запази огърлицата, която Гарвана му даде. Криеше я под кафтана си. Но колко силно беше желанието му да има огърлицата? Стигаше ли, за да остане с тези безумци, които искаха да се опълчат на боговете? Може би не…

Леший изтича да догони Офети.

— Още на онзи хълм край Париж ти казах да ме оставиш на мира. Дамата не ти донесе късмет.

Офети се усмихна, макар че имаше сълзи в очите му.

— Твърде късно е за такива приказки. Миналото е вятър в гърбовете ни. Не можем да го спрем.

Той продължи по мокрия пясък към манастира, а Леший започна да събира оръжия и ценности от труповете. Наоколо имаше поне десетина хубави меча — изобилна стока за размяна, ако се отбият в Бирка. Огърлицата беше стъписващо скъпа, а магьосникът носеше в торбата си стоте дихрама, но на търговеца му дойде до гуша от приключения. Още в първия по-голям град с пазар щеше да се сбогува със спътниците си.