М. Д. Лаклън
Фенрир (3)

3.
Смъртта и гарванът

По-късно Елис си спомняше първите мигове от нападението съвсем откъслечно. Нещо проблесна като извит пламък или кървав лунен сърп, лъснал от мрака. Чак след време осъзна, че е бил мечът на онази грозна твар. Острието улови светлината от горящи зад църквата сгради, заискри в миг и изчезна от погледа, но не и от мислите й.

Тя никога не бе виждала подобно оръжие. Формата му сякаш беше символ на гибелта, плитка дъга на злобата. Тогава прозвуча думата, която разкъса тъмата подобно на остър нокът.

— Храфн! — изръмжа човекът вълк.

Тя не разбра думата, но у нея сякаш се пробуди нещо, което носеше със себе си образи, миризми и звуци. Видя огромно поле, осеяно с трупове на паднали в битка, вятърът развяваше оръфани бойни знамена. Отначало й се привидя, че във въздуха се кълби гъст дим, но сетне разпозна звука — бръмчаха безброй мухи. И той беше на тази равнина. Вълкът. Не го виждаше, но долавяше, че е там, звяр с горещ дъх, който душеше и сумтеше някъде встрани.

Тя се надигна, примигна, тръсна глава и се върна насила в реалността. Опря длан в близката колона, за да се задържи права. Видението беше толкова ярко и я споходи толкова ненадейно, че се уплаши да не полудява.

Изведнъж в църквата се развихри безумието на битката. Мъже сечаха, ритаха, хапеха и се удряха с юмруци в тъмнината. В трепкащото зарево видя своя брат Юд, щитът му бе вързан на гърба, за да размахва свободно и дългия, и късия меч. Нямаше съмнение, че датчаните са нахлули в града.

Брадви просветваха, лица се мяркаха и изчезваха, мечове отбиваха копия, своите ставаха неразличими от враговете.

Човекът вълк я сграбчи за ръката и я бутна напред.

— Върви към вратата! Никой няма да те повали.

— Елис, Елис! — крещеше брат й, но бе притиснат от двама противници и не успяваше да се добере до нея.

Променливата светлина от пожарите едва надделяваше над мрака вътре. От сенките изплуваха метал, дърво, остриета, върхове на копия, щитове, лица, ръце и крака. Три пъти към нея се хвърлиха мъже в опит да я завлекат нанякъде, но внезапно ги обгръщаха ръмжащи сенки и те се свличаха със страшни писъци. Тя вървеше упорито към вратата. Оставаха й десет колони до изхода, осем, после пет, накрая само две. Спасението беше близо. И тогава към нея се завъртя огнената дъга на вдъхващия ужас меч.

— Елис, Елис!

Лицето на нейния брат се кривеше от уплаха, все едно се топеше в жегата от запалените къщи. Огън лъхна горещина по кожата й, вкуси пепел и кръв в устата си. Мечът беше като мълния, проточила се към нея. Зърна неясно движение и чу звук като от падане на чувал — сенките се пресегнаха и събориха нападателя на пода. А после Елис бягаше по тесните улици, тласкана от невидима ръка. Озърташе се, опитваше да види кой я бута. Пак човекът вълк. И макар че тя тичаше с все сила, той просто подскачаше наблизо с пъргави крачки, за да наблюдава и преследвачите.

— Храфн! — изкрещя той към църквата и изрече нещо неясно на северняшко наречие.

Думите не означаваха нищо за нея и все пак тя схвана посланието — той предупреждаваше врага да не доближава, защото ще умре.

Елис се препъна, но човекът вълк не й позволи да падне. Накъде ли я водеше? Луната й се привиждаше като фенер, облял улиците с ярка, някак куха светлина, но под стрехите на къщите оставаха непрогледни сенки.

Излязоха на площада и тя разбра накъде ще продължат — към Портата на поклонниците. Стигнаха и до нея, но беше залостена и охранявана. Двама воини с копия пристъпиха напред.

— Госпожо, ние ще ви опазим.

Човекът вълк я накара да спре, без да поглежда доближаващите го мъже, само се озърташе.

— Качи се в къщата — каза й. — Скочи във водата и плувай. Той няма да те последва в реката. Дори да те пленят, предай се на всеки друг, но не и на него. И не му позволявай да види лицето ти. Не му позволявай!

— За кого говориш?

Два глухи удара, после й се причу, че звъннаха хиляда монети, паднали на калдъръма — броните на двамата воини. Стрели с черни пера бяха пронизали единия в окото, другия в шията.

— Върви!

Човекът вълк скочи пред нея, за да я заслони с тялото си. Още един приглушен звук и тежко охкане. Стрелата се заби в гърба на човека вълк. Въпреки това му останаха сили да я тласне към вратата. Елис я дръпна, след това бутна. Вратата се отвори и тя нахълта в малката къща.

Лунни лъчи пронизваха тъмата вътре, тя видя сгушени нагъсто жени и деца, ококорени в ужас насреща. Провря се между тях към стълбата. В къщата избухнаха писъци и тропот, всички се опитваха да я заобиколят, да се измъкнат, да направят нещо, само да не седят вцепенени от страх. Тя се качи на следващия етаж, където бяха пръснати безредно сламеници, отиде и на по-горния, където нямаше светлина. Опипваше стените, за да намери прозорец. Блъсна се в тъкачен стан. Значи се бе озовала в дом на тъкачи и непременно имаше прозорец до стана. Спъна се, падна тромаво на пода, но продължи да плъзга ръце по стените все по-трескаво.

Накрая го откри. Бяха заковали на прозореца парче плат в напразен опит да се предпазят от студа. Тя разкъса плата и надникна. Не се намираше над реката, а над улицата. Долу нещо се промъкваше в сенките. Дали беше човекът вълк? Долови движение в сводестия вход на съседна сграда, но то спря веднага. Някой вървеше натам откъм голямата църква. Човекът стигна до входа и приклекна. Елис потрепери, щом се взря във фигурата. Строен мургав мъж, чиято коса бе втвърдена с катран и стърчеше нагоре. В кичурите бяха забодени черни пера като грозна корона. И беше гол, тялото му бе намазано с бяла глина и пепел, лъщеше под луната като труп. Носеше лък, а на гърба си имаше празен колчан и онзи извит плашещ меч, сега прибран в мътно черна ножница. Тя осъзна, че нещо не е наред с кожата му. Изглеждаше някак загрубяла. Елис се взираше напрегнато. Не приличаше на белязана от едра шарка, но отдалече не можеше да различи нищо повече.

Обитателите на къщата бягаха в разкъсана колона през площада, жените подканяха децата да бързат. Осмина от датските нашественици също се появиха на площада — едри мъжаги, целите татуирани. Вървящият отпред носеше голям щит с изобразен на него чук. Държеше меч и посочи с него голия мъж, като че го предупреждаваше. Не изглеждаше настроен дружески към него.

Но мъжът не го погледна, дърпаше нещо в сенките. Стрела, която не можеше да измъкне, накрая извлече с нея и тялото на човека вълк на светло.

— Не! — ахна Елис и мъжът се извърна към нея.

Тя закри лицето си с длани и надзърна между пръстите си като уплашено дете. Щом я видя, той нададе стържещ тържествуващ вик и се хвърли към къщата. Онзи с щита изруга на своя език, а Елис хукна през стаята. Загуби самообладание, събаряше станове, спъваше се, но продължаваше към отсрещния прозорец. Съдра закрилото го парче пергамент и приклекна да погледне реката. Водата беше на три човешки ръста под нея.

Не можеше да скочи, нямаше как да се насили. Чу как съществото се качи на етажа под нея с бързи леки стъпки. Прехвърли единия си крак над перваза, но тутакси го прибра. Твърде високо. Изправи се и огледа стаята. Видя стълбата към капак на тавана, но беше вързана здраво за гредите и тя нямаше с какво да среже въжетата. Спомни си отново предупреждението на човека вълк, закри лицето си и надникна. В слабата светлина на долния етаж видя лице, обърнато нагоре към нея, очите бяха пронизващи и безмилостни, сякаш я гледаше птица. Отначало й се стори, че мъжът носи маска, но когато той опря крак в първото стъпало, различи по лицето му същинска мрежа от малки белези. Имаше ги и по шията, раменете и гърдите му. Изобщо не приличаше на шарка или проказа — повечето белези бяха добре очертани, като от забиване на големи игли.

Той се взря в нея и заговори на латински.

— Изчадие на мрака, носещо смърт, ти няма да ми се изплъзнеш.

— Кой си ти?

— Човек на честта — отвърна той и взе последните стъпала със скок.

След миг Елис падаше. Направи това, което уж не би могла. Метна се с краката напред през прозореца. Стовари се тежко във водата и бонето се нахлупи над очите й. Тя се пребори да изплува, макар че подгизналите поли се омотаваха около краката й. Смъкна бонето от главата си и го захвърли. Водата бе ледена заради топящия се по хълмовете сняг, пречеше й да вдиша, затова пък течението не беше силно. Нагоре по реката мостът откъм южната страна се бе срутил частично. Северняците се бяха опитали напразно да натрупат парчетии, мъртъвци и още каквото бяха могли да докопат, за да си прокарат път към града. И макар че бяха отблъснати, укротиха малко мощта на реката. Само че сега водата беше пълна с мръсотия. Елис стисна устни, за да не гълта, и заплува към брега. Детството на село й послужи добре, защото бе свикнала да плува в реки и езера. Полите й пречеха вбесяващо, налагаше се да ги придържа над кръста си и да тласка с краката. Наоколо разни неща падаха в реката. Над главата й прелетя крак от маса. Тя кашляше и плюеше, наблизо изплющя развятият край на цял топ плат. Преследвачът нямаше повече стрели и хвърляше по нея каквото намереше. Тя се устреми през реката, потъна под повърхността, уплаши се и размаха крака още по-настървено. Удари се в нещо. Стъпи на твърда земя. Със следващото усилие се извлече на брега.

Не се обърна, а продължи да се катери, цялата й плът се тресеше на костите от непоносимия студ. Чу гласа на онази твар зад себе си.

— I dag deyr thu! — кресна той и добави на латински: — Чудовище, днес е денят на твоята смърт!