М. Д. Лаклън
Фенрир (51)

51.
Приятели и врагове

Елис отиде на кърмата. Никой не продумваше, докато викингите приготвяха бойното си снаряжение, чуваше се само чегъртане и дрънчене — вадеха от запечатаните бъчви ризници, брадви, мечове и кинжали, размотаваха мазните парцали от копията, слагаха шлемове на главите си и нареждаха щитове по бордовете на кораба.

Решителността в движенията на тези мъже плашеше Елис. Тя виждаше, че тук няма слабодушни. Хората на кораба бяха опитни в битките и готови за предстоящото нападение. Долавяше вълнение, леки опасения, дори сдържано веселие. Спомни си как се държаха младите жени в Лош, когато бе уговорен брак за някоя от тях. Само че заниманията на кораба имаха много по-мрачна цел. Тези мъже сякаш творяха заклинание, което лъхаше на желязо и кръв, дебнеше зад очите им подобно на вълк край обор, готов да се нахвърли всеки миг.

— Най-добре ще е, ако успеем да ги изненадаме — приглушено натърти Гюки.

— Още не са ни чули и е доста тъмно, няма да ни забележат, докато не им се изтърсим на главите. Повечето са горе в манастира — обади се един от мъжете.

— Можем да убием пазачите и да отмъкнем корабите в морето, преди да направят нещо — изтъкна друг до него.

— Имаме два лъка. Стрелците да минат напред колкото може по-скоро. Разстоянието от корабите до манастира не е малко. Ще ги накараме да си платят за всяка крачка. Регин, вие там готови ли сте?

На десетина крачки от техния кораб прозвуча тих, но силен глас:

— По-готови няма как да бъдем, господарю.

— Дай сигнал на другия кораб да следва нашия по-внимателно. Не познаваме тези води и не искам пробойни в корпусите. Хайде да го направим. Тихо и чевръсто.

Трите кораба се насочиха към брега. Елис стискаше дръжката на меча си. Сега ролята, която играеше, я излагаше на по-голяма опасност, отколкото ако носеше рокля и боне.

Гюки дойде при нея.

— Остани на кърмата. Пазачите на корабите не са много. Всичко ще свърши съвсем бързо.

Тя кимна. Дракарите пореха водата и Елис се питаше изумена как мъжете на брега не чуват шума на веслата.

Но те чуха.

— Пирати! — разнесе се позната дума.

Нападателите забравиха тутакси за тишината и предпазливостта.

За Елис дракарът изглеждаше твърде тесен, дори зле построен, докато плаваха в морето. Вярно, беше бърз, но неустойчив. Чак сега схвана истинското му предназначение. Като плавателен съд беше също толкова подходящ, колкото и мечът за рязане на сирене. Но тласкан устремно от веслата към брега, корабът се преобрази, цепеше вълните като стрела. Тя проумя и защо сложиха щитове отстрани. Сега носът вдигаше високи вълни, които можеха да залеят кораба и дори да го потопят. Щитовете правеха бордовете по-високи. Елис усещаше бързината, тъмнеещата суша беше все по-близо, голямата луна висеше зад тях, а манастирът сякаш се присвиваше ниско на хоризонта. Пясъкът по брега белееше на лунната светлина.

На нападащите кораби всички закрещяха. Елис чуваше имена, които викаха и северняците край стените на Париж.

— Тир е с мен! Тор насочва ръката ми! Вълкът и гарванът ще пируват днес! Один, носещ смърт, е наш крал и съратник! Дедите ви чакат, датчани, и ние ще ви пратим при тях!

Един от пазачите на извлечените на брега кораби тичаше лудешки към манастира. Другите май изпаднаха в паника. Тяхната задача бе да бдят за нападение от сушата, не очакваха някой да им налети от морето. Нямаха време да избутат корабите си във водата, нито надежда да изпреварят три бързи дракара. Разбираха, че ако хукнат да викат подкрепления, корабите им ще бъдат откраднати. Затова наскачаха да пресрещнат първия носещ се към тях дракар. Знаеха, че ще умрат, и виковете им го показваха.

— Тази нощ ще бъда посрещнат от моя баща в залите на Всеобщия отец! А ти ще ми поднасяш чашите, чужденецо, защото ще те отведа със себе си!

Корабът, на който беше Елис, изчегърта по пясъка и тя залитна напред. Преди да се изправи, повечето бойци бяха скочили през борда, крещяха и нападаха. Десетината им противници се бяха подготвили добре за сражението, биеха се плътно един до друг зад стена от щитове, мушкаха с копия и се опитваха да убият враговете, още докато те скачаха от кораба.

Някои от хората на Гюки се покатериха на празните кораби, други десетина се напъваха да избутат най-близкия във водата. Атаката се превръщаше в бъркотия. Не можеха да разчитат напълно на луната, която ту се показваше, ту се скриваше зад облаците, а набелязаните за плячка кораби бяха на известно разстояние един от друг. Никакви стрелци с лък не излязоха напред въпреки заповедта на Гюки. Скоро бранителите на корабите бяха избити и всички се втурнаха да бутат голям товарен кораб. Не се справяха добре, а откъм манастира вече тичаше разкъсана колона от бойци. Според Елис наброяваха поне сто, но мнозина не бяха имали време да вземат щитове, брони и дори ботуши, а тичаха боси по мокрия пясък.

Викингите на Гюки трябваше да се откажат от бутането и да се обърнат, за да ги пресрещнат. Онези, които се бяха качили на корабите, скочиха обратно на брега.

Нямаше никакъв ред в нападение и отбрана, само двубои под луната, превърнала широката пясъчна ивица в светъл мост, където се решаваше кой остава в земния свят, а кой ще се пресели в отвъдното.

Ужасената Елис се скри зад борда на дракара.

Нечие лице се показа изведнъж и тя го позна. Огромният дебелак, който дойде в бивака на Леший, а после я заведе да гледа мъките на изповедника. И той се вторачи изумен в нея. Елис обаче не се подвоуми. Хвърли се в плитката вода през отсрещния борд.

Тичаше, а викингите, които бе видяла за пръв път още в Париж, избутваха дракара обратно в морето. Тя искаше да предупреди Гюки, че ще му откраднат кораба, иначе нямаше как да отиде с него при Хелги. Хвана първия стоящ с гръб към нея воин, когото зърна.

— Вашият кораб е…

Не успя да довърши изречението. Мъжът се извъртя и заби юмрук в лицето й. Заслепи я бяла светкавица и тя се стовари на пясъка. Беше Килфа, чийто брат уби.

— Сега ще си взема кръвнината, курво!

Той извади нож. Елис виждаше отново, макар и мътно, гърбът й изстиваше от влагата в пясъка, луната подскачаше зад мъжа. Той вдигна ръка да я прободе, но се случи нещо, което Елис не разбра. Ръката му изчезна, пръсна червен фонтан, прозвуча писък и Килфа отлетя назад.

Могъща ръка я вдигна и я повлече към дракара.

— Госпожо, подбирай си по-добре приятелите — укори я Офети.

Тя се озърна. Ръката на Килфа лежеше поне на пет крачки от тялото, а черепът му беше разцепен от втория удар на брадвата.

— Крадат кораба ви! Крадат кораба ви! — закрещя Елис.

Двама от бойците на Гюки я чуха и се втурнаха към нея.

Офети я метна над ниския борд на бойния кораб, където я пое Фастар, и застана с лице срещу връхлитащите го воини. Първият се блъсна в щита му като в стена и отскочи, като бутна тичащия по петите му съратник. Офети стовари брадвата си върху главата му, пусна дръжката, извади кинжал и наръга втория в корема.

Замаяната Елис стъпи на краката си. Вторачи се в манастира. Там имаше светлина, различна от всяка друга в живота й. За нея изглеждаше, че луната се е гмурнала сред сградите и сега свети отвътре. И отново чу онзи вой. Преди да се усети, отвърна със същия звук — „Тук съм и идвам при тебе“.

Офети си прибра брадвата и се качи на кораба, който вече се плъзгаше по пясъка, но го последваха четирима от викингите на Гюки. Един тичаше към Елис, вдигнал високо брадвата си, и тя се наведе встрани, той обаче я подмина и разсече набързо въжетата на руля. Сега корабът можеше само да пълзи в морето като костенурка. Чак тогава се обърна към берсерките.

Елис се сви на кълбо. Писъци, викове, тежък тропот. Дебелият викинг се стовари на дъските до нея. Другите берсерки се сражаваха свирепо, но губеха битката. Тя видя как Варн остана без брадвата и четирите пръста на дясната си ръка от удар на сеакс, но берсеркът докопа противника си и скочи с него във водата, където се помъчи да го удави.

И сражението на брега беше ожесточено, по-малобройните бойци на Гюки обаче бяха принудени да отстъпват полека към морето. Навсякъде по пясъка мъже умираха проснати, коленичили или седнали, някои се поклащаха безмълвно, притиснали с ръце рани в корема или гърдите, други, макар и привидно невредими, лежаха неподвижно. А живите се биеха около тях, залитаха, крещяха, съсичаха и биваха съсичани. Цепеха се щитове, чупеха се оръжия, отхвърчаха и се търкаляха вдлъбнати шлемове. Бойци замахваха един срещу друг като пияни, някои дори спираха да си поемат дъх насред схватката. Или успяваха да съберат сили за ново нападение, или враг ги пронизваше в гръб.

Гюки имаше два меча, отбиваше с единия, сечеше и мушкаше с другия като франките. Трима мъртъвци лежаха в краката му, но той вече се изтощаваше срещу противник с копие — не можеше да го доближи, за да го довърши, във всеки миг трябваше да мисли първо за защита. Ритъмът на битката се променяше. Вместо неспирен бяс имаше само сблъсъци на пресекулки, всеки мислеше повече за своя живот, а не за смъртта на врага.

Ала на кораба схватката беше безмилостна. Двама мъже залитнаха и паднаха по-нататък, нямаха оръжия и се ритаха и хапеха. Копие се заби в палубата до крака й. Берсерк намушка някого точно пред нея и тя гледаше как мъжът умира до ходилата й, а берсеркът с люти псувни се мъчеше да извади меча си от трупа.

Корабът се раздруса, после се наклони. Елис се досети, че корпусът може да се отдели от пясъка всеки миг. Наложи си да стане — трябваше да отиде при Гюки. Скочи към борда, но берсерк я спря с една ръка, макар че дишаше като хрътка след лов. Берсерките се бяха разправили с бойците на Гюки, но платиха прескъпо за победата. Останаха само четирима. Дебелият викинг се беше надигнал, но още се превиваше. Отначало й се стори, че е ранен, но той просто хъркаше от преумора и се мъчеше да вкара въздух в дробовете си.

Колко ли продължи сражението? За нея то се проточи цяла вечност. Брегът беше осеян нагъсто с тела на ранени и умиращи. Противниците се бяха раздалечили и стояха едни срещу други, толкова изтощени, че почти не се чуваха взаимни обиди. Някой дори седна, вперил поглед във враговете само на двайсетина крачки от него. А после мъжете се хвърлиха повторно в битката, все едно намериха нови сили. Елис виждаше страшни гледки — набоден на копие мъж, чиито крака още ритаха, сякаш беше прикована с игла буболечка, друг пълзеше към падналото си оръжие, макар че китката му беше отсечена.

— Стойте! Искам мир!

Викаше Гюки.

Всички желаеха да си отдъхнат и се отдръпнаха заднешком. Гюки застана между двата отряда. На щита му бе останала само една от дъските, имаше един меч, и то огънат. И други бяха в същото положение — опитваха се да стъпят на остриетата и да ги изправят, но пясъкът не даваше твърда опора.

— Братя, бихме се добре, но като гледам, вече няма полза за никого. Малцина ще доживеят утрото. Виждам, че е време за примирие. Може би дори ще се помирим. Момци, вие сте достойни врагове, защо да не ни бъдете достойни приятели? Фрейр ми е свидетел, че сега имам голяма нужда от бойци.

Някой отсреща вдигна ръка и тръсна глава.

— Твърде много кръв се проля, за да забравим.

— И вие проляхте кръв, и ние. Избивахме се на воля.

Офети докосна ръката на Елис и заговори тихо, но настойчиво.

— Останахме малко, но можем да плаваме с този кораб. Да тръгваме. Предлагам ти безопасност и обещание, че няма да бъдеш насилена.

Елис се откопчи от пръстите му.

— Няма да се оставя да ме продадат пирати. Ще остана тук.

— Тъй или иначе ще бъдеш продадена, госпожо, както се случва на всички жени — и благородни, и от простолюдието. Ти обаче си необикновена жена и можеш да избереш продавача.

Гюки пак говореше на брега:

— Когато битката започна, бяхме мнозина. Сега сме общо стотина, а само шейсетина от нас още са здрави. Време е да се съюзим, братя, колкото и да ни пречи пролятата кръв.

Елис пък каза на Офети:

— Вие сте в моя власт. Всеки там си мисли, че сте от другия отряд. И докато е така, ще живеете. Щом научат, че сте натрапници, ще умрете.

Офети се усмихна.

— Госпожо, ти можеше да станеш истинската владетелка, скрита зад франкския трон.

— И все още мога да стана.

— Веднъж вече беше под моя закрила и нищо лошо не ти се случи. Довери ми се отново.

— Аз отивам при Хелги.

Дебелакът се засмя.

— Ние също. Позволи ни да те охраняваме. Обещавам, че сама ще избереш на кой владетел да те продадем. Дори сме готови да те върнем на твоя брат срещу откуп. Да тръгваме. Тези са диваци и до сутринта ще се изколят взаимно. Можем да се махнем от този бряг, докато те са заети с други неща.

Елис призна, че доводите му са убедителни. Взря се в мъжете, с които Гюки преговаряше. Той можеше ли да им наложи властта си, както на своя отряд? А Офети се бе държал добре с нея и когато нямаше да извлече никаква изгода от благодушието си. Сега щеше да бъде много по-усърден в грижите си, щом знаеше коя е.

Позволи му да хване ръката й. Промъкнаха се към борда, скрит от очите на тълпата, спуснаха се във водата, последвани от Фастар, Егил и Астарт, които погледнаха за последен път мъртвите си приятели.

През това време онези на брега продължаваха да спорят.

— Трябва да обмислим това — заяви висок викинг. — Вие нападнахте и ни дължите отплата. Иначе няма да се разберем, защото ще потъпчем честта си.

Гюки кимна.

— Имаме едно момиче с нас, тя е франкска принцеса. Ще донесе много сребро като откуп.

— Къде е тя?

Гюки се озърна.

— Елис, госпожо, покажи се.

— Елис ли?!

— Да, тя е потомка на онзи мръсник Робер Силния.

— Търсихме я по целия бряг. Дайте ни я и ставате наши братя. И нашата прорицателка ще ви благослови. Пътуваме с Мунин, която вижда надалече.

— Чувал съм за нея. Мъчно ми е да се откажа от Елис, защото Хелги от Рус я иска за своя невяста. Но понеже ние ви нападнахме, редно е да ви я дадем.

Елис беше смаяна от неочакваната учтивост между викингите, макар че двете групи още стояха благоразумно разделени от трийсетина крачки пясък.

Тя, Офети и другите трима се отдалечаваха тихо. Вече бяха на петдесетина крачки от двете групи, когато Гюки подвикна:

— Ей, братя, познавам ли ви? Не сте датчани, но не сте и от нашите. Накъде сте се запътили с дамата?

Всички се обърнаха към Офети и той извади меча си.

— Аз съм Тийорек, известен като Офети, син на Тетмар, боен вожд на Ордата. Живях добре, сражавах се в много битки, но си мисля, че времето ми свършва. Хайде, момчета, елате насам. Нека се изпратим взаимно в залите на Всеобщия отец.

— Тийорек? Какво търсиш тук?

Елис почти усети с кожата си смущението на Гюки. Досети се, че дебелакът е прославен воин.

— Крада кораби също като тебе — отвърна Офети.

— И се измъкваш с нашата заложница — подхвърли някой.

— Това момиче е обещано като кръвнина — заяви Гюки. — Не можеш да я вземеш.

— И все пак ще я отведа, освен ако ти не завиждаш прекалено на мъртвите си приятели и не копнееш да ги последваш. Ела тук. На трапезата на Всеобщия отец има място и за тебе.

До Офети стояха трима бойци. Онези на брега, които още можеха да се държат на краката си, наброяваха около шейсетина. Всички бяха изцедени от сражението, мечовете им — огънати, копията — счупени, щитовете — натрошени. И въпреки това си оставаха прекалено многоброен противник.

— Ще дойдем — съгласи се Гюки. — Какво ви казвах, датчани? Братя сме. Още докато си говорихме за това, боговете ни дариха причина да се сражаваме заедно.

Викингите не нападнаха настървено. Онези, които слушаха седнали разговора на предводителите си, сега се изправиха. Взеха оръжията си или каквото бе останало от тях и тръгнаха към Офети и Елис бавно, но без колебание.

— Момиче, ти принадлежиш на вала, на прорицателката — подвикна някой. — Няма къде да избягаш.

На Елис й се искаше да побегне, но нямаше смисъл. Брегът беше твърде дълъг. Ако и да бяха уморени, викингите щяха да я догонят рано или късно. Най-близкото скривалище бяха дървета на поне две хиляди крачки, а и тя не знаеше може ли да прекоси равнината дотам. На двеста крачки зад Гюки имаше дюни, но как да мине през викингите?

Дочуваше слаб шум като повей, само че нямаше никакъв вятър. Шум на зле опънати платна или далечна гръмотевица. Викингите не обръщаха внимание, Елис обаче се досети мигновено какъв е този звук. Цвилеше кон. И то не какъв да е кон. Дори от такова разстояние позна животното.

— Убийте крадците! — извика датчанин.

— Тези копелета сигурно са се промъкнали и убили нашите приятели в манастира — добави друг.

— Не сме ние — отрече Офети, — но ти ела по-наблизо. Ще те убия, без да се промъквам. Все пак дали не е по-добре да си намериш друг меч? Твоят ми се вижда твърде крив, синко. — Офети и тримата му съратници чакаха с оръжия в ръцете си. — Хайде де, момци. Можете да ми поднесете първото питие в отвъдното, защото всички ще отидем заедно там тази нощ.

Елис не можеше да откъсне поглед от тъмнеещите дюни. Отначало помисли, че я е заблудила лунната светлина. Дюните се надигаха. После конят изцвили отново и заехтя тътен, грохот на тъпани. Тя прошепна:

— Мозел…

Франкските конници препуснаха в галоп по плътния мокър пясък.