М. Д. Лаклън
Фенрир (23)

23.
Вълча кръв

Смъртта не порази Елис, но се появи нейно подобие. Сенките се разтвориха, посегнаха и събориха Гарвана, преди да е нанесъл удара си.

Хугин се изправи мигновено, размаха ножа с ужасяваща бързина. Когато двете фигури се вкопчиха в ярката светлина на утринното слънце, на Елис й се привидя вълк. Издаваше същите звуци и имаше същата пъргавина, но щом се мярна ръка да отбие ножа, тя разбра, че е мъж. Същият, който дойде при нея в църквата.

— Бягай, бягай! — виеше той. — Той ще ме убие скоро и пак ще те подгони. Бягай!

Тя опита да стане, но краката не я държаха, толкова бяха премръзнали. Понадигна се, но падна тутакси като пияна, докато посягаше да се хване за дърво с изтръпналата си ръка. Главата й се удари в земята. Пак се насили, само че дори не усещаше крайниците си и те не й се подчиняваха.

— Бягай, бягай!

Елис чу онзи звук в главата си — също като грохот на бурна вода, фучене на вятър във входа на пещера, бучене на кръв в ушите, но не беше никое от тези неща.

Гарвана бе повалил човека вълк. Държеше ножа с двете си ръце и го насочваше да се забие в шията на врага, който обаче хвана острието и кожата му почервеня от ярката кръв. Хугин изрева дрезгаво и натисна, но човекът вълк счупи ножа и удари с чело носа му. Претърколи се върху магьосника, крещеше, хапеше, блъскаше с юмруци и дереше. Гарвана посегна към меча си, но нападателят приклещи ръката му. След миг бяха на крака като борци, залитаха и се блъскаха в дърветата. Паднаха, вкопчиха се, скочиха, а човекът вълк все не позволяваше на Хугин да се дръпне, за да извади меча. Магьосникът обаче не се нуждаеше от оръжие. Заби коляно в корема на противника си със стъписваща сила и го подхвърли във въздуха. Човекът вълк пльосна на тревата като мокър парцал.

Елис очакваше всеки миг главата й да се пръсне, звукът беше и в нея, и извън нея, бълваше го онази туптяща, дишаща, тичаща руна. Какво й се случваше?

Гарвана пак хвана дръжката на меча и човекът вълк се хвърли да му попречи. За миг се олюляха до водата. Тогава едрият жребец връхлетя и ги запрати в реката. И Елис най-сетне разпозна звука — не беше вода, кръв, вятър или барабани, а тропот на копита.

Леший я доближаваше тичешком. Гарвана не се виждаше никъде, но човекът вълк се държеше с едната ръка за клон на дънера, който спаси Елис. Леший се досети, че спътникът му няма да издържи дълго. Конят го бе зашеметил с тежестта си и той стенеше. Търговецът го чуваше за пръв път да издава, че се мъчи. Човекът вълк беше на двайсетина крачки навътре в реката, а Леший беше твърде стар, за да го спасява. Но нямаше друг избор. Не от героизъм или състрадание, а както винаги за собствена изгода. Нуждаеше се от закрилник и от помощник, за да изпълни задачата. Чахлик оставаше единствената му надежда.

— Идвам, сухо клонче, идвам!

Конят на краля бе коленичил до Елис и лекичко се отъркваше в нея, за да я стопли. И другите животни бяха дошли — конят на Серда и мулето. Леший знаеше какво трябва да направи. Мулето беше товарно добиче и нямаше как да го язди, но пък можеше да го води. Хвана оглавника и дръпна мулето в силното течение, което веднага го притисна към животното. Не му се вярваше, че друго същество може да се мери с мулето по устойчивост. То наистина пристъпяше навътре във водата с мудна увереност.

След десетина крачки напорът на течението стана непосилен за Леший и той опря гърди в гърба на мулето. Потупваше го по задницата, за да не спира. Когато се добраха до човека вълк, водата едва стигаше до корема на търговеца, той обаче знаеше, че не би могъл да остане прав, ако няма опора. Смяташе да се крепи на мулето, но щом стъпи на дъното, надеждите му останаха излъгани. Водата го бутна настрани, животното се освободи и изприпка към брега. Леший по инстинкт протегна ръка да се хване за човека вълк и го издърпа от клона. Водата тласна и двамата гърбом, но Леший заби пети в дъното и с все сила напъна да излезе заедно с човека вълк.

Течението ги повлече и преобърна, след миг вече имаше пълна власт над тях. За миг-два изглеждаше, че няма да се измъкнат, но хълбокът на Леший се блъсна болезнено в нещо, той напипа твърда опора с краката си и пръстите му сграбчиха трева. Озова се на брега петдесетина крачки по-надолу от дървото, където издатина стесняваше руслото на реката. И той, и човекът вълк бяха живи. Откъм отсрещния бряг проехтя грачещ вик. Търговецът присви очи над искрящата вода. На другия бряг изпълзя гол мъж, нещо беше вързано на гърба му.

Леший изкашля вода и стана, готов да се засмее.

— Е, поне няма да дойде скоро насам. Чахлик, сухо клонче мое, този път си подгизнал.

Човекът вълк се опря на кървящите си длани и Леший видя раната — под ребрата стърчеше пречупена стрела. „Как да не се плашат хората от него…“ Чахлик бе налетял да се бие с Гарвана, макар върхът на стрелата да беше още в червата му. Едва ли му оставаше много до последния миг.

— Той призовава сестра си — каза човекът вълк. — Трябва да се махнем веднага. Той видя дамата и над нея надвисна заплаха.

В гората викаха мъже, бяха мнозина.

— Нямаме време — подкани човекът вълк. — Да вървим.

Елис трепереше, вече усещаше ръцете и краката си.

— Ами изповедникът и монахът? — сети се тя.

— Кралеубийци! Взели са дрехите му, взели са дрехите му!

Един от северняците, още хлапак, надничаше между последните дървета.

— Тръгвайте! — заповяда човекът вълк. — Ще ви намеря. Търговецо, яхни това животно и отведи дамата при Хелги.

— Отивам при своите хора — възрази Елис.

— Не. Остава ти съвсем малко време. Вълкът ще добие плът… както е предречено. Трябва да отидеш при Хелги, само той може да те спаси от онова, което те дебне.

— И какво ме дебне?

— Смърт и разруха, отново и отново, в живот след живот.

Той я качи на седлото и Леший се настани на гърба на коня зад нея.

Елис сведе поглед към човека вълк и смънка:

— З… защо правиш това?

— От любов. Ще те намеря. Елис, Адисла, аз ще те намеря. Тръгвайте!

Сянка изсвистя в светлината. Човекът вълк пристъпи и я спря с ръка. Държеше копие.

— Вървете, те са наблизо!

Той плесна коня, който препусна през гората, гонен от северняците.