М. Д. Лаклън
Фенрир (39)

39.
Вечната песен

Вода и мрак. Студ и шум. Пеещ глас. Пеещ ли? Жеан не виждаше нищо. Той беше вързан неподвижно с ръце зад гърба, потопен до гърдите в студена вода. А до него някой пееше. Църковно песнопение. Чуваше думите странно приглушени с трудно доловимо кратко ехо, което подсказваше за нисък таван.

„Няма да се уплашиш от ужасите нощем,

от стрелата, която лети денем,

от ходещата в тъмата язва,

от заразата, която опустошава по пладне.“^[1]

Гласът потрепваше и псалмът се накъсваше, но Жеан прецени, че певецът е бил обучен от монаси. Почувства се толкова странно, докато слушаше думите, че не знаеше дали е буден, или сънува.

— Кой е тук? — попита изповедникът.

Гласът не се бе притъпил. Изплю се заради гнусния вкус в устата си. Отрова. Да, беше отровен. Спомни си за викингите в топлата стая. „Не отровата ги е убила — димът ги е задушил.“ Тази мисъл се мярна и изчезна като следа в пясъка, заличена от студения прилив на глада.

Отговори му друг глас:

— Ние сме братя Пол и Симон. Ти кой си?

— Брат Жеан от „Сен Жермен“.

Струваше му се, че крещи името си в бурен вятър. Толкова изтерзан се чувстваше, толкова неспособен да мисли…

— Изповедникът от Париж ли?

— Да.

— Дошъл си да ни спасиш ли?

— Не мога да ви спася.

А мъжът отдясно продължаваше:

„До тебе ще паднат хиляда

и десет хиляди теб отдясно;

но до тебе няма да се приближи;

само ще гледаш с очите си

и ще виждаш отплатата на нечестивците.“^[2]

— Имаш ли сили да пееш, братко? Трябва да поддържаме песнопението. Тази мерзост ни сполетя, защото допуснахме песента да спре.

Жеан не можеше да отговори. Размърда крак, нещо подскочи и се отърка в него.

— Ще умрем — продължи монахът. — Да благодарим на Господ, че ни дарява с мъченичество.

Колкото и смело да говореше, гласът му пресекваше. Май измръзваше. И на Жеан му беше много студено.

— Къде сме? — попита той.

— В долната пещера, при Христовия извор.

— Къде се намира пещерата?

— От криптата започва тунел. Спуска се дотук, при свещения подземен извор. Северняците ни избиваха безмилостно. И сега изворът е осквернен.

Още нещо се поклащаше до ръката на Жеан и гъделичкаше пръстите му. Водорасли? Не, напипваше и твърда повърхност. Усети назъбен полукръг и сви пръсти. Проумя, че е докоснал коса, а после нечии зъби.

— Можете ли да се движите? — пак се обади изповедникът.

— Не. Ти не си ли вързан?

— Вързан съм.

— Значи няма спасение. Пък и той ще ни чака. Иска да умрем тук.

Жеан също трепереше. Песента отдясно секна.

Понечи да се наведе напред и се задави. Нещо притискаше шията му. Примка. Опита да я разхлаби, като завъртя глава, но тя само се стегна повече. Не премаза гръкляна му, не спря кръвта, но той знаеше, че продължи ли да мърда, ще умре.

Тогава видя доближаващата го светлина. Свещ. Каза си, че някой от монасите непременно е оцелял или може би на викингите им е омръзнало да чакат и са нахълтали в манастира. Сега виждаше къде е — потопен във вир насред естествена подземна кухина. Ако ръцете му не бяха вързани, би могъл да пипне тавана. Три големи сталактита се проточваха от тавана във водата. За тях бяха вързани той и другите двама. Отдясно пеещият пак гъгнеше думите на псалма. Отляво имаше друг монах, по-дебел. Зъбите и на двамата тракаха от студ.

Наоколо бяха изплували трупове, от разхлабените им черва и пикочни мехури водата смърдеше. Нямаше съмнение, че монасите са убити — някои с меч, други от примки с троен възел.

Гарвана остави свещта до водата.

— Съжалявам. Този ужас е… необходим.

— Нечиста твар — изръмжа Жеан, — мерзавец, заклинател… — Въжето се впи в шията му. — Не се страхувам от тебе.

Гарвана се усмихна, но в очите му нямаше веселие.

— Богът не иска твоя страх. Иска моя. Не върша тази… — не намери подходяща дума и си послужи с една от хулите на изповедника — … мерзост, защото искам. Не ме бъркай с римляните, които са измъчвали хора за удоволствие.

Жеан се опита да отговори, но само се закашля.

— Монахо — продължи Гарвана, — и двамата ще получим каквото искаме. Аз ще бъда осенен от видение, а ти ще станеш мъченик. Когато ви намерят тук, ще създадат ненадминати творби, за да почетат гибелта ви. Няма съмнение, че поклонници ще носят медальони с твоя образ.

— Аз…

Жеан не можа да каже нищо повече.

Гарвана седна до вира. Заклати се напред-назад и подхвана напев, твърде различен от псалмите на монасите. Гърлен, насечен и неравен, ту бавен, ту забързан в шеметен поток от норвежки думи:

Фенрисулфр,

прикован и вързан,

вълк, прегладнял и измъчен,

ненаситно гърло,

пагубно за боговете,

ще страдам както ти страдаш.

За моите мъки —

прозрение,

за моя ужас —

видение…

Напевът се преплиташе с псалмите. Монахът отдясно прегракна и другият подхвана песнопенията. В този манастир те бяха звучали столетия наред. „За какво? — питаше се Жеан. — За да отблъскват ужаса?“ Дали тази мерзост бе останала гладна и неудовлетворена толкова дълго, защото монасите не бяха прекъсвали бдението си?

Студът го вцепеняваше, от различните напеви усещаше главата си като презряла смокиня, напъваща се да разцепи кожата.

— Знаеш ли какво ми сториха? Знаеш ли какво направиха?

Чуваше глас, преливащ от ярост и омраза. Озова се на друго място. Или пък същото, но преобразено. Нямаше вир. Кухината беше суха, дори пресъхнала. В ноздрите му лютеше, усещаше езика си покрит с пясък. Около колоната отдясно се увиваше огромна змия в златно, червено и зелено, от устата й капеше отрова. Протягаше се над главата му към колоната отляво, на която пък бе вързано нещо стъписващо.

Висок блед мъж с червеникава коса крещеше, а змийската отрова падаше в очите му. Кожата му червенееше от възпалението, в косата му имаше прогорени петна, очите му тъмнееха, устните бяха черни и напукани. Разяждащи изпарения се виеха над плътта, където се стичаше отровата.

— Не можеш ли да ме освободиш, синко?

Умоляващият глас звучеше и като ридание, и като писък.

— Аз също съм вързан.

Изведнъж умът на Жеан се избистри.

— И ти си вързан от боговете на тъмата и изтреблението.

— Можем ли да се измъкнем?

— Ще се измъкнем. Предречено е.

— Къде е Гарвана? Къде е тази твар?! — изрева Жеан.

— Отиде си.

— Заслужава смърт.

— Той е слуга на смъртта. Служи на бога с примката.

За пръв път в живота си Жеан се уплаши. Колкото и измъчено да беше съществото пред него, от присъствието му въздухът сякаш натежаваше. Хрумна му ужасно подозрение: „Това е адът“. Неговата гордост го провали и бе запратен в геената огнена.

— Ти си дяволът — промълви той — и това е адът.

— Адът се бои от тебе, Фенрисулфр. Залите му треперят от твоя глас.

— Защо ме наричаш така?

Името отекваше в главата му като църковна камбана.

— Това е твоето име.

— Освободи ме от това място, дяволе.

— Искаш ли да си свободен?

— Искам да съм свободен.

— Тогава бъди.

Изведнъж Жеан отново се задъхваше и давеше във вира. До него имаше нещо в мрака, огромната му глава се люшкаше и опираше в Жеан, дъхът пареше кожата му, чудовищният, жален и изтерзан вой от гърлото му щеше да пръсне ушите на изповедника. До него беше вълкът, вързан безмилостно с тънко въже. Жеан се изгуби в страданията му и вече самият той беше вълкът, напираше да стане, напираше да вдиша въпреки страшно впитото, режещо въже. Разкъса въжето, стягащо ръцете му отзад, сграбчи примката и я разпарчетоса в миг.

Отстрани някой се гърчеше в предсмъртна конвулсия. Изкусителното туптене на спиращо сърце, вдървяващите се вени и мускули, плиткото, изстиващо дишане запълниха света му. Тялото му се отзова и разпори водата, за да се наслади на прекрасния ритъм на смъртта, да го поеме в себе си и да го изрази, както танцьорът въплъщава музиката.

Чу се гръмък вопъл толкова наблизо, че той не знаеше в първия миг дали не е от собственото му гърло. Викаше мъжът, вързан за каменния стълб, умиращ под зъбите и пръстите на Жеан. И друг се развика — вторият монах го увещаваше да престане. Жеан скочи към него и го накара да млъкне.

Щом привърши, полежа във водата като труп сред трупове. Не мислеше и не чувстваше. Нито попита, нито се сети за нещо, когато бледото дете хвана ръката му и го отведе от вира.