М. Д. Лаклън
Фенрир (10)

10.
Пазарлъци и заплахи

Жеан усети миризма на печено месо и аромат на борови иглички в огъня. Подът беше настлан с наскоро отрязана тръстика. Гълчавата в къщата секна, щом той влезе.

— Господарю Зигфрид — започна Фастар, — пленихме този мъж — един от боговете им, и го доведохме пред тебе, за да постъпиш с него, както желаеш.

— Хванахте ли момичето?

— Не, господарю.

— И защо?

— Тя се скри някъде на южния бряг в тъмнината.

— Щом е тъй, защо и вие не сте там? Скоро ще съмне.

— Изгубихме дирите й, господарю, а този човек е много ценна плячка и си казахме, че ще поискаш да ти го доведем веднага.

— Или пък ви е дотегнало, искали сте да се върнете при пиенето и жените, затова сте решили да ми подхвърлите някоя огризка, та да не се гневя?

Никой не продума, кралят изсумтя. Жеан чу звук като стъргане на метал по дърво. Чаша или купа на масата? Или меч?

— Гарвана ли я докопа?

— Не, господарю, доколкото знам. Той простреля друг преобразяващ се, но не догони жената, струва ми се.

— Не му харесва да си мокри перушината — вметна Офети.

Фастар издиша през зъби. Монахът долови раздразнението му, че другите пак пренебрегнаха нареждането да мълчат.

— Друг преобразяващ се, казваш…

— Да, господарю. Човек вълк.

— Откъде е дошъл? Може ли той да е вълкът от преданието?

— Не знам, господарю. Все едно, вече е мъртъв.

— Значи едва ли е онзи вълк. Някой виждал ли е Гарвана оттогава?

— Сигурно пак е в гората със сестра си, ако и тя не е умряла.

— Ако е умряла, ще я сготви — пак се обади Офети.

— Млъкни! — троснато заповяда Фастар.

Кралят се засмя неприветливо.

— Фастар, не ти ли е хрумвало да клъцнеш гръкляна на онзи гарван?

— Щях да го сторя в града, господарю, но той е прекалено бърз.

— Нима? Не говорех сериозно. Той ми е полезен като съюзник. Само сме на различно мнение кой е верният път напред.

— Не на мен се пада да отсъдя, господарю.

— Правилно. — Изповедникът чу доближаващи го стъпки и Зигфрид каза: — Този ли е богът?

— Да, господарю.

— Сакатият светец… Този не е бог, Фастар. Подбирай думите си по-точно. Но ти, свещенико, говориш от името на бога, нали?

Жеан не отговори.

— Прочут си, знаеш ли? — продължи кралят. — Вашите бойци крещят името ти, докато обсипват с огън и камъни моите кораби. Той да не е ням? Да не би и езикът му да е разкривен като тялото? Разбира ли нашата реч?

— Може да говори, мисля си аз — намеси се Офети. — Каза нещо в техния храм.

— И какво каза?

— Че не е бог.

— Е, поне в нещо да сме единодушни. Фастар, как се натъкнахте на него?

— Той беше в храма с момичето.

— Значи е била в ръцете ви, но ви се е изплъзнала?

— Господарю, човекът вълк я изведе навън. Той е магьосник, нищо не можах да направя. Строших добър меч в него, а момците счупиха и две-три копия в кожата му.

Жеан се усъмни. Не ги беше чул да говорят за това, а трудно биха премълчали толкова необичайна случка.

— Но Гарвана се е разправил с него.

— С омагьосани стрели, господарю. Тези преобразяващи се могат да бъдат поразени само от магия, а Гарвана е всеизвестен заклинател.

— Знам ли… Какво стана с момичето?

— Скочи от прозорец и изплува до южния бряг. Изтича по склона към гората и там я изгубихме.

Жеан чу въздишка и нетърпеливи крачки из стаята.

— Търпя в бивака си хора от Ордата само защото уж сте големи герои. Могъщи воини! А някакво си момиче ви бяга в тъмнината…

Мъжете запристъпяха от крак на крак.

— Свещенико, къде би могла да отиде тя? Има ли място на южния бряг, накъдето би побягнала?

Изповедникът не отвори уста.

— Да знаеш, не само ние я търсим. Ако аз я пленя, тя ще живее. Ако я спипат други, няма да й помогне и вашият бог.

Монахът усети горещ дъх по лицето си. Кралят се бе навел към него.

— Нашият Гарван я иска, а той не е мил човек. Ще я изяде, и то жива, струва ми се.

Жеан не остана безмълвен този път.

— За какво ти е нужна?

— О, той говори. Отговори на въпроса ми — къде е тя?

— Не знаех, че е била преследвана. Не познавам земите около града. Както сам виждаш, не ми е присъщо да бродя по полето.

Гласът прозвуча съвсем близо до ухото му.

— Не изглеждаш уплашен.

Този път Жеан премълча.

— Ти си пророк, нали?

Отново мълчание.

— Стига де, знам това. Не само твоят граф Юд има шпиони. Не сме толкова изостанали, колкото си мислиш. Чувал съм да твърдят, че ти си пророк.

Жеан надушваше още нещо, освен борови иглички, тръстики и печено месо. Какво ли беше? Същата миризма като в Париж. Мърша. Гнилоч. Разлагане на човешка плът.

— Хайде да опитаме по лесния начин — предложи кралят. — Искам да работиш за мен. Кажи ми от какво се нуждаеш и ще ти го дам. Е, какво искаш?

Жеан знаеше само един отговор на подобен въпрос.

— Твоята душа за моя Бог.

— Не. Аз съм крал и човек на Один — това е всеизвестно. Позволи ми обаче да се погрижа за тебе. Искаш ли вино? Храна?

— Да. Но не мога да се храня сам.

— Е, няма да те храня аз. Много неща понасям, но не пипам сакати.

— Използвай момчето — за кой ли път се чу гласът на Офети.

— Млъкни бе, чувал с лой такъв! — не се сдържа Фастар.

— Какво момче?

— Един търговец отвън има млад роб — хем е ням, хем е слабоумен. Той е от Миклагард и си е тъп, затова е все едно дали ще прихване нещо от сакатия.

— Ням… това ми допада — промърмори Зигфрид. — Доведете момчето. А вие, берсерки, се махайте. Останалите също. Вървете де! Ще говоря с монаха насаме.

— Вън! — изръмжа на хората си Фастар.

Жеан чуваше как мъжете се изнизват през вратата. За малко стаята притихна и изповедникът се заслуша в пукането на горящите дърва и крачките на краля. И пак усети вонята на смърт.

Чу и други стъпки.

— Нахрани този монах. Дай му месо и вино.

Мълчание.

— Какво ти става, момче? Нахрани монаха.

— Той не разбира твоя език — обади се Жеан.

— А ти говориш ли неговия?

— Да.

— Ами говори му!

— Трябва да ме нахраниш и да ме напоиш. Ако сте вие, госпожо, разлейте малко вино — каза монахът на гръцки.

Дамата говореше езика, но той беше почти сигурен, че Зигфрид не го разбира.

Жеан чу тракането на чиния, бълбукането на вино в чаша. А когато чашата опря в устните му, малко вино прокапа по дрехата му.

— Внимавай, хлапе! Това питие се намира твърде трудно, за да го хабиш — тросна се Зигфрид.

Изповедникът яде месо и хляб до насита. Чак сега осъзна колко гладен е бил.

— Не губете надежда, госпожо. Ще се справим.

Същата ръка докосна рамото му и той усети студената тръпка в тялото си.

— Свещенико, нека ти обясня моето затруднение — подхвана кралят. — Вашите хора на крепостните стени ни се опълчват много по-дълго, отколкото очаквах. Не ми е лесно да задържам армията си тук. Ако не нахлуем скоро в града, мнозина ще се разотидат по домовете си или дори ще предложат на мои врагове да умножат войските им. Тук има предостатъчно предводители на отряди, които са ми верни само докато трупат плячка. Разбираш ли ме?

— Да.

— Моите поданици са суеверна пасмина. Ако зависи от мен, още утре ще приема твоята вяра и ще се възползвам от всички облаги и възможности за изгодни бракове, които тя ще ми донесе. Твоят бог говори за мир, но е силен във войните — по времето на нашите дядовци се убедихме в могъществото на стария крал Шарл. Затова харесвам твоя бог — той прави кралете богати и силни.

— Христос не иска хора, които идват при него от такива подбуди.

— Не съм го питал какво иска, нали? По-скоро му казвам какво ще получи. Както и да е… Има едно пророчество. Нашите прорицатели го знаят, онази твар, която подгони вашата дама, също го знае, половината набожни малоумници на север го знаят. То гласи, че нашият бог Один ще се яви на земята в човешки облик.

— Това е лъжа.

— Може да е лъжа, а може и да не е. Няма значение. Огромното мнозинство от хората на север ще последват онзи, в когото виждат въплътения бог. Ако се окаже, че съм аз, ще последват мен.

— Защо още не си обявил, че си ти? Щом вярваш, че това не е нищо повече от лъжа, защо не се възползваш от нея?

— Обявил съм, че аз съм богът. И не съм казвал, че смятам пророчеството за лъжа. Все пак то е известно на мнозина и в него има насоки. „Как ще го познаете“ и така нататък, сещаш се. Човекът… или съществото, което ще разпознае краля на боговете в земния му облик, е нашият приятел Хугин, известен като Храфн. Същият, който сам нападна вашия град само преди пет часа. Мнозина от моите добри бойци се почувстваха длъжни да го последват, за да му попречат да задоволи по-гнусните си желания. Той принадлежи към култа на Один обесения, лудия, мъдрия, посветения в магията, повелителя на поезията, дрън-дрън-дрън… За самия Храфн се говори, че е въплъщение на един от побърканите гарвани на бога, неговите съгледвачи, които научават ставащото по света и се връщат да шепнат вестите си в ухото му. Може да твърдиш, че са глупотевини, но не са по-нелепи от онова, което ти пробутваш на хората. Какво е живият светец, ако не частица от бог на земята, и? Както и да е. Той трябва да признае въплътения Один и да го обяви пред всички.

— Защо не го принудиш да направи това за тебе?

— Не можеш да принудиш тази твар. Повярвай ми, ако го изтезавам, за него ще бъде сладък отдих в сравнение с всичко, на което се е подложил сам. Много ми се иска да го принудя, но няма как. Пък и хората няма да приемат това безропотно.

Чашата с вино пак беше поднесена към устните на Жеан. Той вече знаеше, че до него е Елис. Долови, че тя трепери.

— Не ми остава друго, освен да сбъдна пророчеството — натърти кралят. — И ето че става интересно. Нашите хора вярват, че в последния ден на боговете Один ще се бие с вълка Фенрир. Този звяр ще убие бога. Появата на вълка тук, в Средната земя, ще покаже кой е Один. Звярът ще дойде да го убие.

— Значи ще докажеш, че си крал на кралете, като умреш?

— Също като вашия Христос, не е ли така?

— Това е богохулство!

— Я по-кротко. Ето как си го представям аз — успеем ли да сбъднем пророчеството, да накараме вълка да се появи, мога да променя предопределението.

— Как?

— Ще го убия. Добре се справям с убиването, то е единственият ми занаят. Така ние творим собствени митове. Аз ще бъда Один победителят. Ако пък той ме убие, ще умра като герой и ще ме славят в идните времена. И така, и иначе печеля.

— Ами ако не дойде?

— Ще дойде. Стига да докопаме вашата дама.

— А тя как е свързана с всичко това?

— Нашият Гарван има сестра. И тя е нещо като пророчица. Посочи вашата дама като разковничето за появата на вълка. Один се е явявал на земята и преди, сражавал се е с вълка, а по някакъв начин момичето, което също е имало предишни животи, е било въвлечено в това. Където е тя, идва и вълкът. Ето ти причината да я искаме.

Жеан преглътна тежко. Спомни си какво му каза Елис в църквата. Сега му стана ясно какво й се е случило. Дочула е слухове каква участ й отреждат северняците и са започнали кошмарите. Всеки би имал кошмари от такива вести.

— А защо езическият магьосник се опитва да я убие?

— Той не признава, че аз съм Один. Смята, че вълкът още не се е появил. Ако успее да убие момичето, преди вълкът да е надушил дирята й, може да отнеме от силата му или дори да предотврати смъртта на своя господар. Същото е като с вашите ясновидци, които четат бъдещето в нощното небе. Биха ли могли да насочат бъдещето, ако се пресегнат към небето и угасят някоя звезда? Гарвана вярва, че е възможно, и вашата дама е звездата, която иска да угаси.

— Но според тебе не е необходимо, така ли?

— И аз смятам, че богът — тоест аз — може да надхитри предопределението. Просто двамата с него искаме да го сторим по различен начин. Моето желание е момичето да живее, за да подмами вълка в клопка. Тогава ще го победя в битка, както съм побеждавал всичко, изпречило се на пътя ми. А той иска тя да умре по-скоро. Имаме теологични разногласия, така да се каже.

— Отровни безсмислици! — отсече изповедникът.

— Може би да, може би не — отвърна кралят. — Виждал съм достатъчно сбъднати пророчества. Защо и това пророчество за боговете да не е вярно? Смята се, че и аз произхождам от Один. Може аз да съм богът, може и да не съм. Знам само, че ако накарам този вълк да се появи и го убия, нашият приятел Гарвана ще ме обяви за бог.

— Има само един бог, една безгранична сила — Исус, който е Христос, възнесъл се във величие и слава.

— А защо да не проверим това? — предложи Зигфрид. — Ако изречеш пророчество къде е момичето, ще приема вашата вяра. Тихомълком, разбира се, но щом всички предводители и войски се съберат под моите знамена и ми се закълнат във вярност, ще го направя открито. Наистина ще го направя.

— Пророчеството е дар от Бог. Няма да ме дари с него при тези обстоятелства.

— Трябва да те дари.

— Няма да се съглася. Допитай се до онази езичница, да видим каква полза ще имаш от нея.

— Опасявам се, че засега тя няма сили да пророкува. Средствата за достигане до пророчество са твърде… — кралят потропа с пръсти по нещо — … изтощителни, бих казал.

— Не търси своите отговори от Христос. За такива като тебе той има само един отговор — вечното проклятие.

— Отказът да ми помогнеш може да бъде опасен за тебе.

— Не се боя от смъртта.

— Добре, защото ей сега ще се запознаеш с нея.

Вонята на разложение стана непоносима, дамата ахна тихо. Някой стъпваше почти безшумно по тръстиките.

— Светецо — каза Зигфрид, — това е Гарвана Хугин. Почти успя да умъртви сестра си, докато изтръгваше пророчества от нея. Твърде лесно би могъл да стори същото и с тебе.