М. Д. Лаклън
Фенрир (43)

43.
Да зърнеш чудовище

Ръцете на Гарвана трепереха, докато слагаше стрелата в лъка, за да убие монаха при портата. Въпреки това я пусна и перата й щръкнаха точно под гръкляна на мъжа. Ръцете му трепереха и когато поведе хората на Гретир да посекат монасите, които пееха пред олтара, когато сложи край на вековните песнопения с удари на страшния си извит меч. Трепереше и когато натика монасите във вира. Деветима от тях трябваше да умрат така — по един за всеки от дните, през които Один бе висял на дървото при извора на мъдростта. Биеше ги, тъпчеше ги, риташе ги, докато ги подчини, за да ги върже на каменните колони, на всеки нахлузи примка с тройния възел, огърлицата на мъртвия повелител, която се стяга и повече не се разхлабва.

Деветима трябваше да умрат така, другите бяха изклани и изгорени от отряда. Той потърси стареца, след като заповяда на викингите да не посягат на никого сред най-възрастните мъже. Завариха монаха коленичил в малкия параклис. Хугин не искаше да го погледне в очите и все пак го направи. В нежеланието беше същината на магията.

— Отче Мишел…

— Как си научил името ми, изчадие?

— Аз съм Луи.

— Не познавам никакъв Луи.

— Ти беше мой наставник. Аз убих игумена и избягах.

Старецът поклати глава.

— Луи?… Ти ли си? Какво стана с тебе, чадо?

— Сега служа на старите богове. Аз съм твоята смърт.

Монахът отметна глава и се вторачи в него.

— Прояви милосърдие, както аз го сторих към теб. Не позволявай да ми сторят зло, момко.

Гарвана го сграбчи и го завлече при вира. Старецът не умря бързо, макар че не издържа колкото дебелия готвач или пазителя на свитъците, или момчетата. Или онези двамата, които още бяха живи, когато Хугин завлече Жеан в тъмната вода. Деветима трябваше да умрат. А до вечерта Гарвана бе убил само осмина. Отрядът се разправи с останалите. С пътника Жеан станаха девет и Хугин не се съмняваше, че самият обесен бог го е довел в манастира, за да стигне до магическото число.

Смъртта на стареца тежеше на душата на Хугин. Отец Мишел го закриляше в детството му и се преструваше, че не вижда как момчето се измъква в долината при семейството си. Но тъкмо в това беше разковничето. Хугин знаеше, че мъките, ужасът, унижението и срамът са портите, през които влиза магията. И той изтърпя смъртта на жертвите, гърчовете и задушаването им, молбите и псалмите, изтръгващи се от гърла, стегнати в примки. Но богът не го дари с видение.

И когато Хугин щеше да заплаче в мрака на църквата, дойде пътникът. Гарвана го упои и го замъкна във вира.

— Покажи ми врага! — настояваше магьосникът. Подутите лица на удавените и обесените сякаш отвръщаха на погледа му, дрезгавият псалм стържеше в ушите му и богът изпълни желанието му. Пътникът разкъса примката около шията си, сякаш беше конец, и се нахвърли върху вързаните до него монаси.

Хугин го чу да изрича име:

— Фенрисулфр…

Тогава се увери, че залезът на боговете е започнал. Рагнарок се разиграваше отново на земята — такава катастрофа, че отгласът й проникваше назад във времето, сблъсъците и ужасите й се процеждаха и в света на хората, докато историята напираше към страховития ден, когато всичко това щеше да се случи наистина.

Богът в своя земен облик щеше да умре, а с него Хугин и сестра му. Пред очите му, разкъсващо плътта на вързаните монаси, беше съществото, което щеше да направи това. Досега си представяше, че вълкът ще си остане вълк, но прозря, че духът му е дошъл на земята като човек. Помоли Один да му покаже врага, пожертва монасите, отряда и собствената си човещина заради обесения бог и се заблуди, че не му е показано нищо. Сгреши. Богът бе изпратил вълка в църквата и му даде власт над него, но Хугин не направи необходимото, за да спаси своя бог, себе си и най-важното — сестра си. Знаеше, че не може да убие вълка, защото му бе разкрито, че съдбата не му е отредила това. Трябваше обаче да затвори този звяр, докато имаше възможност, да го завлече безчувствен през вира в отвъдните пещери и да го затрупа там вовеки веков.

А пророчеството, за което неговата сестра даде очите си, беше недвусмислено. Момичето ще отведе вълка при бога. И тогава богът ще умре. Вълкът разкъсваше, монасите пищяха и виковете им отекваха във водата на вира, свещен за Христос, свещен за Один, за Меркурий, за Воданаз и каквито още имена измисляха онези през столетията, които имаха усет за силата на бога.

И Мунин бе чула писъците, както седеше пред огъня от дъбови и ясенови клони в горите край Париж. Остави съзнанието си да се пренесе през безмерната тъма, за да се настани в мислите на нейния брат, за да се слеят двамата в едно.

— Сестро?

Хугин почувства присъствието й, мярна за миг обезобразеното лице, но много по-силна беше представата за онова, което живееше в нея — руните. Усети боцкане по кожата си. Движенията му станаха спънати и болезнени, главата го заболя и сякаш зърна Христос на кръста с трънен венец.

Заля го униние и той разбра, че сестра му не е успяла да убие момичето.

— Сестро?

Тя беше. Сгряваше и успокояваше. Пред мисления му взор изпъкна каруца с ярка звезда над нея. Каруцата на Один — така наричаха съчетанието от звезди, до които светеше Пътеводната или Полярната звезда. Тя сочеше пътя на север. После видя Елис и град на вдаден във водата нос, при който се сливаха две реки. Хугин беше сигурен, че е ходил в този град. След миг си го спомни, а и как би могъл да забрави? Алдейгюборг в Гардарик, източната земя на многото градове. Веднъж отиде там, поканен от местния владетел Хелги, за да му помогне с тълкуване на неговите сънища. Мунин отказа да тръгне с брат си и Хугин не заподозря нищо по онова време.

Срещата му с владетеля беше безплодна, но в паметта му остана градът с високите земни валове и дървените крепостни стени върху тях. Помнеше и внушителните погребални могили зад града, които бяха гробници на предишни владетели, но служеха и като укрепления, помнеше хората, посрещнали го като приятел и съюзник, вместо да странят и да го отбягват. Значи момичето е тръгнало натам? Значи имаше надежда да я убие. Хелги вече бе търсил съвет от Хугин, чрез него и от сестра му. Току-виж успеят да го убедят да им предаде жената от Париж.

Гарвана се замисли за Хелги. Той търсеше жената. Славеше се като пророк. Дали не беше той богът, слязъл на земята? Хугин очакваше да го познае, когато го срещне, но ако богът още не бе открил кой е… Ако истинската същност на Один е скрита от самия него, как би могъл обикновен смъртен да я разгадае? Възможно беше да е Хелги. Нали се стараеше да доведе жената при себе си, бе изпратил свои хора при Юд? Ако жената отидеше в Ладога, можеше да последва беда. Вълкът щеше да върви по дирите й, нямаше съмнение в това. Хугин трябваше да я спре някак по пътя.

Загледа се във водата. Вълкът засищаше глада си. И в ума на Хугин се подредиха стихове от древно пророчество:

„Видях там да газят в черни води

клетвопрестъпници, убийци и злодеи,

там страшният звяр смучеше кръвта на повалените

и вълкът разкъсваше хора. Искаш ли още да узнаеш?“

Сбъдваше се прорицанието, за което научи от жената, която поведе него и сестра му в планинския пущинак, пробуди каквото спеше в тях и ги посвети на мъртвия бог. Вълкът се бе изтръгнал на свобода. Хугин пропусна възможността, може би не позна и самия бог. Значи му оставаше съвсем малко време. Хрумна му да забие стрела в съществото, което ръфаше и гълташе плътта на вързаните монаси. Знаеше обаче, че е безполезно. На вълка бе отредено да убие бог, а Гарвана и неговата сестра щяха също да умрат като слуги на бога. Стрелите нямаше да навредят на вълка. За да защити сестра си, за да не допусне тя да умре заедно с бога, трябваше да убие жената колкото може по-скоро. Имаше коне, знаеше накъде е тръгнала жената, значи нямаше причина да се бави повече.

Всичко, на което можеше да се надява в „Сен Морис“, бе да види вълка, да научи кой е неговият враг. Постигна това без видението, което бе очаквал. Излезе тичешком от криптата, без да се озърне.