М. Д. Лаклън
Фенрир (48)

48.
Божието слово

Жеан се молеше до гробовете:

— Избави ме, избави ме!

Друг глас прониза мрака:

— Три кораба, Офети. Твърде много са!

— Но ще е славна гибел, Фастар. Нали? И ще пеят за нас, нали? Хората на Гретир прославят храбрите си врагове — ще живеем вечно в песните на скалдите.

— Сигурен ли си, че трябва да го направим?

— Да.

— Тогава да се захващаме. Ще ги подмамим към манастира. Запалете огньове!

Жеан не виждаше. Отново. Мека чернота бе заличила зрението му. А после усети грабителите, спрели на брега, омайната воня на тяхното настървение, изкусителното им вълнение и страх прочистиха ума му като острата миризма на амонячна сол и той пак виждаше всичко. За него луната беше като студено слънце, показваше ясно мъжете върху широката ивица мокър пясък.

Слухът му се изостри повече отвсякога, от ушите си научаваше почти колкото от очите. Чуваше и шумоленето на викингите наблизо, забързаното дишане на младока Астарт и по-равномерното, дори бавно дишане на Офети, който налагаше спокойствие на тялото си. Чуваше плискането на водата по корпусите на корабите, жвакащите крака на грабителите по подгизналия пясък. Чуваше и тяхното дишане, напрегнато и ускорено. Шумът на въздуха в дробовете на човек не беше само звук, а разкриваше слабост, сила, съмнения и решимост.

Мракът… Жеан потърси мрака. От онзи вой откъм кораба кожата му настръхна, мускулите му сякаш запълзяха по костите подобно на гъсеници по клони и той се промъкна в сенките. Изплю месото от устата си, мъртвешкият вкус изведнъж стана неприятен. Още беше гладен, но за нещо друго, за топло месо в устата, за плът, попила тревога и страх, за треперенето на тялото, докато душата надниква в селенията на смъртта.

Виждаше твърде добре и в сенките, но по инстинкт разбираше ползата от тях. Затова оставаше на сянка, плъзгаше се покрай стените на двора, промъкна се между скриптория и килията за покаяние. Лунни лъчи го огряха и той спря за миг. Вдигна ръка. Дланта беше дълга и силна, ноктите — дебели, пръстите — мускулести, досущ като на статуята на някое страшилище, сложена на църквата в „Сен Дени“. Опипа челюстта си и навлажни устата си с език. Усещаше езика си някак прекалено голям, нахапан от припряност, докато бе преглъщал. И устните му бяха разранени, а кожата изопната по костите. Грабителите с техните забързани сърца и дъх на напрежение доближаваха манастира. Той изплю слюнката, събрала се в устата му.

Изпълваше го въодушевление, чу собствения си кикот, макар да не знаеше на какво се подсмива.

Заливаше го потоп от милиони миризми. Струваше му се, че цял живот е страдал от тежка хрема и изведнъж се е отървал от нея насред лятна ливада. Ето го дъха на гнилоч от викингите — и от зъбите, и от месото между зъбите. Потта им вонеше на вкиснало, но в същинска цветна дъга от оттенъци. Различаваше кожите, които носеха, долавяше мъките на животните, от които бяха одрани, усещаше вълната на техните наметала, овлажняла от росата, запазила и миризмите на кошара. А откъм брега ветрецът носеше друга, едва различима миризма. Жена. Не всички нашественици бяха мъже.

— Ще го направим бързо — обясняваше Офети. — Ще се прокраднем хитро зад дюните. Срязваме въжетата на руля на два от корабите и офейкваме.

— Те са оставили хора да пазят корабите.

— Нали вече казах — трябва да го направим бързо.

— А с монаха какво да правим?

— Оставяме го да пирува в гробището — предложи Егил. — Той е омагьосан.

— Той ни заведе при цяло златно съкровище — напомни Офети.

— Няма да търпя трупоядец на кораба си — отсече Фастар.

— Корабът няма да е твой.

— Няма да е и твой, ако се помайваме.

— По-добре да го зарежем, Офети. Знаеш, че християните са човекоядци. Те сами си признават, че ритуалите им са такива.

— Аз… — Офети щеше да каже, че няма време за препирни, но монахът беше изчезнал. — Добре, момци, това е. Смърт или слава. Може би и смърт, и слава. Или поне смърт. Готови ли сте?

— Хайде да ги надхитрим — кимна Фастар.

Викингите изтичаха през задната врата на манастира и заобиколиха приведени зад дюните отстрани.

Жеан ги слушаше как се отдалечават. Продължи безшумно в тесния проход с богатата му смрад на плесен и пикня. Омайваха го по-силно от всяка китка цветя, която бе помирисвал през живота си. Стигна до скриптория, където изработваха свитъците и книгите. Вратата беше открехната и ароматът на велен го привлече. Знаеше от какво се нуждае — да чете, да закотви ума си към Божието слово. Най-горчивото последствие от слепотата бе неспособността да чете и принудата да слуша текстове от Библията, четени от монаси, които нямаха усет към думите. Запомни наизуст дълги откъси, повтаряше си ги в тишината на килията и ги прочистваше от подсмърчането на брат Фротлек, от бездушното дуднене на брат Рагенар, изричаше ги както той смяташе, че трябва да бъдат произнесени.

В покрива зееше дупка колкото протегната ръка и оттам проникваше лунна светлина. Тук бе горял огън. Предишни грабители не бяха устояли на изкушението при толкова книги и свитъци. Навсякъде по пода имаше обгорели парчета велен, миризмата на овъглена животинска кожа още тегнеше във влажния въздух. Викингите унищожаваха писмената, защото не означаваха нищо за тях, но пък бяха ценни за враговете им. Така белязваха своя територия, натрапваха свои ценности. В стаята все още се усещаше и потта на нашествениците. Надушваше тяхното удоволствие. Те се бяха забавлявали да горят и разрушават.

Седна на пода и взе парче велен.

— „Ангелите пък, които не опазиха своето началство, а напуснаха жилището си, запази във вечни окови, в мрак, за съда на великия ден.“^[1]

Четеше на глас, опитваше да се върне към онова, което беше преди — учения монах от „Сен Жермен“, когото Бог бе поразил телесно, но възвисил духовно.

Сега думите нямаха смисъл за него, но звученето им го свързваше с предишната му същност.

— Аз съм човек по Божий образ и Божие подобие… — промълви той.

Нещо прошумоля в двора. И желанието се пробуди отново у него. Той напъха парчето велен в устата си и отхапа, вкуси кожа и пепел. Гладът не отстъпваше. Легна на пода в скриптория, насилваше се да не обръща внимание, да задоволи глада с изгорени късчета, усещаше вкуса на мастило, на кози, на кръвта от неродено козле. А гладът само се разпалваше. Жеан се гърчеше на пода в борбата да го прогони.

— Аз съм човек…

Наблизо вече крещяха:

— Вижте тук! Проверете и там! Има нещо за нас. Магьосницата няма да ни излъже.

Тропот на ботуши отвън. Ръка отвори вратата докрай. Нов сноп лунни лъчи се преплете с първия от пробития покрив.

— Момци, момци, насам!

Едър викинг на прага, сребрист проблясък пред коленете му — той въртеше дръжката на брадвата си.

— По Божий образ и подобие — изрече Жеан на норвежки.

— Какви ги дрънкаш, човече? Къде ви е златото, страхливецо? Заведи ни при вашето злато.

— По Божий образ и подобие — повтори Жеан.

— Какво подобие бе? Момци, елате тук. Спипах един от тях. Ти монах ли си? Монах ли си?

— Аз съм вълк — отговори Жеан и скочи към гърлото му.

Уби го бързо, с едно извиване на шията. Притиснат до стената в сенките, Жеан чакаше следващия. Трупът лежеше на лунната светлина с изцъклени очи като удавник под водопад.

— Вътре има някой.

— Нали Ерик влезе?

— Но не излезе.

— Не говори глупости. Ей, Ерик, добре ли си?

Навсякъде из манастира обикаляха мъже и май търсеха нещо. Той клекна, опря се на ръце и изопна гърба си. Усещаше се силен, у него сякаш бликаше дълбок извор от жизненост. Когато болестта го повали, не беше лесно да свикне със състоянието си, плачеше безпомощно на постелята, а летните ухания го подканяха да тича из полята, тялото му оковаваше духа. И сега жадуваше за движение, но този път ликуваше. Можеше да се движи и щеше да го направи. Просто изчакваше.

— Ерик! Ерик!

В рамката на вратата се появи мъж. Пристъпи навътре, надничаше с пестеливо въртене на главата, все едно се боеше, че мракът ще го ухапе. Тъкмо това се случи. И той беше завлечен в стаята. Умря, без да изпищи.

Още гласове:

— Ерик! О, не! Тенгил… Тенгил лежи вътре.

Влезе викинг и приклекна в светлата ивица да погледне отблизо приятеля си.

— Кълна се в дебелия грездей на Фрейр, счупили са му врата!

Той опипваше и с двете ръце шията на убития мъж. Влязоха други двама, които се оплакаха, че е тъмно. Всички се взираха в трупа, движенията им бяха бавни и тромави.

Изповедникът като че се сдоби с ново сетиво. Знаеше съвсем точно накъде гледат викингите, знаеше и че не са го видели. Не само бяха мудни в крайниците, но и вниманието им се пренасочваше мързеливо. Единият държеше сеакс — по-евтино подобие на меч, всъщност просто голям нож. Оглеждаше тъмната стая, обаче минаваше цяла вечност, докато погледът му се премести от едно място към друго.

— Чувате ли? — обади се друг викинг.

— Какво?

— Дишане.

— Ама той е мъртъв. Главата му е почти откъсната.

— Не той бе, глупако! Нещо друго…

Жеан слушаше. В тъмата сетивата му бяха безпределно чувствителни. Чуваше насекомите навсякъде — в остатъците от сламения покрив, по стените, в дървенията навън. Чуваше ги както никога досега. Нощта ехтеше от песни на съблазън и бойни викове, безброй двойки буболечки се събираха за размножение или унищожение. Представяше си сътворението, гъмжащо от изтребление и нагон. Вечната песен на природата, откакто Бог вдъхнал живот в рая.

Тримата в стаята млъкнаха и сякаш се вцепениха. Жеан нападна.

Викингът с оръжието в ръка отлетя назад и главата му се заби в каменната стена с мокро хрущене. Най-близкият до Жеан северняк клечеше с гръб към него. Преди да шавне, Жеан го награби за туниката и косата, блъсна главата му в лицето на коленичилия до него. И двамата се проснаха в несвяст. Всичко приключи за три удара на сърцето.

Жеан се ослуша. Никой не идваше. Викингите си имаха навици и търсеха злато в църквата. Някои вече държаха запалени факли, бледото зарево понякога открояваше рамката на вратата.

Съзнанието му гаснеше. Изповедникът беше далечен глас в него, чут като през силен вятър, думите му — шепот, мислите — недостъпни. Припълзя към лежащ в безсъзнание викинг и сви пръсти около шията му. Смаза гръкляна и заби зъби в кожата на мъжа. Кискането в главата му се превърна в задъхано, олигавено, скимтящо сумтене. Уби и втория викинг като първия. Вкусът на плът умножаваше силата му. Седеше на лунната светлина, без да го е грижа дали ще го видят. За него лъчите бяха като водопади от сребърни монети — чудо от приказките, които монасите в „Сен Жермен“ си разказваха шепнешком.

Изправи се. Тялото му беше пъргаво, лекотата на движенията го опияняваше. Пое миризмите на сол и тръстики от брега, на мокра свежа трева, на мъжете, които се потяха и тършуваха наоколо.

Жеан се измъкна от скриптория и тялото му сякаш се преливаше, а не се прокрадваше. Викинг се бе шмугнал в тесния проход да пикае. Умря със смъкнат около бедрата панталон, шията му бе счупена с поредното светкавично завъртане. Жеан се озърна, съзнанието му бе удавено от усещанията, които го заливаха. Всичко беше по-наситено — шумовете на грабителите, калдъръмът под краката му, черните петна на рехавите облаци, ярката луна над тях, а над всичко вкусът на кръв в устата му. Той се приведе ниско. Шарките на сенките бяха гора, а той — ловуващ вълк. Жеан остави трупа на земята и се върна към църквата. Сега искаше да убива, за да изтребва. Глада го имаше, но надделяваше стремежът да оцелее.

Гласове зад него:

— Има мъртвец тук. От нашите. Някой брани това място!

Забързани стъпки.

— И в стаята има трупове. Същинска кланица!

Под покривалото на сенките беше уютно и безопасно. Неколцина мъже идваха по пътеката. Последният беше съвсем млад, на не повече от петнайсет години. Силните пръсти на Жеан се обвиха около гърлото му и го лишиха дори от последен стон преди смъртта. Сложи внимателно трупа да легне и се върна в мрака, плъзна се покрай стената и стигна до двора. Пламтящите факли прорязваха ослепителни линии в тъмата. Сърцето на Жеан се разтуптя, но не от страх, а от вълнение — вълнението на лисица, доближила курник. Долепен до стената, той знаеше, че не го виждат. Разгадаваше лесно притъпените сетива на мъжете наоколо. Скрит зад колона, бе застанал до викинг, който проклинаше и викаше:

— Покажете се, страхливци, лишени от мъжество като треперещи в тъмното момичета!

Жеан го докопа за косата, отметна главата назад и изтръгна гръкляна му с нокти. Блъсна жертвата и викингът се заклатушка по двора, опрял длан в шията си. Факли осветиха умиращия мъж. Изглеждаше, че викингът е подхванал селски танц, а останалите се събират около него в ритъма на музиката. Той се свлече.

— Какво?! Какво става?

— Има чудовище, някакъв трол, нощен вълк!

— Доведете Мунин. Тя ще го изкара на светло. Доведете Мунин!

Жеан гледаше от сенките, докато викингите напразно се мъчеха да помогнат на съратника си.

Същински великан се надигна и удари по щита си.

— Да намерим тази блатна твар! — изкрещя той.

И тогава мъжете около трупа сякаш полудяха като мишки около котка. Втурнаха се на всички страни, размахали оръжията си, все едно се опитваха да съсекат тъмата. Фучаха навсякъде, мушкаха, замахваха, виеха.

— Ще те довършим, вълк!

— Один е дошъл за тебе, тролски вещер. Краят ти е близо!

— Покажи се, блатна твар, чудовище!

Брадва изсвистя в сенките, но Жеан вече не беше там. Когато севернякът отмина, Жеан се върна на мястото си.

После се махна от двора и попадна в друг тесен проход между църквата и стената на манастира. Пак припълзя наведен ниско.

— Тук няма никого.

Натъкна се на четирима от грабителите. Един държеше запален факел и се блещеше право в него само на двайсетина крачки.

— А онзи прегърбеният какъв е?

— Монах.

Последните думи, които викингът изрече през живота си. Движенията на Жеан вече не зависеха напълно от волята му. Пред него се изпречваха лица в тъмата, очите бяха опулени от ужас. Протягаха се ръце и изчезваха, откъснати или счупени. Под ноктите си усещаше коси, шии, очи и мишници. Седеше върху гърдите на човек… или останки на човек. Лицето беше разпрано, скалпът — съдран. Напомняше за восъчна фигура, оставена да се топи на слънце.

Нещо доближаваше бавно. Блещукаше на лунните лъчи като парче скала, обсипано със скъпоценни камъни. Жеан протегна ръка и го хвана, за да погледне отблизо. То беше свързано с друго, дълго нещо. Знаеше какво е Съзнанието му се насилваше да намери думата. „Нещо, което вреди.“ Ей сега щеше да го назове. Някаква жива твар бе хвърлила към него вредното нещо. Скочи напред и смаза тази твар. „Как се нарича?“

Думата се намести на езика му.

— Копие.

„Да, копие.“ Захвърли го и прекрачи трупа на онзи, който метна копието по него.

Седна да яде, пръстите и зъбите му откъсваха месото от костите. Наслаждаваше се на богатите вкусове — желязото на мускулите, сладостта на черния дроб, дъха на обор, когато разкъса червата и се вгледа какво има вътре.

Гласове. Безсмислиците на воините.

— Гретир! Гретир, той е тук. Ти можеш да сбъднеш пророчеството. Вълкът те чака тук.

Казаното не означаваше нищо за Жеан, който се тъпчеше с месо. Преяде, затова повърна и продължи да се тъпче.

Викинги преградиха и двата края на прохода. За него беше все едно. Той беше улисан в засищането на глада. Стълпиха се мнозина — поне по трийсет бойци и от двете му страни.

— Гретир!

Гъмжилото в края на прохода откъм морето се раздели. По пътеката между викингите мина огромен мъж с меч и щит. Носеше ризница, под конусовидния му шлем се спускаше плетена броня, която предпазваше шията. Той крачеше предпазливо, протягаше меча напред и мушкаше в тъмнината.

Викингите се размърдаха и в другия край. Появи се жена, плътта й бе надрана на прекрасни ивици, миришеха на желязо и сол.

Жеан вдигна глава. Долавяше нещо особено в тази жена. Вниманието й се съсредоточаваше в тесен поток като на дебнещ звяр, душеше го и не забелязваше нищо друго, освен него. Тя се страхуваше. Надушваше острата миризма на уплахата й.

Мъжът с меча вървеше по прохода към Жеан.

— Аз съм Один! — провикна се той.

Луната се пъхна в облак и проходът притъмня още повече, факлите не разпръсваха мрака надалече.

Жеан стана, омаян от вкуса на плътта, от гъмжащите в него усещания. Забеляза, че има гъсти косъмчета по ръцете си, които лъщяха в светлината на факлите.

— Аз съм Один! — повтори гръмогласно викингът.

Втурна се към Жеан, мечът му ту се появяваше, ту изчезваше, улавяше за миг лунните лъчи и се губеше в тъмнината. Жеан усети как мускулите му се отпускат преди скока, готови за усилието, което щеше да го хвърли към противника.

Но щом огромният мъж нападна, писък раздра нощта. Не беше само звук, а бурен леден повей, нажилил тялото на Жеан с градушка и изцедил силата от ръцете и краката му. Той тупна на колене. Успя да отбие встрани меча, но великанът се вряза в него и го повали на гръб. Жеан удари толкова силно, че изви главата му встрани и шията изпука. Трупът на викинга го притисна към земята с мъртвата си тежест. Жената изпищя отново и му отне остатъците от сила, а после Жеан се озова на твърде странно място.

Нямаше нито викинги, нито манастир. Стоеше на висока канара над земя с фиорди и планини. Пред него беше жената с раздраното и насечено лице, очите й — празни дупки. Привидя му се, че пълната луна се е спуснала от небето и се е настанила на раменете й вместо глава. Жената имаше двойствена същност — беше и самата тя, и още нещо, мимолетно въплъщение на стара, неизменна сила, около която се въртеше светът в целия си хаос, брожение и красота.

Викингите се втурнаха към него вкупом. Хапеше, блъскаше и се бореше, но писъкът го отслаби. Притиснаха го, вързаха ръцете му зад гърба. Ритаха го и го заплюваха. Омотаха още едно въже около тялото му, после и трето. Стегнаха шията му така, че едва дишаше. Щом се увериха, че е безпомощен, викингите се разлютиха още повече. Юмруци, ботуши, дръжки на копия се забиваха в него.

— Спрете.

Гласът на жената ги накара да престанат.

Той погледна нагоре. Пред него стоеше бледото момиче. То му обърна гръб и се отдалечи, а той проумя, че е дошъл точно там, където го водеше. Където искаше да бъде.

Изведнъж Жеан заплака. Усещаше непоносимия вкус на човешка плът в устата си, по устните и брадичката му се стичаше кръв.

— Отче, прости ми. Отче, прости ми. — Той трепереше на камъните. — Съгреших и извърших неправди и злодеяния, разбунтувах се, дори погазих Твоите заповеди и Твоята воля.

Спомни си парчетата велен, спомни си как оскверни и светите слова, и човешкото тяло.

Жената вървеше опипом в прохода и накрая коленичи до него.

— Още не са ти поникнали зъбите, Фенрисулфр. Ще се срещнем отново, когато пораснат.

Позна гласа й — тази жена му пя, докато Гарвана го изтезаваше.

— Намерете килията за покаяние и го затворете в нея.

— Няма ли да го убием още сега?

Жеан почувства колко е неуверена жената, сякаш мислите й жужаха безпомощно като муха, блъскаща се в прозорците на катедрала.

— Не — отвърна тя. — Боговете искат тяхната прокоба да се сбъдне и в света на хората. Не му е отредено да умре от вашите копия.

— А какво му е отредено?

— Той ще убие своя брат — каза Мунин, — а после… — тя помълча, за да подбере точните думи, — … после мъртвият бог ще срещне съдбата си. Това е вечният път и целта, за която се трудим.