М. Д. Лаклън
Фенрир (36)

36.
Спасение

Конниците ги настигнаха на третия ден, когато доближиха реката. Елис дори не подозираше, че някой ги преследва, но щом излязоха от гората на откритата поляна, чуха тропота на копита зад себе си. Раната на човека вълк бе гноясала и не можеха да се надбягват с другите ездачи. Край реката не се виждаха никакви лодки. Нямаше как да избягат.

На Синдре му беше все по-трудно да язди, накрая Елис трябваше да води коня му. От раната се просмукваше кръв и цапаше пръстите му, докато той опипваше хълбока си. Всяка вечер се замъкваше между дърветата, връщаше се с отрязано парче кора и надраскваше знак на него. Седеше вторачен в знака, докато сънят го обори. През деня също държеше парчето кора и мънкаше, вперил поглед в нищото.

„Важната руна, която мъртвият бог изписа,

изрязана от повелителя на руните сред боговете.

Один за Есир,

Двалин за джуджетата,

Асвит за великаните и синовете човешки,

тук и аз я изрязвам.“

Колкото по наближаваха реката, толкова по-блед изглеждаше. Тя знаеше, че Синдре е на прага на смъртта. И когато конниците им подвикнаха, Синдре едва вдигна глава да ги погледне. Трепереше, зъбите му тракаха. Нямаше сили да се задържи на седлото, камо ли да се бие.

Двама от двайсетината бойци насочиха копията си към тях, но Елис не се уплаши. Виждаше как яздят и това й стигаше. Уверени на седлата, те боравеха ловко с оръжията и движенията, с които подкарваха конете си, оставаха почти незабележими.

— Ей сега ще си го отнесете, северняшки копелета!

Мъжът, който се провикна на романско наречие, имаше произношението на парижанин, с което и тя бе отраснала.

И тя извика на родния си език:

— Аз съм дамата Елис, сестра на граф Юд, подгонена от северняци и чудовища. Слезте от конете и ми се поклонете.

Излезлият напред конник наведе копието си към земята. Огледа бойното й снаряжение, закрепения на рога на седлото шлем, меча на колана й. Протегна ръка да докосне главата й.

— Къде ти е косата?

— Махни си ръцете от мен! Ако моят брат беше тук, ти щеше да бъдеш набит с камшик за нахалството си. Нападнаха ме северняци и бях принудена да се предреша.

— Никоя дама не би си отрязала косата — сопна се мъжът. — Ти каква си — вещица ли?

Елис толкова се радваше да види франкски воини, че беше склонна да му прости грубостта.

— Аз съм дамата, която би решила да не спомене думите ти пред сир Дьо Ланфранк, ако престанеш още сега да се държиш просташки.

Елис нарочно вметна името на предводителя на конницата на граф Юд. Рицарят пред нея не беше пряко подчинен на Ланфранк, но старият кавалерист, чийто дядо бил удостоен със същия пост от императора Карл Велики, имаше навика да вгорчава живота на всеки, който го разгневи. Освен това Ланфранк се славеше като закрилник на Елис и неведнъж бе предизвиквал на двубой онези, които си позволяваха дързости спрямо нея. А малцина биха опитали доброволно дали владеят меча по-добре от него.

Устатият конник се озърна — друг боец, по-едър от него, ги доближи.

— Рение, не давай воля на езика си. Не вярвам графът да остане доволен, ако чуе от сестра си за поведението ти.

— Не мога да проумея защо си е отрязала косата — озъби се първият. — Срам и позор!

— Да не е било по-добре да я насилят и заколят? — скастри го вторият. — Рение, израснал си в малкия Париж. Ако беше от някой голям град, нямаше да се стряскаш толкова от необичайни случки. Година-две в Аахен ще ти се отразят добре. Аз съм кавалер Дьо Мозел, госпожо. Бяхме изпратени да ви издирим.

— Враговете да не са вдигнали обсадата?

— Не, пробихме си път с бой. И можем да се върнем в града по същия начин. Северняците вече не са единни, сега са заети с междуособици.

— Нима сте тръгнали само за да ме търсите, вместо да браните града?!

— Не. Занесохме и послание на императора. Убеден съм, че този път ще ни изпрати подкрепления. Изпълнихме задачите си. Сега остава да се разправим с тези псета, които са ви пленили, и да ви върнем при вашия брат в Париж.

— Не сме псета — обади се Леший, — а…

— Така е — прекъсна го Мозел, — дори не сте псета, защото ей сега ще станете трупове на псета.

Той извади меча си от ножницата и Елис побърза да вдигне ръка.

— Тези мъже ме спасиха.

Мозел огледа придирчиво търговеца и човека вълк, накрая посочи Синдре.

— Този е северняк.

— Някои северняци са ни служили и преди, други и днес служат на императора. Този човек не е свързан с датчаните около Париж.

Мозел кимна сдържано.

— Кажете им да слязат от седлата. Търговец и езичник не бива да яздят такива хубави животни.

— Хубави животни ли? — учуди се Леший. — За това най-обикновено муле ли говорите?

— И то е прекалено добро за тебе — изръмжа Мозел.

Елис махна с ръка към Синдре.

— Той уби краля на викингите.

Никой от франкските бойци не би повярвал, че жена е убила Зигфрид. Дори щяха да приемат това като подигравка — как тъй е постигнала онова, което те не успяха да направят?

Мозел кимна отново.

— Като гледам, Зигфрид му се е отплатил преди смъртта си.

— Улучиха го със стрела, която още е в тялото му. Можете ли да я извадите?

Мозел се извъртя на седлото и кресна:

— Фиебрас!

— Лечител ли е? — попита Леший.

Мозел прихна.

— Воин като нас. Само че е по-сръчен с клещите.

Търговецът стъпи на земята и помогна на човека вълк да се смъкне от седлото. Елис забеляза, че Леший е недоволен от срещата с франките.

— Търговецо, за откупа ли жалиш? — подхвърли му на латински.

— Убеден съм, че вашият брат ще ме възнагради за усилията ми.

— Дано не те изненада неприятно с наградата…

Елис обаче имаше намерение да изкопчи за него достатъчно пари да си възстанови изгубената стока. Вдигна края на наметалото, за да покрие главата си с окълцаната коса, но Мозел развърза припряно копринения си шал и й го поднесе. Скоро тя си върна благоприличния вид. Скри се зад близките храсти и се отърва от ризницата. Когато се върна при конниците, даде и меча на Мозел.

— Ще бъде дар за моя брат от дивия северняк. Този меч принадлежеше на краля на викингите.

— Зигфрид беше силен боец — промърмори рицарят.

Синдре лежеше на земята и едва дишаше. До него приклекна Фиебрас, който бе извадил от дисагите на коня си големи дълги клещи.

— Госпожо, не му остава много — каза франкският боец. — Най-милосърдно е да оставим стрелата в него, за да бъде смъртта му по-лека.

— Има ли надежда да оцелее, ако я извадиш?

— Надежда е малко пресилено, но… да, възможно е.

— Тогава извадете стрелата.

Фиебрас заръча на съратниците си да накладат огън и отиде на брега. Отряза папур, чието стебло нацепи по дължина с ножа си. Върна се при човека вълк, когото омотаха стегнато с въже. Двама от най-едрите франкски рицари го притиснаха към земята, като легнаха на гърдите и на краката му.

— Защо правите всичко това? — учуди се Елис.

— Вероятно ще се наложи да пъхна клещите покрай пръчката на стрелата, за да смачкам краищата на върха. Няма да му хареса, макар че сега е най-подходящото време за вадене на стрелата. Раната е пълна с гной.

— Това добре ли е?

— Така казват нашите лечители. Арабите казват друго.

— А ти?

— Аз правя каквото мога.

Фиебрас коленичи до Синдре, който бе изцъклил очи и се обливаше в пот.

— Дръжте го! — заповяда Фиебрас.

Пъхна парче папур в раната покрай стрелата. Човекът вълк се напрегна целият, но не можа да помръдне под тежестта на франките.

— Какво правиш?!

Фиебрас потисна досадата си. Все пак го разпитваше сестрата на неговия господар.

— Покривам върха на стрелата. Ако успея да избутам плътта встрани, стрелата може би ще излезе. С папура върхът няма да раздере още повече раната. — Той дръпна леко и Синдре се сгърчи. — Не го оставяйте да шава, иначе ще стане още по-зле за него!

Опита отново и този път Елис се заблуди за миг, че Синдре ще подскочи над земята и ще изтръска встрани франките. Още двама рицари го притиснаха надолу.

— Силен е — отбеляза онзи, който лежеше на краката му.

— Нямате ли вино за него? — обади се Леший. — В моята страна даваме на ранените нещо за пиене, преди да ги тормозим така.

— Виното е за франките, не за чужденците — тросна се Фиебрас. Пак дръпна стрелата и Синдре изпъшка. — Не… Заседнала е в тялото. — Изтегли окървавения папур и го захвърли. — Госпожо, убедена ли сте, че искате да му причиним това?

— Ако може да остане жив, искам.

Фиебрас взе дългите клещи, чиито краища бяха сплескани като патешка човка.

— Баща ми ги купил от един арабин преди двайсетина години. Най-добрият инструмент. Малже, стопли малко олио.

Един тантурест боец изля в котле олио от манерка и го окачи над огъня.

— Сега се постарайте да не мърда! — нареди Фиебрас на останалите.

Той вкара клещите в раната. Синдре бълнуваше на норвежки, но дори Леший не разбираше думите.

Фиебрас хвана върха на стрелата с края на клещите. Синдре се отпусна в несвяст и тежкият рицар, който лежеше на краката му, стана.

— Слава Богу…

Най-едрият мъж в отряда стисна дръжките на клещите с все сила, за да смачка върха на стрелата. Фиебрас поиска да му донесат олиото и пак хвана клещите. Докато измъкваше стрелата, друг сипваше олио в раната.

Елис не можеше да гледа повече и се извърна. Тя също благодари безмълвно на Бог, че Синдре е в безсъзнание. Накрая го превързаха и го оставиха да лежи. Тя наля вода и отиде да му накваси устните. Сънародниците й я поглеждаха с укор и недоумение, но това не я засягаше. Знаеше, че дължи живота си на този човек.

Ликуването й, че отново е сред свои, се поукроти и вече можеше да мисли ясно. Спомни си момчето с лудешкия поглед в онази селска къща, което бръщолевеше за гарвана, пратен да го омагьоса. Изведнъж страхът я обзе отново. Леший дойде при нея.

— Не толкова близо до дамата, старче — изръмжа Мозел. — Разбрахме ли се?

— Нека остане — каза Елис.

Рицарят сви рамене и им обърна гръб. Елис нагласи шала около главата си, за да подчертае, че спазва благоприличието. Искаше да си върне почитта на тези воини.

— Трябва да им кажете за гарваните — подхвана търговецът. — Ако бъдат омагьосани, тези мъже ще станат твърде опасни за нас.

— Моите хора са склонни да обвинят и жертвата заедно със злосторника в подобни случки. Току-виж започнат да се чудят какви ли дяволи съм призовала, та съм привлякла вниманието на ада. — Тя поумува. — Да вярваш във вещерството е ерес, но май измислих нещо…

Елис отиде при Мозел и го дръпна встрани.

— Рицарю, ще ти поверя сведения, които може да те слисат, но са самата истина. Можеш ли да ги запазиш в тайна и да ги съобщиш на хората си така, че да им прозвучат приемливо?

— Ще се опитам, госпожо.

— Може би знаеш, че отец Жеан от „Сен Жермен“ дойде да се срещне с граф Юд малко преди да бъда нападната и да избягам.

— Знам.

— Изповедникът бе осенен от поредното си видение…

— Бог го е благославял често с откровения.

— Така е. Ето какво му бе разкрито този път. Аз съм застрашена от твърде необичайна гибел. Птиците по тези места разнасят болести и изповедникът Жеан ми каза, че е видял как една ме кълве по шията, а аз се разболявам и накрая умирам.

— Гледай ти… — промълви Мозел, свъсил вежди.

— Затова нито една птица не бива да доближава нашия бивак.

— Птиците не смеят да кацат при нас, ако не искат да попаднат в казана.

— Правилно. Но правотата на изповедника е била потвърждавана неведнъж. Затова те моля твоите воини да бъдат нащрек. Трябва някой да пази и нощем.

— Никоя птица няма да долети нощем в бивака. И не съм чувал човек да е бил нападнат от сова.

— Все пак такова е желанието ми и го приеми като заповед от сестрата на твоя граф.

Мозел сви рамене.

— Както желаете, госпожо. Ще бъде лесно да ви опазим от птици.

Мозел не обясни на отряда новата си заповед. Но тези конници не бяха военна част както в някогашните армии на римляните. Трима-четирима, които Елис познаваше, щяха да бъдат наричани vassi dominici на Юд, ако някога станеше крал. Иначе казано, тези негови васали принадлежаха към силни родове и не бяха свикнали със сляпото подчинение. Но войната ги бе научила каква е ползата от предводител на бойното поле, затова се чуха само учтиви, но не и заядливи въпроси към Мозел. Все пак благородните бойци не биха се унижили да охраняват бивака срещу птици и възложиха тази задача на Леший. Елис беше принудена да настоява, че търговецът не може да бди през цялата нощ. Накрая стигнаха до съгласие, че не толкова благородните рицари също ще внимават за птици.

Слънцето залязваше и се настаниха за нощувка. За радост на Елис отрядът носеше палатки и отделиха една само за нея. Нямаха готови пръти, а отрязаха и окастриха достатъчно от околните дървета. Тя се вмъкна под дебелото конопено платнище и лекият дъх на мухъл й напомни за нощите в градината на Лош, когато тя и братовчедките й спяха навън. Палатките не само дадоха уединение на Елис, но и предпазваха отряда от гарвани. Само часовите бдяха на открито.

Синдре беше варварин и го оставиха на поляната. Поне беше сухо и Елис го зави с конски чул. За Леший също нямаше подслон, той щеше да поддържа огъня до човека вълк. Тя предупреди строго търговеца да не взема завивката на Синдре.

Увита в наметалото на викингския крал, Елис се унесе в сънища. Озова се отново в Лош, момичетата наоколо бяха много развълнувани. В малката палатка, където играеха, имало нещо. Тя застана наблизо и се ослуша. Пърхане. Имаше някаква твар в палатката. Знаеше от какво е този шум — уплашено размахани птичи криле.