М. Д. Лаклън
Фенрир (45)

45.
Кръв по пясъка

Устието беше огромен разлив от лъскава гладка кал, утрото превръщаше небето в седеф и придаваше наситен зелен оттенък на водата. Рибарите бяха откарали обратно наетата лодка, но преди това казаха на Елис и Леший, че нататък имало манастир и село — Сен Валери. Упътиха ги точно и двамата скоро видяха внушителни постройки от блед камък, издигащи се върху нос, проточен на запад.

От стените на манастира се виждаше надалече, но това явно не бе помогнало. Три кораба с драконови глави на носовете бяха издърпани на плоския кален бряг. Ниски, тесни и източени, те наистина приличаха на заспали дракони.

— Тук няма да намерим търговци — каза Елис.

Тя и Леший бяха се скрили в храсти на брега.

— Вярно, но сме по-големи късметлии, отколкото си мислите. Да вървим.

— Страх ме е.

Леший сви рамене.

— Не сме виждали гарвани от две седмици.

— Тези кораби са докарали цяла тълпа датчани, заклети врагове на моя народ. Дори да ги убедиш да ни вземат на корабите, не мога да крия, че съм жена, седмици наред. Аз ли ще бъда единственият мъж, който не пикае през борда в морето? Какво ще ни направят, когато научат?

— Тези не са датчани — увери я търговецът. — Веднага се познава по корабите.

— А какви са?

— Наричат се синове на Фрейр, техния бог. Инглинги, скилфинги, пирати и търговци от Бирка.

— А с каква цел са дошли в манастира?

— За смърт и разруха, но този път няма да ги огрее.

— И защо?

— Монасите бдят и щом видят нашественици, вземат си съкровищата и бягат. Не ми се вярва да намерят и една коза, която да заколят.

— О, това много ги е зарадвало.

— Ще видим. Огледайте внимателно корабите. Забелязвате ли нещо особено?

— Нищо.

— Отблизо ще се убедите, че на носовете им има не дракони, а змейове.

Елис поклати глава.

— Няма да припаря до тези хора.

Леший се усмихна.

— Познавам корабите. Познавам и техния крал. Това е най-добрият начин да се доберем до Ладога. Голям късмет, повярвайте ми. Този мъж търгува с Бирка и Ладога. Срещал съм го. Продадох му коприна.

— Но какво ще му кажеш?

— Нещо, подобно на истината.

Леший се изправи и тръгна към корабите, повел мулето. Елис постоя, изрече кратка молитва и закрачи след него.

Търговецът се провикна отдалече:

— Велики скифлинги, властители на океана, потомци на Вандхайм, приветствам ви, приятели, приветствам ви! Идвам с богат дар за вас.

Деветима воини бяха останали да пазят корабите. Надигнаха се с копия, мечове и брадви в ръцете.

— Приятели, не са ви нужни оръжия. Само аз съм — Леший от Алдейгюборг, с мен е моят млад слуга. Не сме въоръжени.

— Приятелю, слугата ти носи чудесен меч.

— А, това ли. Мечът е мой. Аз съм търговец, а не боец. Предпочитам да не е на кръста ми, нито пък вързан за дисагите на мулето, за да не го отмъкнат крадливи франки. Къде е Гюки? Къде е вашият крал? Той ще ви благослови, че сте ме срещнали на този бряг.

— Как си научил името на нашия господар?

— Той носи ли риза от червена коприна? Аз му я продадох.

— Ризата се разпра още щом някакъв франк я дръпна в схватка. Трябва да върнеш парите на краля, търговецо.

— Прословутото чувство за хумор на скифлингите! — ухили се Леший. — Къде е кралят? Заведете ме при него.

— Искам този меч — отсече висок грубиян с кафяви петна по лицето като по гърба на жаба.

Носеше на рамо голяма брадва, говореше бавно и гърлено. Изглеждаше злобен глупак. Посочи оръжието на колана на Елис.

Тя побърза да извади меча.

— Ето го за всеки, който ще посмее да ми го отнеме.

— Търговецо, какво дърдори момчето?

— Каза, че мечът е лошо изработен. Изглежда хубав, но ще ти докара белята в битка.

— Не каза това — избоботи мъжът с брадвата.

— Той е млад, приятели мои, само се опитва да ме защити.

— Да не е франк?

— О, не, за бога! Мой сънародник.

— Ще взема меча.

Едрият мъж скочи от кораба и Елис насочи меча към него.

— Момче, нямаш нужда от оръжие, щом не знаеш как да боравиш с него — натърти грубиянът. — Дай ми го веднага, иначе ще те затрия.

Елис не разбра думите, но усети враждебността, студена и хапеща като зимен вятър. Той пристъпи към нея, готов да замахне с брадвата.

— Недей, Бродир! — обади се някой от близкия кораб. — Ако търговецът е приятел на Гюки, ще дължиш кръвнина.

— Сетих се вече за това. Колко дихрама струва един роб? Седемдесет? А мечът струва поне сто и петдесет.

— А бе, тъпанар, кралят няма да ти позволи да задържиш меча.

— Защо пък не? Мой си е, щом съм го взел в битка.

Друг се разсмя.

— Търговецо, не е лесно да се спогодиш с празноглавци, а?

— Доведете краля и ще бъдете възнаградени — помоли Леший.

Бродир доближаваше Елис.

— Как да го доведа, приятелю, като отиде с другите в манастира да види дали монасите са ни оставили нещо, освен умрели от глад плъхове. Преди да изтичам дотам, момчето ще е мъртво.

— Последен избор — озъби се Бродир. — Меча или смъртта, момче.

Елис знаеше какво държание вдъхва уважение у такива хора. Отстъпеше ли, щяха да последват тормоз и унижения. Вече се бе преструвала на слуга, понесе ритниците и шамарите на Серда, презрението на другите викинги. Нямаше да търпи повторно тази роля, ако ще и да си навлече гибел.

Бродир изрева и вдигна брадвата. Елис направи крачка назад, спъна се и изтърва меча, докато падаше. Бродир се разсмя и се наведе да го вземе. Елис усети твърд ръб на кръста си. Бръкна под ризата, измъкна брадвичката, която взе от Леший, и я запрати с все сила. Бродир опита да се извърти, но закъсня. Острието се заби под брадичката му и разсече гръкляна и артериите. Той вдигна ръка към пръскащата кръв рана, напъна се да удари с брадвата, но падна по лице на пясъка, който поаленя около него. В ушите на Елис звънеше, кискаше се и цъкаше един от знаците, които сякаш живееха в нея.

— Ей на това му казвам аз точно хвърляне! — подвикна един от викингите.

— Фрейр да ни е на помощ! — промърмори друг.

Елис припряно докопа меча, очакваше всички да я нападнат. Но те само я зяпаха и клатеха глави.

— Сега вече я закъса, търговецо — обади се тъмнокос мъж.

— Не може така! — възмути се Леший. — Момчето се защитаваше. Не дължа обезщетение!

— И аз мразех тоя мръсник, ама в манастира е пълно с негови братя — вметна някой.

— Той нападна, а момчето имаше право да се брани — каза първият.

Леший изви очи към небето и се обърна към Елис.

— Като гледам, предизвикахте кръвна вражда.

— Аз съм потомка на Робер Силния — натърти тя — и повече няма да свеждам глава пред тези езичници.

— Щеше ми се да не бяхте в това настроение. Щяхме да си улесним живота безмерно. Ето, няма нищо трудно.

Той се преви в дълбок поклон към викингите.

Елис изтръска пясъка от дрехите си.

— Прави каквото искаш, но аз ще задържа меча. Могат да ме изнасилят и да ме убият, но поне още един от тях ще умре преди това.

— Госпожо, когато станете невяста на Хелги и седите във великолепието на залата му в Ладога сред дарове от много земи — коприна, злато, вино и бисери, спомнете си как съм се постарал за вас тук, как съм ви спасил и съм се грижил за вас.

— Значи си намислил да ме продадеш на Хелги за негова съпруга?

Търговецът се усмихна.

— Такава е вашата съдба. В това е вашето спасение. Нали същото каза и човекът вълк?

Елис прибра меча в ножницата.

— Ще дойда с тебе при краля на тези викинги. Ще му кажем истината. Може да вземе голям откуп за мен и ако има малко ум в главата, ще ми предложи закрилата си. Ти ще превеждаш. Омръзна ми ти да се грижиш за мен.

— Твърде лошо решение избрахте — възрази Леший.

Елис впи поглед в него.

— Ти си търговец. Продаваш и купуваш. Остави мисленето на по-високопоставените от тебе.

Той разбра, че е излишно да спори, само махна с ръка и прокле късмета си. Чудеше се дали ще вземе и един дихрам за нея, когато се прибере в Ладога. Все пак щеше да направи всичко възможно.

Леший се обърна към тъмнокосия викинг.

— Ще ни заведеш ли при Гюки?

— Щом искате. Поне ще се махна от този мразовит бряг.

Тръгнаха по песъчлива пътека към манастира. Отдалече миришеше на готвено и Елис едва не заплака. Спомни си детството, когато се връщаше вкъщи от реката или ливадите и още извън крепостта надушваше уханието на печен хляб. Миналото все повече я притегляше към себе си, унасяше се в спомени. И потъваше в странни усещания, откриваше необичайно знание. Как би могла да знае, че ако свари кафявите водорасли под краката си, отварата облекчава болки в ставите? Защо лицето на онова чудовище Гарвана все й се мяркаше, но не каквото го видя с очите си — белязано и надупчено, а здраво и красиво? Майката на Елис беше жива, но тя мислеше за друга жена, представяше си я пред чудата ниска къща с покрив от чимове как суши билки на слънце. И когато отвори уста да изрече името й, каза „мамо“.

Пътеката стана камениста и скоро стигнаха до манастира. Пред портата имаше голяма купчина книги. Датчаните — Елис още ги смяташе за датчани — бяха съдрали кожените подвързии, а хартията бяха захвърлили.

Нямаше признаци за нападение или клане, не се виждаха трупове или опожарени сгради.

— Приятелю — обърна се Леший към викинга, — ще ми позволиш ли аз да кажа на Гюки, че един от воините му е мъртъв?

— Не мога да ти позволя. Братята му ще помислят, че съм искал да скрия това от тях. — Севернякът стрелна с поглед Елис. — На твое място щях да си плюя на петите още сега.

— Той смята, че е най-добре да избягаме — преведе Леший.

— Накъде? — сопна се Елис. — Ще посрещна каквото ми отреди съдбата тук, добро или лошо.

— Говорите като варяг — въздъхна търговецът.

— Нали ще бъда една от тях, ако накрая стане каквото ти искаш.

— Да, но ще живеете в дворец, а няма да воювате. Убивате като варягите, да се надяваме, че накрая няма да ви порасне и брада като техните.

Минаха през малкия преден двор и влязоха в самия манастир — квадрат от здания. Над покрива на кухнята се виеше тънка струя дим. Четири ризници бяха проснати на земята до дебели куртки, щитове и шлемове. На стената бяха облегнати копия и лъкове. Двама викинги седяха на слънце и остреха брадвите си. Насред двора стоеше строен мъж със златистожълта туника и синя копринена риза. Обсъждаше нещо разгорещено с десетина воини. Всички го слушаха внимателно и Елис предположи, че той е Гюки.

Щом тя и Леший излязоха от сянката, онези с брадвите оставиха точилните камъни, а разговорът стихна.

— Роби ли водиш, боецо? — попита мъжът с туниката.

— Не знам, господарю. Този човек казва, че те познава.

Гюки се взря в търговеца.

— Не ми се вярва. Как се запознахме, човече от изтока?

— В Алдейгюборг, господарю. Аз съм Леший, търговец от онзи град, слуга на Хелги. Благодаря на боговете, че ми се падна честта да изпълнявам негово желание.

Гюки погледна Елис.

— А този кой е?

— Не знам, господарю — отвърна придружителят им, — но той току-що остави Бродир мъртъв на брега.

Един мъж до Гюки кресна яростно, измъкна дълъг нож и скочи към Елис. Тя извади меча си.

— Почакай! — намеси се Гюки. — Килфа, ти си мой служител и сродник, заповядвам ти да спреш.

Мъжът с ножа се поклащаше на пети, сякаш го задържаше невидимо въже.

— Мое право е да му отнема живота.

— Не. Твое право е да му отнемеш живота само ако законът позволява. Иначе можеш да поискаш кръвнина, за да избегнем кръвна вражда. Търговецо, и двамата ли служите на Хелги?

— Да, господарю. Аз ви продадох копринените ризи.

Гюки кимна.

— За мен всички славяни си приличате. Колко ти платих?

— Само по три дихрама на риза. Най-ниската цена, която съм предлагал.

Предводителя на викингите прихна.

— Да не си дошъл да искаш още пари, или пък да ми върнеш вече платеното?

— Нито едното, нито другото, господарю. Може ли да говорим насаме?

— Не. Тук съм със свои сродници и каквото ще казваш на мен, кажи го и на тях.

— Добре, господарю.

— Мога ли да се разправя с убиеца или не? — наежи се Килфа.

— Това се опитваме да изясним.

Елис заговори:

— Аз съм дамата Елис, дъщеря на Робер Силния, сестра на граф Юд от Париж, любима на Хелги от Ладога. Преведи му това, търговецо!

— Няма да го направя, госпожо. Не бива и неговите хора да чуят — тутакси ще ви насилят. Оставете ме аз да се разбера с него.

— Търговецо, този да не ти е телохранител? Прилича ми на десетгодишно хлапе. Нищо чудно, че се перчи толкова. Май не е помирисвал истинска битка.

— Убил е моя брат и трябва да умре — настоя Килфа.

— Господарю, изпълнявам заповед на Хелги. Това момче е монах скопец от запада и е много скъпо на княза. Ще плати щедро на този, който му го върне. Дойдох да моля да ни отведете невредими в Ладога.

Гюки кимна.

— Аз съм верен на княз Хелги. Той е велик мъж, с него се бихме и грабихме на воля в източните земи. Ще се радвам да му направя услуга и да си напълня кесията. Сега се връщаме в Бирка, а оттам ще пътуваме само още три седмици. Ще ви вземем на корабите.

Леший се просна по лице на калдъръма.

— Господарю, ще бъдете възнаграден пребогато.

— А моето отмъщение? — възкликна Килфа. — Нима ще ми откажеш моето право? Не ме позори, господарю.

— Не мога да разреша убийството на човек, който служи на Хелги.

— Господарю, вашият воин нападна момчето, за да го ограби — обади се Леший, без да става.

— Търговецо, моят брат беше достоен мъж. Искаш ли да ти клъцна гърлото за тези думи?

— Предпочитам да не го правиш.

— Според нашите закони ще решим лесно спора — подхвана Гюки — и Хелги не може да възрази, ако научи. Килфа, ще получиш каквото ти дава законът — правото на хьолмганг, но утре, преди да тръгнем. Не искам да си ранен сега, когато още има опасност да ни нападне някой.

— Какво е хьолмганг? — попита Елис.

Тя забеляза колко натъртено Гюки произнесе думата.

Леший удари с юмруци по камъните, надигна се и размаха ръце.

— Ако момчето бъде убито, къде остава вашата награда от Хелги? И къде остава вашата чест?

— По-спокойно! — скастри го Гюки. — По тези места монасите струват десетина дихрама на глава. Ако този умре, ще хванем неколцина по пътя. Може би ще се наложи да навлезем навътре в сушата, но и бездруго имаме нужда от плячка.

— Той иска този монах, не някой друг. Точно този!

— Всички са монаси — възрази Гюки. — Аз не ги различавам и не ми казвай, че с Хелги не е същото. Монахът ще пише каквото му заповядва, ще досажда на княза с вярата си и накрая князът ще го убие. Просто иска някой да записва законите и сделките. Ще му заведем монах и несъмнено ти ще увериш княза, че точно този е монахът, който е поискал. Не си глупак.

— Какво е хьолмганг? — пак попита Елис.

— Ритуален двубой, за да се види кой е прав, а кой — не — обясни Леший. — Вие сте късметлийка, госпожо, но ще ви е нужен още по-голям късмет от досегашния, за да се измъкнете жива.

— Сега да поседнем около огъня, да хапнем чайки и риба — каза Гюки, — а търговецът може да ни разказва истории от източните земи. Ще бъде добра нощ за всички. — Предводителят изгледа Елис. — Радвай се на живота, момко, докато можеш. Килфа е убил петима мъже в такива двубои, а всеки от тях би те съсякъл, без да се задъха.

Килфа изпружи пръст към Елис.

— Тази вечер ще седя до тебе, а ако заспя, мой брат ще те държи под око. Тукашните монаси са избягали, но ти никъде няма да ходиш.

— Все някъде ще умра — каза Елис на Леший. — Защо да не е тук?

Леший вдигна поглед към небето, питаше се кой ли бог е оскърбил, за да получи само това момиче като шанс за охолен живот. Трябваше да измисли нещо, за да я спаси… за кой ли път.