М. Д. Лаклън
Фенрир (66)

66.
Историята на един търговец

В голямата зала на Хелги огънят гореше полека. Мъгла лепнеше по стените отвън и изглеждаше, че воините и жените са притиснати от нея, затова се скупчваха нагъсто като вързани. Князът седеше до огнището и придрямваше.

С ъгълчето на окото зърна някакво движение. Отначало му се стори, че е тя — Свава, дошла отново при него. Но беше само котка. Хулдре, едрата и бременна ловджийка на плъхове, търсеше остатъци от храна. На колко години щеше да бъде Свава сега? Достатъчно голяма, за да получи някое от котенцата като дар за новия си дом и щастливия живот на омъжена жена.

„Той още не се връща с момичето.“ Мислеше си за човека вълк, комуто повери задача, непосилна за цялата дружина. „Дали изобщо е стигнал до Париж? Успял ли е да намери момичето?“ Хелги не се съмняваше, че мъж, който бе влязъл в Алдейгюборг незабелязано, ще се промъкне и в Париж. „Да не я е изгубил по пътя? Или е била убита?“ Ако е умряла, руните биха се пренесли в някоя от другите, които носеха посестримите им в себе си. Богът би направил още една крачка към земното си въплъщение, а Хелги — още една крачка към провал и разруха.

В кошмарите му го гонеше страховитият Один, опитваше се да забие копието си в него, осемте крака на коня му проправяха дълбока пъртина в снега, лицето на бога се кривеше от гняв и омраза. Всичко видяно досега от Хелги потвърждаваше казаното от човека вълк. Один идваше. Ами уговорката с онзи, червенокосия? „Кой беше той все пак?“ Сега Хелги беше уверен, че при него е идвал Локи. А многото имена на този бог му разкриваха предостатъчно — ковач на лъжи, княз на горящия въздух, измамник, враг на боговете.

— Богът обеща, че ще бъда велик владетел — процеди той през зъби, — а сме притиснати отвсякъде…

Пак умуваше за странните неща, които му се случваха след раждането на Ейрингунр и още по-лошите събития след нейната смърт. Киев се превръщаше в могъща сила под управлението на Ингвар, а Новгород — новата престолнина, която Хелги градеше, бе съсипан от пожар. Вече десет години поданиците му живееха под гнета на страхове. През седмицата след смъртта на Ейрингунр положиха Гилингр в гроба заедно с копието и меча му, постелята и лирата, и всичко, от което щеше да се нуждае в отвъдното — храна, аромати и дрехи.

Тунелите, открити при изкопаването на гроба, бяха лошо знамение — слизащи надълбоко и тесни, най-вероятно останали от римски мини. Неговият народ не беше изкусен в търсенето на руди. Затрупаха тунелите, когато издигнаха могилата.

Но могилата скоро пропадна надолу. Започнаха да копаят отново и видяха какво липсва от гроба. Скъпоценностите ги нямаше, а лирата бе натрошена на парчета. Нямаше я храната, одеялата и копието — също. Никой не ги бе откраднал, защото цялото семейство на Гилингр и голяма част от дружината присъстваха на погребението.

Сега хората говореха, че призракът на Гилингр живее в тунелите, затова погребаха тялото другаде. През годините мнозина свикнаха да оставят дарове за призрака пред тунелите. Може би лисици отмъкваха месото или хляба, но никое животно не би взело гърнетата с мед, пивото, одеялата и ботушите. Нещо или някой обаче ги прибираше.

И Хелги се чувстваше привлечен от това място. Сядаше на пръстта до падналата могила и се взираше в плътния мрак във входа към бездната. Разбира се, накрая влезе вътре да провери. Едва вмъкна раменете си в тунела. Не намери нищо. Подземните проходи бяха прекалено тесни и криви. Понякога се натъкваше на срутване, друг път на залято от вода място. По струпаната пръст отдавна никнеше трева, но той отиваше понякога да седи там и да тъне в размисъл.

Вторачен в жаравата, сега се чувстваше смутен и уязвим. Излезе от залата. Мъглата, обгърнала града от цяла седмица, още беше гъста, само огньовете на стражите я обагряха тук-там.

— Кораб! Кораб! — провикна се някой от товарната кула.

„Невъзможно!“ Покритата с плътен лед река беше непроходима за кораби от една седмица, но дори да не беше, в тази мъгла никой не би могъл да плава.

Тръгна към кулата. Предположи, че е зрителна измама заради мъглата, и реши да сгълчи часовия за глупостта му. Изкачи стъпалата вътре и излезе на товарната площадка.

— Какво има?

— Кораб, хагане, кълна се! Виждах го допреди миг-два.

Колкото и да се взираше, Хелги не откри нищо. Но тук мъглата беше малко по-рехава. Бойците, пазещи града, все пак не бяха слабоумни, затова почака. И когато мъглата се разреди за малко, той също видя мачта и горната част на платно, натежали от лед. Корабът се бе килнал настрани.

— Е, да видим какво са ни поднесли боговете.

Пред хората си още играеше ролята на безгрижния и безстрашен повелител, винаги готов за действие. Само такова поведение беше разбираемо за тях, а разкриеше ли какви страхове го гризяха отвътре, щеше да загуби почитта им. Стражът понечи да тръгне с него надолу, но Хелги му заповяда да остане на мястото си.

— Ти ще ме насочваш отгоре.

— Няма да ви виждам, господарю.

— Ще ме виждаш.

Хелги изтича към залата, отвори големия сандък и извади кънките — здрави кожени обувки с остриета отдолу. После се втурна към градската порта, взе един от закрепените на стената факли и тръгна към реката. Воините му го последваха в мъглата. На брега даде факела на един дружинник и си сложи кънките. Пак взе факела и се плъзна по леда.

Не различаваше нищо на четири крачки пред себе си. Извика към стража на кулата:

— Сега виждаш ли светлината?

— Да, хагане — прозвуча отговорът глухо.

— Тогава ми казвай накъде да вървя.

Хелги се пързаляше бавно. Стражът му извика да завие наляво. Князът падна два пъти, но ставаше и пак вземаше факела.

— Продължавайте право напред, господарю.

Мъглата се поразнесе и вече виждаше по-надалече. Бойният кораб лежеше наклонен, веслата от едната страна бяха приклещени в леда, все едно беше насекомо, попаднало в борова смола. Целият кораб беше бял като привидение, породено от студа, платното бе разпрано от тежестта на кристалите, по въжетата имаше остри висулки.

Хелги заобиколи към по-ниския борд и се стресна. До всяко весло още седеше мъж, стиснал дръжката. Всички бяха замръзнали на местата си като омагьосани.

Един дружинник застана до него и Хелги се овладя, за да бъде отново грубоватият княз, храбрият повелител, макар че страхът го сковаваше, както ледът бе пленил кораба.

— Чудновата гледка, господарю…

— Щом боговете ни даряват с плячка, нека не губим време да се питаме как е стигнала до нас — каза Хелги. — Когато пием вино, не мислим за краката на човека, който е мачкал гроздето, нали?

Мъжът се засмя.

— Да се кача ли на кораба?

— Хайде да се качим и двамата.

Хванаха се за борда, но спряха внезапно. Нещо се размърда на палубата. Те извадиха мечовете си.

— Кой е там? — извика Хелги. — Това е търговски град и честните хора няма защо да се боят от мен. Аз съм Хелги, господар на Източното езеро, тук сте под моя закрила.

От кърмата към тях се затътри странна фигура. Носеше дебели кожени дрехи и меч на кръста си, но или имаше рани, или вълкът на студа отдавна впиваше зъбите си в нея. Залиташе по дължината на кораба, подпираше се на веслата и на мъртъвците. На пет крачки от тях спря да си поеме дъх.

— Кажи си името, пътнико! — заповяда дружинникът.

До кораба се събираха още бойци.

— Кажи кой си! — повтори дружинникът.

Непознатият вдиша тежко и залитна.

— Питам отново — кой си? — изръмжа Хелги.

Фигурата вдигна глава, задъхана и трепереща, и запелтечи:

— Аз съм дамата Елис, сестра на граф Юд от Париж. Ти си Хелги, княз на Рус. Ти си моето спасение. Пътувам със сакат монах, който се нуждае от твоята помощ.

Хелги виждаше, че студът ще я довърши скоро. Паниката избухна в него, той изпъна ръка към града и се развика:

— Занесете я в моята зала! Занесете я веднага! Тя не бива да умре! Не бива!