М. Д. Лаклън
Фенрир (34)

34.
Обладаване

По пътя на Жеан на изток неспирният дъжд превръщаше полята в тресавища, а търговските пътища — в мочурища. Течението на придошлата Сена беше твърде силно, за да гребат дълго срещу него, дори ако викингите бяха намерили свястна лодка. Облаците правеха звездите невидими нощем и когато пътниците стигаха до разклонения на реката, налучкваха посоката или чакаха деня, за да се ориентират по слънцето. Жеан знаеше, че местните хора може да сметнат викингите за отряд грабители, затова накара Фастар да скрие великолепния си щит с чука, а на по-обикновените щитове надраска кръстове с парче креда. Берсерките се съгласиха с това, но не пожелаха да подрежат наметалата си, за да приличат на франкски дрехи. Офети заяви, че предпочита смърт от копие пред премръзнал задник.

Продължаващият към Лион стар римски път Трансверсале беше удобен, но и изпълнен с опасности. Когато срещаха други хора, Жеан им обясняваше, че северняците са приели християнството и са негова охрана, а самият той е тръгнал към Рим на поклонение. Единайсетте воини наистина се оказаха полезни. Покрай пътя дебнеха разбойници и четирийсетина от тях им се изпречиха близо до Оксер, твърде боязливи да нападнат, но готови да проверят колко боеспособни са северняците. Бързо научиха отговора, когато Офети кресна на хората си да се хвърлят в атака. Убедиха се, че има по-лесна плячка от добре въоръжени и настървени за схватки северняци. Разбойниците изчезнаха със същата пъргавина, с която изскочиха на пътя. Но Жеан едва разубеди многоброен търговски керван от стотина души да не се нахвърли срещу придружителите му. Затова щом се добраха до Саона, която течеше в подходящата посока, поеха на юг по широката река.

Натъпкаха се в открадната лодка, която всъщност не беше нещо повече от грубо стъкмен сал. Увити в наметалата си, северняците не се набиваха на очи както на открития път, особено нощем, когато луната даваше възможност да продължат по течението. Подминаваха бедни и неугледни манастири, викингите охотно се оставяха Жеан да ги убеди, че там няма да припечелят нищо. Дори не се отбиваха в странноприемниците за поклонници, където манастирите приютяваха и други пътници. Не знаеха как ще бъдат посрещнати. Човешките останки, които носеха със себе си, бяха в чувал на малък сал зад лодката, за да не търпят миризмата им. Жеан се възхити на сръчността на викингите. Направата на този сал не им отне много време и макар монахът да бе прекарал почти целия си живот в манастир, можа да прецени, че е конструиран по-добре от големия.

Викингите не му предлагаха храна, но той изобщо не усещаше глад. Пиеше вода от реката и като че не се нуждаеше от нищо друго, за да поддържа силите си. Не се съмняваше, че и в това е благословен от Бог, както в изцелението си. Спомни си словата на апостол Павел в Посланието към римляните: „Защото царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа“.^[1] Струваше му се, че наистина Светият дух го изпълва. Понякога валеше толкова силно, че струите причиняваха болка, но той не мръзнеше и отмяташе глава назад да се наслади на вкуса им, на свободата и силата в тялото си.

Жеан беше убеден, че е благословен. Изпитанията, които преживя, причинените му от Гарвана и Серда мъки се оказаха портал на страданието, през който пристъпи Бог. Вярно, Жеан по принуда вкуси нечисто месо, но сега и това не изглеждаше чак толкова страшно. Вкусът на кръв не изчезваше от мислите му, а не беше и прекалено неприятен. Казваше си, че и това е послание от Бог да не се обвинява за нещо, което му е било натрапено. Имаше скрита цел в това, че оковите на болестта бяха свалени, и Жеан изпитваше потребност да се моли, за да узнае замислите на Бог.

Неговите молитви не бяха като молитвите на тъкачите, касапите, свещарите и въжарите в Париж — надежда за помощ, благодарност, безмълвен разговор. Много години Бог беше най-честият му събеседник в мрака на монашеската килия, водещото начало на всяка негова мисъл. Той не смяташе молитвите за нещо отделно от живота си. В някакъв смисъл самият му живот беше молитва всяка постъпка в служба на Бог. И сега Жеан седеше в мрака и студа на сала, насочван от викингите по реката под черното небе, и отново се потапяше в себе си, подчиняваше волята си, цялото си аз на Бог.

— Нека науча какво си ми отредил, Господи.

Поклащането на сала го унасяше, студът сякаш не го докосваше. Потъваше през плетеницата на своите мисли, но се опомни изведнъж, щом си спомни мига, когато осъзна, че силата се е върнала в тялото му. Така бе свикнал да е немощен, че свободата на движението го обърка напълно.

Докато се молеше, пак усети главата на Серда между дланите си, краткото пращене в прекършената шия на викинга звучеше отново и отново. Спомни си и друго от онзи миг — присъствие… да, присъствие, каквото не бе долавял дотогава. Имаше нещо отличително в него. Изкушаваше се да го нарече зло, но не беше съвсем вярно. Това присъствие оставаше извън морала. Постара се да намери дума, която да побере впечатленията му. „Гладно“ май подхождаше най-добре.

Движението на сала сякаш беше неотделимо от устрема на съзнанието му към Бог. В ума му се откроиха думите от Петдесети псалм. Спомни си как неговите братя монаси пееха стиховете ритмично и умиротворяващо като плискането на вода по брега на река.

„Върни ми радостта на Твоето спасение и с властния Дух ме утвърди.

Беззаконните ще науча на Твоите пътища, и нечестивите към Тебе ще се обърнат.

Избави ме от кръвника, Боже, Боже на моето спасение; и езикът ми ще възхвали Твоята правда.“^[2]

Кръвнина, кръвнина… Отново този вкус в устата му, натиканото между зъбите му месо. И пак надушваше откъм малкия сал вонята на кръв и гнилоч… и на още нещо. Каква ли беше тази миризма? Не я бе усещал по улиците на Париж в безбройните случаи, когато го водеха при болни, умиращи и покойници. Смущаваше го. Силна и проникваща, тази миризма му беше почти приятна. Осъзна, че е гладен. И то много гладен, но в същото време се чудеше, че представата за храна беше толкова отблъскваща, като че го привличаше само повеят на разложение откъм сала с останките на монаха Аврам.

Мислите му се залутаха и пак чу стиховете, проникнали в ума му в часовете на изтезанията.

„Брат ще се сражава с брата и ще го погуби,

време на брадви, време на мечове, сцепени щитове,

време на вятър, вълче време, преди светът да се сгромоляса.

Никой никого не ще пощади…“

Насочи насила съзнанието си към молитвата. Трябваше да се съсредоточи, да не чува нищо, освен думите в главата си, но и да се отдаде напълно, да се откъсне от привичните мисли, за да бъде осенен от Бог. „Защо бях избран, Господи? Какво искаш от мен?“

Привидя му се, че разцъфтяващите дървета край реката също протягат клоните си към небето, сякаш молят Бог за отговор.

Зърна нещо бледо на брега.

Взря се натам в мрака. Някой наблюдаваше лодката само на двайсетина крачки от него. Отначало помисли, че е дете, но когато се изравниха с фигурата, проумя колко е странна тя. Момиче или по-скоро жена. Приличаше на просякиня и се бе омотала само с грубо мръсно одеяло. Лицето й привлече вниманието му. Не беше детско, но не беше и лице на зрял човек, все едно се колебаеше между младост и старост, ужасно мършаво, с хлътнали бузи, с изгаряща омраза в очите. Жеан се досети, че е прегладняла. Но защо, щом можеше да си улови риба в реката?

— Виждате ли? — посочи той към брега.

— Какво? — не го разбра Фастар.

— Детето на брега.

— Нищо не виждам. Недей да ни пробутваш хитрините си. Иначе ще ти пробутаме някои от нашите и няма да ти харесат.

Жеан не можеше да повярва, че викингът не е видял момичето. Но когато се озърна, вече я нямаше. Опита да се върне към молитвата, но лицето му се натрапваше — лице на дете, видяло твърде много мъки през малкото си години. И пронизващ поглед, в който откриваше само враждебност.

Лодката доближи завой на реката, където до широка плитчина имаше две колиби. Висок дървен кръст бележеше началото на пътя към Монжу, продължаващ към Италия и Рим.

— Тук ли? — попита Офети.

— Тук — потвърди Жеан. — Изчакайте, докато говоря с хората.

— Роб, който заповядва на господарите си, е твърде дързък — натърти Офети.

Изповедникът се вторачи непреклонно в огромния северняк.

— Сега сте в моята страна и всичко, за което си мечтаете, зависи от мен. Ако искате да останете живи, ще правите каквото ви казвам.

— Ти се закле да ни служиш.

— Спазвам клетвата — изтъкна Жеан. — Нуждаете се от мен, не позволявайте на гордостта да ви заслепи. Като ваш водач ще ви служа най-добре. Първо трябва да купите одеяла и една-две палатки, ако намерите. Селяните тук все ще имат нещо за вас. Без подслон в планината ще замръзнете до смърт.

Офети го изгледа и кимна, после каза на Фастар:

— На тия монаси много са им щръкнали топките, но говорят истината. Нека той бъде нашият глас, докато ни е полезен.

Посрещнаха ги с неприветливи погледи, но рибарите на брега бяха прекалено загрижени за безопасността на семействата си и не зададоха излишни въпроси на северняците. Жеан за пореден път обясни, че си води телохранители, наети да го пазят по пътя до Рим. Един рибар промърмори благодарност към Бог, че такива воини могат да бъдат купени, иначе биха съсипали цялата страна.

Прие парите им и изпрати сина си да купи одеяла и две малки палатки.

Когато момчето се върна, Жеан поведе берсерките към заледените планини и долината на черния светец.