М. Д. Лаклън
Фенрир (57)

57.
Сама

Елис се свлече от сблъсъка на образи. Усещаше, че пропада през трънлив гъсталак и кожата й пламва мъчително. Сега страхът беше осезателен, можеше да го докосне — бе студен и твърд. Видя ярка синева над себе си, усети придърпването на вълните, които засмукваха песъчинки под ходилата й. Видя принесен в жертва мъж, увиснал на дърво, чиито клони бяха нощният мрак, а листата му — звездите. Усети замиращото му сърце като свое и изпита нужда, по-силна от глад, по-силна от жажда, да се превърне в това, което може да бъде. Имаше лица на брега и тя знаеше, че ги познава, но не можеше да си ги спомни под водопада на руните. Осемте намериха другите осем и станаха шестнайсет — мъркащи, пеещи, викащи и ликуващи в нея.

В река Индр имаше бързеи, до които се стигаше за час-два от имението. През лятото децата обичаха да плуват в тях, да се носят по течението в разпенената вода, да се отблъскват от камъните с ръце и крака, обзети и от ужас, и от възторг. Но веднъж след дълги дъждове тя отиде там с братовчедка си Матилда. На другото момиче не му стигна смелост да скочи в бурното течение, но Елис влезе във водата. И веднага разбра, че просто е невъзможно да плува в разбушувалата се река. Закриваше главата си с ръце и се надяваше да оцелее. Сега чувстваше същото, но несравнимо по-силно — подхвана я страховит поток, който я подмяташе и заличаваше всичко, освен неистовото й желание да живее. Ала не един порой я блъскаше и измъчваше, а шестнайсет, устремени към срещата си в езерото на нейното съзнание. В тези трескави мигове тя не различаваше въобразеното от истинското, миналото от настоящето, нито разбираше какво се случваше на брега.

Вълкът… или подобната му твар уби Мозел, осъзна Елис. Рицарят се бе строполил на пясъка, когато Хугин обезглави собствената си сестра. А после Мозел се помъчи да стане, за да се хвърли срещу Хугин. Явно очакваше магьосникът да нападне и Елис. Доблестният Мозел се бе опитал да изпречи своето изтощено, прегладняло тяло между дамата и меча на Хугин. Но нещо го грабна и го завлече във водата сред облак пръски и кръв, вдигани от размахани крайници. Вълкът като че освирепя от убийството, разкъсваше трупа на рицаря, забравил всичко друго.

Друг се появи пред погледа й — Офети. С блуждаещ поглед огромният мъж се клатушкаше досущ махмурлия, събудил се на непознато място. Някой се развика малко по-нататък. Омагьосаните франки се пробуждаха и се втурваха към водата, размахали мечове. Идваха и оцелелите съратници на Офети.

Елис сведе поглед към краката си. Главата на вещицата лежеше на пясъка като проядено от червеи парче дърво. Не знаеше защо протегна ръка да я докосне. Усещаше тялото си натъртено и смазано, умът й пък се предаваше под пороя от усещания.

Хугин свали ножницата на меча и я сложи на пясъка. Носеше на шията си някакво камъче. Развърза връвта, взе вървите от ножницата и се зае да направи по-дълга връв от всички парчета, за да върже на нея камъчето.

Берсерките се бяха опомнили бързо и обкръжаваха вълка — Астарт отляво, Егил отдясно, Фастар по средата. Офети пък подтичваше от труп към труп по брега, за да си намери оръжие.

— Гарване, много удобно време си избрал да правиш върви — подхвърли дебелакът.

— Правя окови за вълк — сопна се Гарвана.

Щом съедини с възли парчетата, той хукна към вълка. Съществото беше прекалено улисано да яде и не го забеляза. Хугин се метна на гърба му и опита да върже амулета на шията му, но беше захвърлен надалече и падна тежко на пясъка.

— Каква смърт ни се пада! — възкликна Астарт, докато пристъпяше към звяра. — Хайде, ела ми. Вече чувам как ще ме прославят в хиляда саги!

Елис успя да огледа върколака — с черната като нощ козина и огромните зелени очи изглеждаше като сътворен, а не роден. Стоеше на задните си крака, предните му лапи приличаха повече на ръце. И беше висок, по-грамаден дори от Офети.

— Хайде! — провикна се Фастар към него. — Тази смърт ще ми заслужи мястото отдясно на Один във вечния пир.

Макар че викингът говореше за вечен живот, ръмженето на вълка пробуди смъртния в него и го смръзна до костите с послание за неминуема гибел. Треперещите пръсти му измениха и копието падна на пясъка.

Вълкът скочи.

Фастар се овладя и замахна яростно с юмрук към главата му, но закъсня. Бликна кървав гейзер. След това умря Астарт — беше като парцалена кукла от плът в челюстите на звяра, лишил го от живот с лекотата, с която чайка изтръсква песъчинки от водорасло. Вълкът го пусна, за да разкъса тялото, да зарови муцуна в гърдите.

Нападнаха и франките с диви вопли — петнайсетина пешаци и двама, успели да яхнат коне без седла. Звярът докопа първия и го метна по останалите, като събори още двама. Конник го връхлетя в галоп, но копието беше изтръгнато от ръката му, а конят — хвърлен по гръб със строшени крака.

Рицарите бяха храбри мъже и се биеха ожесточено, но Елис си мислеше, че срещу тях е не вълк, а същински демон. Той беше огромен, двойно по-висок от нея, уродливото му тяло бе като глинена човешка фигурка, дърпана и разтеглена от палаво дете. Познаваше това същество от виденията си…

Дойде ред и на Егил, който посочи върколака с меча си.

— Знам, че ще умра, но знай и ти, твар кръвожадна, че в много битки аз съм… — Възвишените слова му дотегнаха. — Майната ти, хайде да свършваме!

Скочи към вълка, но звярът се извъртя и отхапа главата и дясното му рамо, още докато събаряше тялото в окървавената вода.

Офети бе взел меча на Гарвана и се втурна в сражението, крещеше имената на баща си и дядо си, за да втълпи на върколака, че произхожда от благороден род на убийци.

— В този ден, изчадие, ти срещна равен на себе си боец!

Някой дърпаше Елис за ръката. Гарвана. Тя понечи да се откопчи, но той я държеше здраво и сложи нещо на дланта й. Камъчето с връвта.

— Накарай го да носи този амулет — настоя Хугин. — Накарай го! В това е надеждата ни.

Елис не проумяваше смисъла на думите му.

— Махни се от мен, чудовище!

— Аз станах твой спасител. Виж мъртвата вещица. Накарай го да носи амулета!

Върколакът се вторачи в нея със зелените си очи и сякаш я позна. От всички страни го притискаха въоръжени мъже, опитваха се да го намушкат или съсекат, той пък замахваше да ги отпъди, докато вървеше към Елис.

Тя отстъпи заднешком, стиснала камъчето.

Съществото заговори с чегъртащ глас:

— Идвала си при мен и преди. В грейналите зелени ниви под ярко небе, когато слънцето превръщаше водата в покривало от диаманти. Ти дойде да ме благословиш, Света дево.

Елис побягна, обзета от сляпа паника. И все пак се озърташе неволно през рамо.

Офети се хвърли към вълка и замахна с меча на Гарвана. Звярът беше пъргав и се метна встрани, но острието се вряза в черната козина на хълбока му. Съществото тутакси скочи към Офети, Гарвана обаче награби викинга и го събори, челюстите на чудовището само се плъзнаха по шията му. Върколакът докосна хълбока си и вдигна пръсти към устата си, за да опита на вкус кръвта.

— Убий го! — кресна Гарвана и Офети нападна отново.

Този път вълкът се оказа прекалено бърз за него. Стисна с ръце Офети и го вдигна над мокрия пясък.

Елис се извъртя.

— Вали, недей!

Изпищя думите, макар че не знаеше откъде се взеха, но те подействаха на съществото.

То пусна Офети, който пльосна във водата и притисна длани към раните по ребрата си, докато опитваше да си поеме дъх. Франките пак се струпаха около звяра и той се забрави в яростното желание да разкъсва и дере.

У Елис изпъкна руна — първата, която бе успяла да назове. Кон. По брега при нея дотича в галоп една от кобилите на франките.

— Госпожо, трябва да останеш с нас. Предлагам ти моята закрила! — чу тя гласа на Гарвана.

Той пак бе извадил меча си, но не нападаше заедно с рицарите.

Елис клатеше глава и отстъпваше.

— Госпожо!

Тя напипа грива и се метна върху кобилата.

— Той ще те убие! Вълкът ще бъде твоята гибел! — извика Гарвана.

„Тръгвай!“ — заповяда Елис мислено и кобилата препусна бясно по пясъка към дърветата.