М. Д. Лаклън
Фенрир (15)

15.
Мъките на изповедника Жеан

Гласове и натиск в главата. Замайване, объркване и болка. Изповедникът знаеше, че Гарвана се опитва да го омагьоса, и се съпротивяваше.

Нарочно или случайно те го подхванаха чрез слабостта му към човешкия допир. Усещаше прегръдката на жената и плъзгането на косата й по лицето си, чуваше прекрасната песен и противно на волята си намираше утеха.

Отначало напираше да се дръпне, но беше толкова здраво вързан, че не можеше да помръдне. Въжето му причиняваше страшна болка в гърлото, напевните слова на Гарвана го омайваха, гласът на жената се вплиташе в мислите му както струйката дим от кадило се вплита в слънчев лъч. Той би успял да устои на всичко, да остане какъвто се познаваше въпреки мъчението с въжето, ако не беше досегът с нея.

Започна да губи представа за времето. Унасяше се и забравяше болката, прегръдката бе като топлината на огнище след дълго пътуване под студения дъжд и вятър. После стягането в гърлото се натрапваше в мислите му, в съзнанието оставаше само задушаващото го въже. Накрая вече не знаеше кой задава въпросите и дали му отговаря. Струваше му се, че е другаде, не на поляната по здрач, а на много по-мрачно място. Усещаше, че е под земята. Въздухът лепнеше по кожата му със студена влага. Дали беше в ада? Имаше гласове. Разпозна и своя глас, но не можеше да го отдели от останалите.

— Къде ще я намерим?

— Коя?

— Момичето, което беше с тебе в църквата.

— Тя винаги е била с мен.

— Къде е тя?

— Аз знам.

— Къде е тя?

— Тя дойде при мен.

— Къде е тя?

— Трябва да укрепя духа си за идните битки.

Тогава шавна, въжето се впи и той се задави. Усети нечии ръце да нагласят тялото му и мъничко му олекна. Вонята на разложение нахлуваше в ноздрите му, а смразяващият глас на Гарвана се натрапваше в ушите му с все същото светотатствено песнопение.

„Один, който даде око за знание,

Один, който вися деветте нощи и дни

на брулено от стихии дърво,

Один дръзкият, бесният и безумният,

Один, приеми нашия дар на болката.“

Жеан избутваше насила думите от впримченото си гърло:

— Исусе, който умря на кръста за нашите грехове, който страда, за да бъдем ние свободни, прости ми греховете и ме приеми в своите небеса, Господи.

Изповедникът беше убеден, че ще умре на това място, и с молитва се опази от гордостта, че Бог го е избрал за мъченик.

Чу как Гарвана изсумтя от досада. Тогава гласът на жената се промени, стана по-дрезгав, настойчив, умоляващ. И първата птица кацна върху него.

Само го подразни, когато тупна на гърдите му. Не знаеше какво е това, докато не проехтя граченето. Разбира се, вече бе чул как гарваните се събират по клоните наоколо, но в болката и страданието си не открои тези звуци сред останалите. Щом и втората птица кацна, ужасът го облада. Те кълвяха, а той не усещаше нищо по кожата си. Разкъсваха нещо друго, увиснало на шията му. После му нанесоха първата рана — един гарван само го клъвна любопитно по бузата. Той изохка, друга човка се заби по-силно в бузата му, птицата изграчи продрано и ликуващо. Жеан се мъчеше да върти глава, но въжето се стегна още повече. Гарваните се струпаха върху него, късаха и плътта, и волята му с удари на човки като капки от мъчителен дъжд. Той успя някак да се обърне, въжето се впи и му причерня пред очите.

Когато се опомни, чуваше гласове.

— Адисла, върни се при мен!

— Не, Вали, не. Кроежите на боговете са те уловили като в капан, а аз не искам да ме впримчат.

— Обичам те.

— И аз те обичам. Но това не стига.

Тези имена му бяха непознати, а будеха отзвук като сянка на спомен, който се изплъзва и оставя вместо следа чувството, че нещо неимоверно важно се прокрадва край съзнанието, но е недостъпно.

После споменът пламна в ума му, сякаш всичко се случваше днес. Дева Мария стоеше пред него, събрала в себе си ослепителната светлина над нивите и небесната синева. Тя беше прекрасна. Докосна рамото му.

— Не ме търси — каза тя. — Остави ме.

Той викаше, пищеше и стенеше, докато птиците превръщаха кожата му в кървава дантела.

— Къде е тя?

Гласът го върна в настоящето. Той бе изменил на себе си, без сам да знае. Какво ли им каза и какво ли още можеше да каже при такова изтезание? Търсеха благородната дама, а той знаеше къде е. Не се нуждаеше от божествено озарение, за да е сигурен. Тя беше с търговеца. Можеше мигновено да сложи край на болката и неспирното кълване. Изповедникът беше убеден, че няма да издържи още дълго. Една от птиците откъсна парче от устните му, а Жеан повтори мислено думите: „Уповавам се на Христа“. И отвори уста за безмилостната човка. После в него се надигна чернота и сетивата му угаснаха.