М. Д. Лаклън
Фенрир (21)

21.
Последно причастие

— Изповеднико! Ей, изповеднико, боже, светецо…

Гласът го принуждаваше да се опомни, макар Жеан да чувстваше, че няма да е за дълго. Струваше му се, че е пред ръба на бездна, мислите му можеха всеки миг да потънат в нищото.

Къде ли се бе отнесъл? На тъмно, дълбоко място, където влагата се стичаше по камъните и врагът причакваше.

— Не, Вали, не. Ти вече си друг, хванат си в клопката на съдбата. Ти си краят, ти си унищожението.

Женски глас говореше на норвежки. Гласът на Елис. Вали. Той знаеше името. Тя го бе заразила с докосването си, събуди у него трепет, който срути стените от заблуди, съградени нарочно или неволно. Той я желаеше и Бог му показваше ада, на който тази любов — не, Жеан, не отбягвай правилната дума, — тази похот го обричаше. Дамата бе признала страха си, че е вещица. И както е присъщо на вещица, с едно докосване тя го превърна в нещо различно.

— Ей, изповеднико! Свещенико…

Пак този глас. Жеан се мъчеше, усещаше кожата си прекалено тясна за тялото. Нанесените му рани се подуваха и боляха нетърпимо. Най-зле беше окото, което смъдеше и туптеше. Болката го изпълваше и почти не позволяваше да мисли за друго. Насили се да говори, макар че челюстта му беше подута и ожулена от въжето, стегнато под брадичката. И езика си усещаше дебел и тромав, но изповедникът имаше силна воля и се застави да отвори уста.

— Ти си северняк… Принадлежиш ли към вярата? Свещеник ли си? Дай ми последно причастие, за да се пренеса в отвъдното…

Жеан изохка, когато нещо се плъзна по разранения му нос. Севернякът не го чуваше добре и доближи ухо до устата му.

— Какво е това последно причастие?

— Тялото и кръвта Христови. Помажи ме със светено масло и ми проправи пътя…

— Ти умираш.

— Да. Помогни ми със светено масло да намеря пътя към небето…

— Какво е пък това светено масло?

— Ти не си Божи човек. Ще умра без изповед и опрощение… Прости ми, Господи, че ти служих горделиво и надменно. Как се казваш, норвежецо?

— Аз съм Серда, свещенико. Твоите приятели те изоставиха.

— Щом е тъй, стани мой приятел. Позволи ми да те приобщя към Христовата вяра и после се помоли за мен.

И в последните си мигове Жеан искаше още души за Христос.

— Как да приема вярата?

— Вкуси от Неговата плът и кръв с мен. Нека те благословя, за да благословя и себе си.

Севернякът прихна.

— Добре, ще ти помогна да изпълниш този ритуал.

— Имаш ли хляб?

— Който ще стане плът ли? Вярно ли е, че пиете кръв?

— Да, виното се превръща в кръвта, хлябът се превръща в плътта. — Имам хляб.

Жеан умуваше трескаво. Нямаше масло да се пречисти от покварата, като помаже ръцете, челото, ходилата и половите си органи, но трябваше да направи каквото може, докато имаше сили.

Изповедникът усещаше как цялото му тяло се разтърсва, докато се покайваше за греховете си, за гордостта от своята святост и от силата да приеме болестта като проява на Божията воля, за своята самонадеяна увереност, че му е отреден раят. Помоли се за прошка и произнесе Веруюто на апостолите.

Едва мънкаше думите. Вече беше готов за последно причастие.

— Дай ми хляба да го благословя.

Кратък смях, звук, напомнящ за нещо мокро, тежък стон и накрая премляскване. Жеан умееше да използва слуха си вместо зрение и разбра, че някой реже месо. Чужденецът се върна при него и го намести в скута си.

— Кажи думите.

— Това е Божият агнец, който пречиства света от греховете. Блажени са онези, които са призовани на неговата вечеря. Това е в ялото Христово. Дай ми хляба, за да го благословя и да вкуся от него. Сложи го в устата ми, не мога да помръдна ръцете си.

Жеан усети как севернякът пъхна нещо в устата му. Не беше хляб. Усети вкус на кръв. Разкашля се, задави се.

— Не може с животинска плът!

— Не е от животно — отвърна Серда.

— А от какво е?

— От твой събрат, от монах.

Жеан се опита да изплюе месото, но не можа. Тялото му се сгърчи, разръфаният му език буташе навън гнусната мръвка, но нямаше как да се отърве от вкуса на кръв. Искаше да вика, а от устата му излизаше само шепот.

— Твоите приятели ги няма — каза Серда. — Нашият Храфн ще се разправи с дамата, търговецът избяга, а монахът ще бъде твоята вечеря. Ще изпълня мръсния ти ритуал, човекоядецо. Вие треперите от страх пред враговете си и наричате това добродетел!

— Отче наш… — подхвана Жеан.

Още от нечистото месо беше напъхано в устата му, пръсти го натикваха зад езика. Опита се да захапе тези пръсти, но устата му не се затваряше и той проумя, че въжето му е счупило челюстта. Серда разтвори насила устата му и болката го скова. Още нещо, хлъзгаво и мокро, стигна до гърлото му като кървава стрида. Серда стисна носа му и затвори устата му.

— Това е неговото око, светецо. Хайде, свещенико. Ето ти го тялото, ето ти я и кръвта. Яж и пий, за да отидеш при твоя бог.

Севернякът го захвърли на земята. За миг Жеан се заблуди, че мъчението е свършило, ала то тепърва започваше. Серда изброяваше от какво са парчетата — черен дроб, бъбрек, сърце, тестиси. Жеан повръщаше, но севернякът пак пълнеше устата му.

— Как мислиш, свещенико — ще успееш ли да го изядеш целия? Представи си само колко свят ще станеш!

Мислите на Жеан се лутаха, подгонени от ужаса, на който беше подложен. Виждаше поле, огряно от мъртвешка светлина, виждаше пред себе си труп с разкъсана броня и пречупено копие.

Сега Серда крачеше напред-назад до него, проточваше удоволствието.

— Престани!

— Няма да престана. Тази нощ загубих и краля, и коня си, Гарвана пък ми отне жената, с която щях да забогатея. Остава ми само каквото мога да взема за твоите безполезни кости. От всичко това ми причернява пред очите. Ще ядеш, докато не се развеселя.

Серда бутна още едно парче в устата му, като изви главата му назад. Но отскочи с ругатня, защото монахът се сгърчи така, че се изтръгна от ръцете му. Награби го за расото, за да го вдигне, но монахът пак се преви в страшен спазъм, който го откопчи и запрати на земята разтреперан и дърдорещ. Жеан виждаше пещера, виждаше и себе си обездвижен, но не заради болест, а защото тънко, немислимо здраво въже бе омотано около него и огромен камък. Виждаше Светата дева и я чуваше да крещи, че му е отредено да убива и да умре.

— Счупи ми скапания пръст! — изръмжа Серда. — Сега вече ще си платиш прескъпо!

Берсеркът хвана лъскавите черва на Аврам, седна на гърдите на Жеан и започна да ги пъха в устата му.

— Ще ядеш, ще ядеш и пак ще ядеш!

Тялото на монаха се сгъна и изопна с такава сила, че Серда беше безсилен да го удържи. Жеан просто го захвърли настрана. Монахът усещаше как всеки негов мускул напира да се откъсне от костите. Главата му се въртеше и тръскаше, краката му ритаха и го мятаха насам-натам. По устните му избиваше кървава пяна. В ума му беше само кръвта, Христовата кръв, шуртяща по небето. Слънцето беше от кръв, луната беше от кръв, въздухът, водата и светлината бяха от кръв. Чуваше словата от Библията:

„Той ме поведе и въведе в тъмнина, а не в светлина.

Той се обърна само против мене и цял ден обръща ръката Си.“

Не, Бог не се бе обърнал срещу него. Бог го обичаше и го беляза сред останалите. Но думите се редяха неспирно в ума му като топуркането на плъх, тичащ на тавана.

„Смаза плътта ми и кожата ми; строши костите ми;

загради ме и обиколи с горчила и теглила;

тури ме на тъмно място, както умрелите отдавна,

обиколи ме със стена, за да не изляза, направи тежки веригите ми

и, когато виках и писках, задържаше молитвата ми.“^[1]

Тези слова му носеха нещо по-омразно от всяко изтезание, болест или мъка. Бог го бе изоставил. Не искаше да повярва. Това беше дело на дявола. Адът му бе пратил този червей в ума.

„Той ме с горчила пресити, с пелин ме напои;

разби с камъни зъбите ми, с пепел ме покри.

И избяга мирът от душата ми; аз забравих за добруване

и казах: загина силата ми и надеждата ми на Господа.“^[2]

Жеан изпищя по-скоро в съзнанието си, отколкото с глас: „Не! Не! Не! Господ е моя част, казва душата ми, и тъй, Нему ще се надявам. Благ е Господ към ония, които се Нему надяват, към душата, която Го търси.“^[3] Тези думи пък бяха като силна, приятна мелодия, но дълбоко под тях тътнеше друг, мрачен ритъм.

„Много направих, много научих,

много взех от боговете.

Какво ще обрече на смърт Один,

когато боговете към гибел се носят?“

Никога не бе чувал този стих, но отговорът напираше на устните му.

Серда извади ножа си, скочи върху гърдите му, за да го притисне, и опря върха на острието в бузата му.

— Стига си бръщолевил. Или ще ядеш от това, или ще хапнеш от себе си.

Жеан пак се виждаше вързан за скалата с впито в тялото му въже, устата му бе разчекната от нещо остро и здраво. Знаеше отговора, знаеше кой ще донесе смърт на езическия бог.

„Вълкът ще е прокобата на Один,

когато боговете към гибел се носят.“

Жеан вдигна ръце и напипа главата на Серда. Виждаше онази пещера, усещаше врязалото се в плътта му въже, приковало го към огромния камък. Вълкът… Вълкът щеше да донесе смърт на бога. Само заради това съществуваше. Обзе го чувството, че нещо се отприщва, че е свободен. Той беше вълкът.

— Оковите са разкъсани — изрече и счупи врата на викинга.