М. Д. Лаклън
Фенрир (71)

71.
Трапезата на бесовете

Този път се случваше по-бързо. Преди вълкът бавно пропълзяваше навън, но сега се развилия. Гладът беше неудържим. Жеан стенеше и пищеше, докато измършавелите му мускули се раздвижваха. Ръцете и краката му като че скърцаха и стържеха, докато той се гърчеше по замръзналата палуба.

Знаеше какво ще направи, знаеше от какво се нуждае. Той беше слаб, човешките му мисли останаха затворени под дебел лед. Само гладът на вълка, който го спасяваше от смърт, господстваше в главата му.

Пълзеше бавно и накрая опря в нещо. Усещаше, че то не е част от кораба, защото беше по-меко. Не успя да претърколи тялото си, затова разтреперан се завъртя, като побутваше с крака. Усилието беше неимоверно и въпреки студа се обля в пот. И главата му се отърка в куртката на мъж. Охкаше, докато се плъзгаше нагоре по тялото му. Ръка. Отново запълзя по малко, мускулите ту го изтласкваха, ту се сгърчваха, а ставите му още бяха сковани като кораба. Стигна до пръсти без ръкавица. Онези, които дойдоха на кораба, бяха съблекли гребците, за да търсят скъпоценности. Жеан се бе натъкнал на полугол труп на викинг.

Местеше главата си и накрая в устата му попадна пръст. Първото отхапване беше мъчително. Едва проби плътта със зъби. Челюстите му приличаха на стара порта, оставена да гние и ръждясва. И все пак се размърдаха, наситеният и силен вкус проникна в устата му с обещанието за още кръв. Той преглътна. И отхапа повторно.

Мярна се спомен от някогашния му живот — параклисът привечер, дим от восъчни свещи във въздуха. После споменът се шмугна в мрака като заек в шубраци. Старият му живот изчезна.

Докато слънцето превръщаше мъглата в светеща сивота, той бе оглозгал плътта от цялата китка. Шията му се разкършваше, челюстите набираха мощ. Скоро имаше сили да разкъса корема и да изяде месото от бедрата. До вечерта седеше на палубата, а кръвта на викинга замръзваше отново по леките му дрехи. Затова пък кръвта във вените на Жеан отново беше гореща и мислите му се отърсиха от оковите на студа.

Изповедникът стана и опипа шията си. Камъка го нямаше. Наведе глава да види какво бе направил. И почувства вълка в себе си да се плези доволен, да си почива, преди пак да се засити. Вече усещаше зъбите си прекалено големи за главата, устата му ставаше по-важна от ръцете. Преживяната веднъж промяна настъпваше отново, още по-шеметна. И я имаше познатата смес от ужас и ликуване, с която човекът посрещна звяра.

Защо Бог го подлагаше отново на изпитанието? Той бе успял да си върне човешката същност, но само за да я загуби втори път. Беше готов да умре, да чака какво ще му отреди Божията милост. А сега беше прокълнат да ходи отново, да бъде жертва на най-гнусни желания.

Спомни си словата от Първото послание на апостол Павел до коринтяни: „Не можете да пиете от Господня чаша и бесовска чаша; не можете да участвате на Господня трапеза и на бесовска трапеза.“^[1] Гледаше оглозганите кости. Какво беше това, ако не трапезата на бесовете? Бог го бе отхвърлил или той сам се бе откъснал от Него. Каквато и да беше истината, раят беше затворен за него. Какво му оставаше? Да се предаде на ада ли? Никога.

Осъзна, че вълкът не само го бе потопил в желанията на звяр, но и го принизяваше духовно до равнището на животно. Представата за бъдещата награда — рая, бе насочвала целия му живот. Вълкът я погълна и сега Жеан беше окован за настоящето, миналото му бе пометено, бъдещето — незнайно. Сегашният миг беше единственото, което имаше. Неспирен поток от сегашни мигове. И Елис, с която настоящето му стигаше. Тя бе отведена. „Пленена ли е? Поробена или убита? Ще я намеря.“ Вълкът можеше да я открие, щом вече успя веднъж. Тази мисъл беше като скален отломък върху ръба на бездна. Достатъчно беше да го побутне, за да го събори безвъзвратно.

Самодоволният глад пак се надигна.

— Не!

Но не можеше да бъде друг и нямаше как да се пребори с вълка. Миризмата на вкочанени трупове стигаше до ноздрите му, превръщаше го в изчадие. Усети как брадичката му се мокри от слюнка, зъбите му заскърцаха.

— Господи… — вдигна глава към небето. — Исусе, изпитанието беше твърде тежко.

Нахвърли се върху труповете, за да охлади изгарящия глад.

Вълкът в него не позволяваше Жеан да напусне кораба, преди да се е заситил. Настъпи същинската зима, сняг падаше по гърба му, но той не усещаше студ. Никой не идваше да прекъсне пиршеството му. Хелги бе забранил на поданиците си да отиват при кораба от страх, че ще го нацепят на дърва за огрев.

Жеан си стоеше сред ледовете и се хранеше.

Чуваше обаче хора да излизат на реката, разбиваха леда с чукове, за да си наловят риба, силният дъх на мазна вълна се смесваше с мъглата и миризмата на рибата.

Преобразяваше се бързо, усещаше как наедрява. Свиеше ли пръсти, опираха съвсем непривично в дланта.

Езикът му беше винаги разкървавен, все го прехапваше от лакомия. Гърбът му се превиваше, движенията на раменете му ставаха по-ограничени.

И тези мразовити дни преливаха от миризми, дори надушваше някак самия студ. Огньовете в Ладога му разказваха историите си — изгаряха стари дърва, пресъхнали и леко мухлясали, извадени от дъното на бараката. Отначало често имаше печено месо, после само риба.

Познатата човешка смрад стигаше до него — лайна и пикня, пот и развалени зъби. И тя разказваше свои истории за преливане, усилен труд, похот и треска. А той ядеше.

За него вонята на труповете беше прекрасна, омайваща в прехода от миризмите на живота към незначителното разлагане, което студът допускаше. Откриваше в тях разликата с живите — миризмите на стомаха и червата бяха по-силни, потта — по-слаба, кръвта лъхаше на желязо.

Обръщаше труповете и забелязваше колко червени са гърбовете и задниците им, където се бе стекла кръвта, и се чудеше на тези подробности от смъртта. В някакъв миг изведнъж се връщаше споменът за морал и той тичаше към кърмата на кораба, пъхаше пръсти в гърлото си и се напъваше да повърне. Но и това спря постепенно, вече не изпитваше погнуса, все едно дъвчеше ябълки. Промяната, която го разтърсваше най-силно, беше удоволствието от засищането. Мъчеше се да го потиска, да се откъсне от блаженството, но беше непосилно. Лежеше на палубата ухилен, засмиваше се и все изпъваше гръб. Усещаше го толкова дълъг и гъвкав.

Но изповедникът беше човек с несломима воля. Знаеше, че не може да се пребори с вълка, и правеше всичко възможно да запази поне себе си. От молитви и псалми явно нямаше полза — той се бе откъснал от Бог, превърнал се бе в прокълната твар, лазеща в кръв и слуз. Мислеше обаче за нея. Видя я седемгодишен и тя му каза: „Не ме търси“. А той я потърси, не с тялото, а с духа си. Искаше тя да бъде до него. Дори в своята немощ я призоваваше, колкото и да заглушаваше вътрешния си глас с молитви.

И сега я призова отново:

— Елис, моля те. Ела при мен. Адисла… В предишен живот казах, че ще те намеря, и ето ме тук.

Мъглата не беше препятствие за него. Обонянието и слухът го водеха нощем, а денем, когато мъглата само ставаше по-светлосива, очите му различаваха силуети — мъже, ловящи риба на леда, или животни, пресичащи реката. Те обаче не го виждаха. Обикаляше и я търсеше, ала тя сякаш бе изчезнала. Не я надушваше, не я чуваше. Седеше на могилите извън града и дебнеше за нея. Зовеше я, а отговор нямаше. Щом забеляза какъв смут предизвиква неговият зов — мъже тичаха на укрепленията с факли в ръце, щом надуши страха им и чу сърцата им да бият по-забързано от стъпките, той се върна на кораба при труповете да яде и да расте. Накрая от викингите не остана нищо.

Събуди се една сутрин, когато небето имаше цвета на мътна стомана, и изрече:

— Гладен съм.

Първо хвана рибар до дупката в леда. На другия ден скочи и смъкна страж от земния вал.

И тогава го подгониха, мъжете вървяха в мъглата с факли и кучета. Думите им бяха враждебни и той ги разпознаваше — „тролски вещер“, „блатна твар“, „чудовище“, „вълк“.

Криеше се навътре в мъглата и чакаше да си отидат. Сега не можеше да припари до кораба, там чакаха хора, разпалили огън, винаги готови да грабнат копията и брадвите.

Наблюдаваше ги безмълвно, внушаваше си да се махне, да потисне желанието да вижда в тях плячка.

Но когато ветрецът донесе предвестие за топящи се снегове, пристигнаха мъже с муле. Паметта му проблесна и видя себе си в река да издърпва дебелак от черната вода, спомни си „Сен Морис“, кръвта и гледащия го страшен магьосник. Спомни си търговеца, който се потеше уплашено в гората, докато викингът Серда тласна Жеан по пътя към превръщането в изчадие. Промъкна се наблизо и ги видя съвсем ясно — дебелия викинг, ниския търговец с мулето и Гарвана, който бе убил вещицата. Позна ги, но не както преди по облика и гласовете, а по миризмите. Не отиде при тях. Животинският ламтеж в него беше по-силен от човешката мисъл. Мъчеше се да проумее какво чувстваше. В главата му се подреди изречение: „Преситен съм и не е нужно да правя нищо“.

Гледаше пътниците, които поздравиха мъжете до кораба. Един от стражите тръгна покрай замръзналата река, търговецът го следваше с унило тътрещото се муле.