М. Д. Лаклън
Фенрир (32)

32.
Спасен за Христос

Надигналата се от дъждовете река изглеждаше като намачкан оловен лист под луната. Въздухът се насищаше със ситни капчици и Жеан знаеше, че може да се надява само на студена влажна нощ в подгизнали дрехи, ако успеят да се доберат до брода и да се измъкнат. Бързаха надолу по ската към водата покрай разрушени стопанства. Течението беше необичайно бързо. През тази пролет дъждовете бяха обилни и се проточиха. Но бродът би трябвало още да е проходим, каза си той. Все пак за пръв път в живота му се налагаше да мисли за такива неща. Повечето си години бе прекарал между стените на „Сен Жермен“, без да пътува никъде.

Викингите обаче не изглеждаха уверени, че изобщо ще стигнат до брода. Нагоре по склона се показаха конници. Жеан преброи двайсетина. С тях имаше двойно повече пешаци. Преследвачите виждаха берсерките, предводителят посочи с копието си към тях и смуши коня си да тръгне надолу.

— Ще успеем ли? — попита Астарт.

Младежът сякаш бе обзет от треска, колебаеше се между атака и бягство, пристъпяше ту насам, ту натам.

— Принудени сме — отговори му Офети. — Хайде, вкарайте мулетата във водата. Онези, които не водят животните, да се хванат за ръце. Тук реката е плитка, но е могъща. Ако прекосим, преди да ни настигнат, ще се скрием в гората отсреща. Постарайте се да не ни сгащят, докато сме във водата.

Мъжете нагазиха и задърпаха мулетата навътре. Не спазваха никакъв ред, просто напираха към другия бряг, отдалечен на сто и петдесет крачки. Жеан нямаше избор, последва ги.

Водата стигаше до бедрата му, течението наистина беше силно. Той се олюля, щом навлезе в реката, но веднага стъпи устойчиво. Още се изумяваше от преобразяването си, а сега откриваше стъписан колко силен и непоклатим се чувстваше. Викингите не стъпваха така сигурно, залитаха, спираха, тътреха се и пак спираха, във всеки миг се бореха да пазят равновесие.

Конниците напредваха по хълма в неравен тръс. Всеизвестно беше, че викингите не са свикнали с конете. Все пак нямаше нужда да бързат. До реката им оставаха четиристотин крачки, но берсерките бяха изминали само десет и вече се хващаха един за друг, за да продължат по-навътре. Жеан виждаше, че някои от ездачите носят лъкове. Отново заваля и ако облаците закриеха луната, мракът би ги защитил. Само че не я закриваха.

Конниците бяха на триста и петдесет крачки от брега, берсерките — едва на петнайсет в реката. Щяха да ги избият от първия до последния, а Жеан се нуждаеше от тях, за да отиде в „Сен Морис“. На Астарт му хрумна да възседне муле и да язди, до отсрещния бряг. Още трима направиха същото и се наместиха върху дисагите.

Жеан крачеше в буйната вода, седмината викинги се мъчеха подире му.

— Няма смисъл! — кресна Офети. — По-добре да ги пресрещнем и да се бием.

— Не! — извика Жеан.

Астарт бе накарал мулетата да влязат отново във водата, за да спаси съратниците си. Жеан отиде при първия от седмината.

— Хвани се за ръката ми! — заповяда на Егил, който се вкопчи в него с проклятие на уста.

И Жеан започна да ги дърпа. Конниците бяха на двеста крачки, чуваха се подвиквания:

— Бягайте, страхливци! Щом не се биете, не сте мъже!

— Ела тук да ми го кажеш! — изрева Офети, макар че трудно се задържаше прав.

Жеан упорстваше, все така силен и непоклатим. С негова помощ берсерките газеха по-бързо през реката. Петдесет крачки, петдесет и пет. Конниците спряха на брега. Шестдесет крачки, седемдесет. Нещо се заби във водата. Стрела.

Астарт доведе мулетата при приятелите си и берсерките се хвърлиха към тях. Трима ги яхнаха, други трима се хванаха за дисагите. Само Офети нямаше повече сили. Олюляваше се като пиян, който се мъчи да си спомни пътя до дома.

Долетяха още стрели. Три коня нагазиха в реката и доближаваха бавно. Офети пльосна мудно, безпомощно размахал ръце. Успя обаче да се извърти и да впие пръсти в дъното с лице срещу течението. Този път профучаха стрели откъм отсрещния бряг. Берсерките стреляха по конниците. Жеан прецени, че времето би му стигнало да завлече Офети на не повече от десетина крачки. Затова се обърна към тримата ездачи.

Конете им вдигаха високо крака и стъпваха предпазливо. Положението ставаше нелепо. Сега берсерките се опитваха да вкарат за пореден път мулетата в реката и да се върнат за битка. Но животните се бяха наситили на борбата с могъщото течение и се инатяха. Само един на име Вани джапаше навътре, обаче нямаше да стигне навреме.

Тримата имаха копия. Жеан не знаеше какво да стори. Помогна на Офети да се изправи и едрият берсерк извади меча си, но как ли щеше да се бие, щом не можеше да стъпи устойчиво.

Жеан протегна ръка да вземе оръжието. Офети не пускаше дръжката.

— Моля те — каза му Жеан. — Не можеш да се сражаваш, без да разчиташ на краката си.

Викингът кимна и му даде меча. Монахът тръгна към преследвачите. Те не бяха свикнали да се бият на коне, но нямаха друг избор. Слезеха ли, щяха да изпаднат в положението на Офети.

Конниците нападнаха с копия Офети и монаха. Жеан се постара да стане основната им цел, като се нахвърли срещу тях, размахал меча. Копие го одраска по гърдите, но той беше пъргав и стовари острието си върху крака на противника. Мъжът изкрещя, конят му се подплаши, заклатушка се настрани и го хвърли във водата, където мъжът тутакси изчезна в мрака. Офети пък успя да се вкопчи в дръжката на копие и дръпна яростно. Но и противникът му не беше глупак. Пусна веднага копието, Офети загуби равновесие и пак пльосна в реката. Жеан запрати с все сила меча към отсрещния бряг и се гмурна в дълбокото след викинга. Изведнъж останалите двама конници се озоваха сами насред брода. Пет стрели профучаха над водата. Жеан чуваше приглушени писъци на хора и животни, докато загребваше в черната вода.

Още щом се гмурна, съжали, че го направи. Мъжът, когото искаше да спаси, беше езичник и враг на неговия народ. Дори не знаеше ще може ли да плува към него. Оказа се, че пори ледената вода без усилия. Нещо се мярна малко по-нататък — голямата руса глава изплува на повърхността.

Жеан нямаше време да размишлява колко е странно — доскоро беше толкова сакат, че не можеше да върши и най-простичките неща без чужда помощ, а сега плуваше стремително в ледената река, за да спаси мъж, хвален като герой дори от крал Зигфрид.

Офети нямаше за какво да се хване, за да не бъде отнесен обратно към Париж и бивака на северняците, но в момента това не беше най-голямата опасност за него. Можеше да измръзне твърде скоро. Жеан обаче стигна бързо до него и го сграбчи.

— Няма да стане — изломоти Офети. — Само ще те завлека с мен на дъното. Пусни ме.

Жеан не отговори, а загреба с крака към брега. Надделя над течението и не след дълго извлече Офети от реката. Огромният северняк лежеше и плюеше вода на студената трева.

Жеан различаваше хората на Роло на другия бряг, те само се блещеха в тъмнината. А останалите берсерки вече се отдалечаваха от реката.

— Твоите приятели тръгнаха към гората — каза Жеан. — Най-добре е да ги последваме още сега. Нуждая се от вашата закрила по пътя до „Сен Морис“.

Офети се отпусна на гръб, вдигнал ръце над главата си, за да диша малко по-лесно.

— Как виждаш толкова надалече? В тази чернилка наоколо едва си различавам ботушите.

— Премръзнал си. Зрението ти ще се възстанови скоро.

Офети се надигна и Жеан видя, че едрият мъжага го гледа почти уплашено.

— Много са си добре очите ми — изсумтя севернякът. — Да се махаме, преди хората на Роло да съберат смелост, за да прекосят реката. Благодарен съм ти за това, което направи за мен.

— Благодари на Господ, не на мен. Няма нищо на света, което да не е спасено или погубено по Негова воля.

Офети кимна.

— Ще се помолиш ли с мен? — попита Жеан.

Севернякът се засмя.

— Щом се отскубнем от враговете, ще се помоля, щом това ще те зарадва. Ако ме е спасил твоят бог, повелителят Тир няма да ми се разсърди, че съм показал благодарността си.

И изповедникът се усмихна. Дали Бог бе излекувал тялото му тъкмо за това — да покръства езичници? Не можеше да е друго. Досега си представяше, че нито един северняк няма да си тръгне жив от „Сен Морис“, а вече виждаше и друг път. Тези мъже можеха да станат страховити Христови воини, приемеха ли в сърцата си Исус и божественото му присъствие, което щеше да прогони втълпените им езически лъжи. И щяха да съзрат истината за „повелителя Тир“ — бледа измислица в приказки за дечица.

— Да тръгваме — каза Жеан. — Ако не виждаш надалече, върви след мен.

Двамата се изкатериха по брега и затичаха към дърветата.