М. Д. Лаклън
Фенрир (22)

22.
Безпомощен

Когато Леший дойде на себе си, беше сам. Рече си, че Гарвана просто го е подминал.

Разсъмваше се. Отначало не можа да си припомни накъде бе побягнала Елис, но кратък стон му подсказа. Тъкмо понечи да отиде при нея и го възпря блясъкът на стомана. Голият Гарван, блед като труп, клечеше до реката в сивкавата утринна светлина.

Леший искаше да припълзи по-наблизо, но краката не му се подчиняваха. Страхът надмогна волята му, толкова се плашеше от ужасната твар.

Къде ли беше Чахлик, онзи човек вълк? Не се съмняваше, че е мъртъв.

Сети се и за кльощавия берсерк. А той къде ли се дяна? Мислите му се отплеснаха към онова, до което винаги стигаха накрая — печалбата. Чу достатъчно от берсерките, които изпиха виното му, за да знае, че не са обвързани с кръвна клетва към датския крал. Те не говореха латински, не можеха да се пазарят с монаси. Единствената не особено привлекателна възможност, която виждаше, беше да се съюзи с тези мъже. Въртеше гривната между пръстите си. Поне имаше нещо ценно, както боецът има оръжието си. Пак получи шанс да купува и продава, да търгува, да прави онова, което му беше присъщо.

Премисли отново положението си и сделката, която искаше да сключи със съдбата. Поне да се прибере невредим у дома. Хелги може би ще му вземе живота, ако се върне с празни ръце, но задачата му беше само да отведе човека вълк до Париж. Все пак ще е несравнимо по-добре да се върне с дамата, защото нямаше как да познае какво би му сторил князът, а и предпочиташе да си получи наградата. Чудесно би било да продаде и монаха, и дамата. Тя обаче щеше да умре и нямаше как да предотврати смъртта й. Значи оставаше да намери берсерките, да ги наеме като охрана и да докопа монаха или костите му. Ще им обещае да плати, щом получи парите за монаха. Но нямаше как да получи откуп за него, ако някой не го пази.

Не, не мислеше разумно…

Леший се мъчеше да подреди мислите си. Той беше пленник на Зигфрид. Щом намерят трупа на краля, наоколо ще загъмжи от викинги, търсещи убиеца. И той ще е на видно място в списъка със заподозрени. Твърде опасно е да отиде отново в бивака. Какво друго — да върви пеша до Ладога, без да го пази нищо друго, освен дрехите на гърба и собствения му ум.

Иззад близките дървета изтичаха коне, цвилеха уплашено.

Какво им ставаше на тези животни? Чу наскоро същия измъчен пронизителен звук, когато метателна брадвичка се вряза в шията на датски кон.

Леший се взря между дърветата, обърнал гръб на Гарвана, който клечеше на брега.

Пак забеляза движение. Да, там беше едрият жребец на краля. На кон би пътувал много по-лесно, ако успееше някак да го примами. Жребецът обаче изглеждаше подивял, биеше с копита по земята, потеше се и от устата му излизаше пяна. И гледаше към Гарвана. Нямаше съмнение, че е конят на Зигфрид, който Елис бе яхнала преди време. Чу от по-далече и рева на мулето. Него можеше да укроти. Леший имаше опит с мулетата от трите десетилетия бродене по пътищата. Знаеше си, че ще го хване. Стигна на двайсетина крачки от животното, като му подсвиркваше тихичко. Личеше, че е подплашено, но не до полуда като коня.

— Хайде, миличката ми, ела насам.

Мулето се отдръпна на няколко крачки.

Нещо тичаше през гората вляво от Леший. Проехтя мощен вик, още един отекна в отговор. Леший хукна против волята си да види какво става. И видя вълка.