М. Д. Лаклън
Фенрир (63)

63.
Изборът на Жеан

Елис опря длан в челото на Жеан — беше студено, но потно. Очите му се въртяха, все едно можеха да наваксат с усърдие липсата на способността да виждат.

— Имаш треска.

— Да.

— Ще ти мине.

Но не му мина, Елис седеше и гледаше как Жеан изнемощява на сламеника. Не беше сама, а с руните, които дишаха и пееха в нея, рееха се край пределите на зрението й. Тя се пресегна към една и я остави да се настани в шепите й като снежинка. Имаше формата на бокал и когато надникна вътре, видя такава дълбочина, че би побрала и море. Надникна в дълбините и видя причината за треската на Жеан. Камъкът. Раздалечи дланите си и руната изчезна. После свали камъчето от шията му и го остави на масата.

Седеше до Жеан, слушаше звъна, тихия вой на вятър и океанския прибой на руните. Заспа. Когато се събуди, Жеан го нямаше, а беше нощ.

Не се разтревожи, ала все пак тръгна по следите му, които виждаше ясно под луната в посребрената гора. Без да е следотърсач, магията я упътваше или по-скоро превръщаше всяка друга посока, освен вярната в нелепост.

Той беше сред разлагащите се трупове. Елис отгатна по миризмата, че ще го завари там, защото знаеше, че вонята на мъртвите е неустоимо привлекателна за вълците.

Изповедникът седеше на земята, слепите му очи се въртяха лудо, сякаш търсеха някакъв бягащ оскъден лъч. Главата на разбойник лежеше в скута му.

— Не яж, Жеан. Остави вълка в себе си да умре от глад.

Той си мънкаше на латински и прекръстваше неуморно главата на мъртвеца.

Накрая заплака, държеше мъртвата глава, както би докосвал главата на любим човек. Както бе докосвал нейната глава.

— Жеан, остави това.

— Ти си заклинателка. Омагьоса ме!

В гласа му имаше мъка, но не и омраза.

— Не съм те омагьосала. Любими, тази близост между нас я е имало винаги. Ние сме тук — цветя от плът, които ще цъфнат, и ще увехнат. Но както за цветята, така и за нас смъртта е само привидна. Ще цъфтим вечно. Видях това — руните ми го показаха.

— Няма бъдещ живот — отвърна Жеан, — само възкресение чрез Христос. — Той полегна на хълбок и се закашля. — Аз няма да… поглъщам.

— Не е нужно. Треската ще отмине. Върни се и бъди моят любим.

— Няма да отмине. Или камъкът, или чудовището. Или ще слабея, или ще ям.

Елис обърна взор към себе си. Коя беше тя? Наистина ли можеше да си спомни? Появи се спомен за момичето, което щеше да се погнуси от тази гледка, но той беше като дим на огън върху билото на хълм — далечен, блед, разпръснат от вятъра. И тогава видя себе си съвсем ясно. Тя беше онова, което стоеше пред него. Той я правеше каквато беше, както морето определя очертанията на брега.

— Бог няма да допусне да страдаш така. На изток има един княз, той е магьосник. Нека отидем при него.

— Няма да се обвързвам с идолопоклонници.

Заедно с немощта, изглежда, се бе върнала и вярата на Жеан.

— Магията на камъка те избави от вълка. Защо магията да не те спаси отново?

— Бог ме направи слаб и ми прати това изпитание, за да ме накаже. Няма да нося езически камък, но и вълкът няма да се засити, моята воля ще му затвори устата.

— Но ето че си при труповете.

Елис искаше руните да й помогнат, за да го изцели. Но в негово присъствие те като че трепереха и се свиваха, тя чуваше разкъсване и пращене на пламъци. Тръгна из гората, дърветата сияеха в бяло като предвестие за зимата. Копнееше да му помогне, да го утеши, но знаеше, че Жеан ще намира само своя път — пътя на Бог.

Когато се върна при него, той още беше на колене сред мъртъвците, мърмореше псалми с олигавена уста. По устните му имаше кръв, а трупът пред него беше разкъсан.

— Не мога да го овладея. Човек съм, а не ангел. Не мога да го овладея. Любовта ми към тебе ме направи слаб.

— Мога да бъда твоята сила.

— Нашата любов е грях спрямо най-съкровените ми обети. Бог извърна взор от мен.

— Как може Той да те мрази заради обичта ти?

В очите му напираха сълзи.

— Не знам, но ме мрази.

И сега тя долавяше волята му, силата на душата му.

— Какво ще правиш?

— Изборът е да бъда сакат или да бъда изчадие, да прибягна до нечестива магия или да стана нейна жертва. Каквото и да избера, обречен съм на адски мъки. А изборът за тленното ми тяло е моята болка или болка за целия свят. Ще следвам примера на Христос и ще избера своята болка. Ще бъда какъвто бях. Сложи камъка на шията ми.

Тя го послуша и върза връвта. Щом направи това, руните се върнаха сияещи и звънящи.

— Можеш да го махнеш, ако те направи прекалено слаб.

— Няма да го махна.

Той стисна зъби.

— А с нас какво ще стане?

— Невъзможно е. Невъзможно…

Сълзите се стичаха, тежкото му дишане свиреше в гърдите, сякаш умираше от охтика.

— Какъвто и да си, аз ще съм до тебе — каза му тя. — Ще те заведа при Хелги. Той ще ни освободи от магията, която се е вкопчила в нас.

Потърси конската руна и златистото лъщене превърна среброто на дърветата наоколо в жив дишащ бронз.

— Нуждаем се от кон — промълви Елис.