М. Д. Лаклън
Фенрир (17)

17.
Сделка

Леший никога не бе говорил по-припряно:

— Заръчах й да се скрие с монаха. Убиете ли ме, никога няма да узнаете къде е отишла.

Кралят не спря, но и не вдигна меча, а удари жестоко с чело носа на търговеца.

Бяла светкавица скри за миг света от очите на Леший и той усети, че седи на настланата тръстика.

— Търговецо, да не си мислиш, че можеш да промениш съдбата на един бог? — ревна Зигфрид, опрял върха на меча в корема му.

— Господарю, изпаднах в положение да избирам само как да умра. Скрих момичето от преданост към своя повелител. Ако я бях предал на вас, щях да погазя клетвата си и да си навлека яростта на княз Хелги. Имах ли избор?

Този път кралят стовари крак върху гърдите му и го просна по гръб.

— Къде е тя?

— Ще ви покажа, господарю.

Леший опипа лицето си. Не се съмняваше, че носът му е счупен.

— Ще ми кажеш сега.

— Господарю, аз съм търговец и тези сведения са възможността ми да се пазаря. Кажа ли ви, ще умра.

— Бездруго ще умреш. Има ли значение дали ще отложиш смъртта с един ден?

— Преди да ви разкрия мястото, ще ви помоля да дадете дума, че ще ме пощадите.

Вторият ритник беше по-силен. Леший се присви на пода.

— Немислимо! Ти я скри от мен, излъга ме нагло. Готов съм да загубя хиляда жени, но не и да преглътна такова унижение. Предлагам ти бърза смърт, нищо повече. Решавай веднага, иначе ще те дам на Гарвана.

Кралят отново вдигна крак.

— Споразумяхме се — смънка Леший през стиснатите си зъби. — Приятно ми беше да се пазаря с вас.

— Не изпитвай търпението ми.

Леший не понечи да стане. Отказа се от надеждата и се примири със смъртта. Не му оставаше друго, освен да се шегува насила.

— Тръгваме — реши Зигфрид.

Един от телохранителите му изправи Леший. Кралят вдигна ръце и друг воин му сложи ризницата, след това му подаде щита с нарисуваната страховита вълча глава.

— Господарю, ще се нуждаем ли от ризници? — попита някой от мъжете наоколо. — Отиваме само да приберем едно момиче.

— Ако Гарвана открие къде е тя, ще се нуждаем и от ризници. Той е могъщ. Уж е на наша страна, но я си представете какво ще се случи, ако ни се опълчи.

Бойците си сложиха броните, взеха си оръжията, излязоха и възседнаха конете. Осмина с ризници и шлемове, с щитове на гърбовете и копия в едната ръка. „Бягство? Невъзможно“ — каза си Леший. Оглеждаше се за кон. Кралят забеляза.

— Ти ще вървиш пеша.

— Няма ли да ви забавя така?

— Няма. Защото ще тичаш. Серда, подгони го.

— Да, господарю.

Кльощавият северняк смуши коня си и го подкара към търговеца. Леший се опита да отстъпи, но твърде мудно и берсеркът го цапна по ухото с плоското на меча.

Леший се питаше дали да не ги поведе към гората и да се изплъзне някак, ако има сгоден случай. Но Серда го пришпорваше така, че той вече се съмняваше дали ще има сили да стигне до гората.

Ботушите му се хлъзгаха в калта, наоколо врещяха деца и се опитваха да го спънат. Някои дори мятаха изпражнения и камъни, но накрая улучиха краля и се разбягаха като плъхове по брега. Застаряващият търговец беше закален от скитането си с кервани, но Зигфрид водеше бойците си толкова бързо, че и двойно по-млад човек едва ли би издържал. Леший се задъхваше. Кралят доближи коня си до него и го събори на земята.

— Ставай, търговецо. Имаш скорошна среща със смъртта, не бива да закъсняваш.

На Леший не му стигаше въздух да отговори, все едно се опитваше да вдиша супа. Лежеше с лице в калта и чакаше неизбежното — копито в гръбнака или удар на копие.

— Господарю, ако продължаваме така, търговецът ще грохне и няма да ни заведе никъде — обади се корав плешив мъжага, чийто нос бе загубил края си в отдавнашна битка.

— Вдигни го — заповяда Зигфрид. Телохранителят слезе от коня си и изправи търговеца. — А сега му клъцни гръкляна, ако не каже тутакси къде е момичето.

Леший се наведе да поеме дъх. Клатеше глава. Датчанинът извади нож, Леший просто коленичи и вдигна глава.

— Не, не — отказа се Зигфрид и отмести острието с върха на копието си. — Просто го качи на твоя кон. Нагоре ли ще вървим, търговецо?

Леший кимна и изхърка:

— Да…

Телохранителят яхна коня и помогна на търговеца да седне зад него. Продължиха по-бавно, защото животното не искаше да тръгне в тръс с допълнителния товар.

Изкачиха хълма под нащърбената луна и навлязоха в мрака на гората. Леший се вкопчваше отчаяно в измамни надежди. Първо си мислеше, че може да срещнат Гарвана. Нямаше представа как това би му помогнало, само знаеше, че ще бъде пречка за Зигфрид. Беше решил да заведе краля при дамата, но му хрумна, че тя може да ги види отдалеч, да побегне и да отвлече вниманието на северняците. Какво друго му оставаше? Изповедникът да призове на помощ своя бог…

Между дърветата беше много тъмно и конете забавиха ход. Отдясно проехтя вик — неестествен звук, напомнящ за чегъртане на стомана по камък.

— Какво беше това?! — обърна се Зигфрид към един боец.

— Всичко може да е, господарю. Чудя се дали някой от нашите не насилва жена…

— Не ми хареса — промърмори Зигфрид. — Я да проверим.

Той подкара коня си в посоката, откъдето бе дошъл писъкът.

Зад тях, но по-навътре в гората проехтя същият неестествен вик, третият се разнесе пред тях.

— Търговецо, натам ли е дамата? — посочи Зигфрид право пред себе си.

Леший потвърди, защото знаеше, че така може да отсрочи гибелта си. Разбира се, че дамата беше някъде там.

— Да вървим — подкани кралят. — Тези викове ми напомнят за Гарвана. Не бива да му позволим да я докопа.

Той подкара коня си през високата трева и трънаците.

С глух удар първата метателна брадвичка улучи в рамото боеца вдясно от Леший, отскочи от ризницата и му потроши зъбите. Още пет долетяха от мрака. Една рани кон в шията, животното се завъртя с диво цвилене и се блъсна в други коне. Леший видя как Серда падна, конят му препусна слепешком.

— Франки! Франки! — закрещя Зигфрид.

Седящият пред търговеца северняк срита коня си в ребрата и замахна с лакти назад, за да се отърве от нежелания пътник. Леший се стовари тежко на земята. Видя как Зигфрид скочи от седлото и изтича с яростен вой и вдигнат меч в шубраците. Още трима зарязаха конете си, за да се втурнат в сражението. Друг, нападнат от двама противници, се опитваше да ги промуши с копието си. Не бе свикнал да се бие на кон, накрая захвърли оръжието и стъпи на земята, за да размахва свободно брадвата си.

Нещо блесна под лунните лъчи — паднала метателна брадвичка, или „франциска“, както враговете на франките наричаха тези оръжия. Леший я грабна и хукна, без да избира посока. Страхът надмогваше изтощението и го тласкаше нагоре по гористия склон надалече от Париж. Прескочи ручей и продължи в тъмнината. Насилваше се да бяга, защото знаеше, че не му остава много време. Бе зърнал за миг франките, не бяха мнозина. Видя и един отблизо — съвсем лека броня и нищо повече от голям нож в ръката. Нямаха никаква надежда да победят воините на Зигфрид. Имаха едно-единствено предимство — засадата. Пропиляха го. Значи кралят скоро щеше да го подгони отново.

„Какво да правя?“ Не измисли нищо ново, значи щеше да се придържа към стария план. Ако успееше да намери дамата, поне можеше да извлече някаква полза от нея.

Осъзна, че се смее, докато се провираше в гората. Не се ли зае със задачата, защото щеше да му донесе спокойни старини? И не надхитри ли смъртта поне засега? Смънка благодарност към бога на гръмотевиците Перун, почитан от неговия народ.

Още веднъж се чу ужасяващ писък някъде зад него, не много далече. Леший беше уверен, че предишния път викаше жена. Този път беше мъж.

Стигна до края на гората на билото и погледна отгоре към река Сена, виеща се като метална ивица под луната. Слизането в долината щеше да бъде дълго, и то на открито. Но изминеше ли двеста-триста крачки, щеше да стане неразличим от пиян северняк или отмъстителен франк в тъмнината. „Поне на това ще се уповавам.“ Вдигна глава и му се прииска да имаше облаци.

После ги видя далече долу. Два силуета с копия или тояги, по-дребен човек и кривокрако муле с голям товар. Разпозна походката на животното — едно от неговите. Значи беше възможно и дамата да е там.

Сепна го шум отдясно. Зигфрид бе яхнал коня си и сега тъкмо излизаше от гората, животното тръскаше глава и тропаше с копита, за да махне треволяците и тръните от козината си. Леший се притисна до земята — кралят обикаляше край последните дървета. И друг ездач се показа нататък по хълма, явно наблюдаваше Зигфрид, който още не го забелязваше. Кралят изрева радостно и препусна надолу. Леший стана и се скри зад дърво от другия конник. „Кой ли е пък този?“ Хората с мулето се озърнаха и видяха Зигфрид. Двамата по-едри наведоха копията си срещу краля, а третият продължи с мулето надолу по склона.

Пак се чу онзи писък. Този път беше наблизо.