М. Д. Лаклън
Фенрир (65)

65.
Ледът

Жеан усещаше сърцето си като изстиващ камък, а неговото доскоро силно тяло беше мъртъв товар, който Елис едва избута върху коня. Светът избледняваше. Бе загубил зрението си, а нощните звуци, някога толкова резки и ясни, сякаш стихваха в далечината. Обонянието, което надминаваше по острота и очите му, сега беше притъпено. Останаха му само ограничените човешки сетива.

Елис бе повикала едрата кобила и тя дотича оседлана, с оглавник и юзда. Животното чакаше търпеливо тя да качи Жеан на седлото.

Тръгнаха на север към брега, после на изток. Елис лесно намираше пътя в огромната гора, водена от руна, която светеше като фар. Отначало другите коне, които отне от Гарвана и спътниците му, ги следваха. Накрая тя вдигна ръка да ги отпрати и животните се върнаха в дебрите.

За Жеан пътуването беше почти непоносимо. Тялото го болеше от друсането, ставите го мъчеха, мускулите трепереха. Умът му обаче не беше замъглен и той често плачеше от спомените за всичко сторено, за убитите хора.

Елис беше неотлъчно до него.

— Искаш ли да сваля камъка за малко?

— Не мога да се отдам отново на убийства.

Тя кимна. Момичето, което беше преди, се появяваше само в мимолетна промяна на светлината, в мярнала се цветна дъга, а след тези мигове руните пак властваха в съзнанието й.

Опомнеше ли се за малко, тя копнееше за Жеан, за гласа му, за ръцете му. Но гласът му звучеше все по-слабо, а ръцете му бяха безполезни като изсъхнали клони.

Елис знаеше, че няма да стигнат далече така. Откриваше хора в гората, наблюдаваше ги от мрака и се пресягаше към умовете им, за да ги наплаши до полуда или да заслепи очите им за двамата пътници. Долови присъствието на северняци по брега дълго преди да ги види. Победени и окаяни, те се криеха от франките в малък залив, за да не бъдат избити до крак. Носеха със себе си ранени, които воняха на гнилоч.

Тя отпрати и кобилата. Понесе Жеан на ръце през трънаците към тясната пясъчна ивица и призова руна, която нашепваше за океански дълбини, за тайни и сенки. Сложи Жеан да легне на пясъка и яде със северняците до техния огън. Никой не видя нея или изповедника, защото тя бе решила да останат невидими.

Когато отрядът реши да отплава, тя седна с Жеан до весло без гребец. Имаше много празни места на кораба. Духаше добър попътен вятър. Елис гледаше брега и мъжете наоколо. Поиска храна от един. Той й донесе храната с празен поглед, без да подозира, че го прави.

Тя отиде при кормчията — високия предводител на отряда с мръсна руса брада.

— Накъде плаваме, братко?

— Към Скания, към дома.

— Опитайте си късмета в Ладога. Там има богатства.

— В Алдейгюборг ли? Мъдър си, човече от изтока — съгласи се предводителят. — Ще насоча кораба натам. Сван е бил в града, ще ни показва пътя.

Елис огледа кораба. Виждаше екипажа и с магическото си зрение — малки пламъчета в стената на градината. Отиде при всяко огънче, сгря ръцете си до него, опозна го, овладя го. Тези мъже щяха да тръгнат натам, накъдето тя пожелае.

На изток застудя, по бреговете и в морето се появи лед. Изповедникът се тресеше в краката й и тя жадуваше да махне камъка от шията му, да го види изправен. Но не направи това. Само намери за него мазно морско наметало и се постара да е толкова чист и сгрят, колкото е възможно на кораб в открито море.

Навлязоха в проток, после и в река, където мъжете пуснаха кофи, за да ги напълнят с прясна вода. Тук едва намираха пролуки, за да мине корабът, екипажът често слизаше да разбива леда с брадви и тояги. Стигнаха до широко езеро, където северняците наловиха риба и я сготвиха. Оттам продължиха по друга река, отначало чиста, но нататък също задръстена с лед. Мъглата беше гъста, виждаха напред само няколко дължини на кораба. Скоро мътилката стана непрогледна. Седящата до кърмата Елис дори не различаваше носа.

Заставяше ги да гребат упорито, за да се добере по-скоро до Хелги. Стоеше при кърмовото весло, за да насочва кораба в мъглата, водена от руната на яснотата, грееща с цвета на пълната луна. Ледът ставаше по-дебел, но тя винаги намираше проход в него.

Свечери се и тя видя, че изповедникът замръзва. Легна до него, за да му даде от своята топлина. Викингите престанаха да гребат. Улисана в тревогата си, тя забрави за мъжете на веслата. Те седяха омагьосани сред леда, а дебелите връхни дрехи бяха прибрани в сандъците. И в най-мразовитото време гребецът не се нуждае от много дрехи. Но в земите на Рус би трябвало мигом да навлекат върху себе си всички кожи, с които разполагаха, щом спряха да се движат. Елис притискаше изповедника до тялото си. Руните не го сгряваха, но тя го топлеше. Викингите не мърдаха, мъглата се сгъстяваше, скреж покри платното и въжетата. Дъхът на изповедника се смесваше с нейния в бели облачета. Елис потрепери и уви кожите по-плътно около себе си и Жеан.

Загуби представа за времето, съсредоточена само в неговата човешка топлина и необичайната си любов. Погледна пръстите си, сини и изтръпнали. Тялото й умираше, но знаците в нея сияеха ослепително. Понякога беше безметежна, примиряваше се със съдбата си и вярваше, че ще продължи да живее чрез руните. Друг път я сковаваше страх и се връщаше истинската Елис — ужасена от смъртта не заради забвението, а заради самотата. Толкова дълго вървя, докато срещне Жеан, не искаше да започва пътуването отначало. Мислеше за човека вълк и за обещанието му: „Хелги ще ти помогне“. Откриваше истина в думите му. Владетелят щеше да й помогне, да я опази от съдбата й, от руните, търсещи посестримите си, за да я унищожат.

— Хелги — промълви тя, — тук сме. Ела и ни помогни.

Светлина доближаваше кораба в мъглата. Трябваше да научи къде се намира, да намери пътя към владетеля магьосник.

— Гребете към светлината — заповяда тя на викингите.

Но корабът не помръдваше, скован от ледовете. Пък и мъжете не можеха да гребат, защото бяха умрели от студ.