М. Д. Лаклън
Фенрир (40)

40.
Делово решение

Леший беше страшно уморен. Топлият огън го унасяше и той си позволи старческото забавление да вижда лица в пламъците, докато умуваше какво да прави.

Оставаше му единствената надежда дамата да уговори някаква награда за него, когато се върнат в Париж. Но можеше ли да разчита на това? Градът още беше обсаден от кипящо гъмжило от датчани, досущ мравуняк, струпал се около огризка от круша. Рицарите нямаше как да влязат в Париж, освен ако не си пробият път с бой, а това не му допадаше.

Дори да успееше да стигне дотам жив, как би се измъкнал, без да му помага цял отряд? „Примири се, глупако. Вече си бедняк. Целият ти труд пропадна“ — рече си горчиво.

Воините, били те франки или датчани, може и да намираха благородство в провала на доблестни усилия, но той не ги разбираше. Искаше да прекара старините си в двор с градина, седнал на слънце. Представяше си, че ще има и римско фонтанче, жена да му готви и да чисти, дори робиня за леглото, ако може да си я позволи. Всичко това се превърна само в спомен за мечта.

Потъна в унила дрямка, но безпокойството го застави да се събуди.

Още колко би могъл да продължи с търговията? Все щеше да припечели колкото да се изхрани, да има мижав покрив над главата, но знаеше какво го чака, щом очите му отслабнат, гърбът му се схване или вече започналите болки в коленете станат непоносими. Или щеше да умре от глад, или да проси милостиня край храма на Перун. Твърде жалък завършек на живота.

Топлината на огъня го подлъгваше да се унесе отново. Този път някакъв шум прекъсна дрямката му. Птичи крясък. Леший се озърна. Два гарвана бяха кацнали върху спящия франк. Всички потискани досега чувства изригнаха у него — гняв, разочарование, страх. Той грабна счупен клон, за да го запрати по птиците, но се отказа. Франкът, който уж щеше да бди, беше Рение — същият, който сметна Елис за блудница, защото си е отрязала косата. И на Леший му хрумна нещо…

Остави клона на земята и пак се огледа. Към него не летеше гарван. Отиде при коня и мулето, които бяха спънати с въжета, вързани за преден и за заден крак, за да не се отдалечават от бивака. Махна въжетата и върза животните за близкото дърво. Искаше му се да оседлае коня, но ако животното започнеше да тропа с копита и да пръхти, щеше да събуди франка. Извади ножа си и тръгна безшумно към палатката на Елис. Мина покрай Рение и видя, че някой от гарваните го е клъвнал по бузата.

Това не бе събудило рицаря, той мърмореше насън:

— Тя не е от моя род. Ще говори срещу мен заради гневните ми думи. Тя ще роди синове, които ще попречат на моето потомство да се издигне. Юд не е достоен за предводител на франките…

Повтаряше все същото неспирно.

Накрая гарваните отлетяха към близкото дърво и се изгубиха в черната плетеница на клоните му.

Леший приклекна до платнището на палатката.

— Госпожо… Госпожо!

Тя не отговори.

— Госпожо! Побързайте, докато не е станало късно. Франкът е омагьосан.

— Кой е там?

— Шшт! Не привличайте вниманието му. Трябва да дойдете с мен още сега. Часовият е омагьосан, кой знае още колко от тези мъже са подвластни на магията. Госпожо, вие сте в опасност сред тях.

— Какво искаш, Леший?

— Обуйте си ботушите по-скоро! Застрашена сте. Побързайте!

Елис се опомни и го послуша. Надникна да огледа поляната. Рицарят седеше, бе извадил меча си от ножницата, зяпаше острието и мънкаше, все едно не разбираше какво държи в ръката си.

Тя се измъкна от палатката.

— Събуди останалите и ги предупреди.

— Не, може и те да са омагьосани, няма как да проверим — шепнеше настойчиво Леший.

— И какво да правим тогава?

— Елате с мен веднага. Тук е опасно за вас. Гарваните ще ви намерят навсякъде. В Ладога е единственото сигурно място. Хелги може да ви спаси, ако дотогава успеем да се държим надалече от магията. Намислил съм как да го направим.

Елис, която чуваше хората като музика и ги виждаше като цветове, долавяше лъжата му. По-точно вникваше в себичните му подбуди и разбираше, че не й казва цялата истина. У него също съзираше заплаха — като бръмченето на стършел в летен ден. Но щом се взря във франкския воин, откри несравнимо по-страшна опасност. Напомняше й за буен поток, завъртял лудешки скрибуцащо воденичарско колело.

— Трябва да тръгваме — увещаваше я Леший.

Елис осъзна, че е прав. Тръгнаха през бивака. Рение се надигна.

— Виж си косата! — ревна той. — Ти си заклинателка. Не си никаква благородничка, а селска развратница!

— Яхни коня и препускай към мястото, където се срещнахме! — извика Леший, защото разбра, че вече е невъзможно да не наскачат и останалите бойци от отряда.

Подложи сплетените си пръсти вместо стреме и Елис се метна с охкане на гърба на жребеца. Ребрата я боляха непоносимо, но си наложи да не мисли за това, а грабна едно копие, оставено да стърчи с върха нагоре в пръстта.

Рение се хвърли към нея, тя смуши животното с коляно и накара франка да отскочи. Леший пък му подложи крак и го просна на земята, но пъргавият воин се изправи за миг. И други излизаха стреснати от палатките.

— Той е омагьосан! — разкрещя се към тях търговецът. — Опитва се да убие дамата!

Елис заби пети в хълбоците на коня и той препусна в нощта по първата пътека, която видя. Рение се устреми след нея с пронизителни крясъци.

— Виждате ли? — викаше Леший. — Виждате ли?!

— Какво се случи? Говори по-бавно! — заповяда Мозел, който още препасваше меча си.

— Магьосници преследват дамата. Подчинили са на волята си вашия съратник. И сега той е решен да я убие.

— Гадост… — изсумтя Мозел. — Доведете ми коня. Не губете време със седлото, просто ми доведете коня!

Млад рицар развърза въжето на неговия жребец, други побързаха да яхнат своите коне. Мозел скоро препусна между дърветата след Рение и Елис, отрядът го последва в галоп.

Леший огледа бивака. Никой не бе останал. Изкушаваше се твърде силно да прерови за пари, но разбираше, че ако франките догонят Елис и след връщането си открият кражбата, нямаше да се чудят дълго кой е виновен.

Нямаше намерение да изгуби следите на Елис, затова оседла коня, язден доскоро от Синдре, и върза мулето за него. Рицарите не биха могли да го обвинят, конят му се падаше по право. В този момент конят и мулето бяха единственото му притежание.

Докато се приготвяше, все се озърташе към Синдре. Човекът вълк още беше в несвяст.

— Ех, Чахлик, защо ли те доведох тук? Има и по-лесни начини да си изкарва човек прехраната…

Приклекна до него и пипна челото му. Бе толкова студено, явно Синдре нямаше да живее още дълго. Леший искаше да вземе нещо за спомен, но се поколеба да избере вълчата кожа. Колкото и да беше ценна, явно беше твърде важна за човека вълк. Сърце не му даваше да я открадне. Сам се учуди на тази мисъл. Синдре умираше, защо да не вземе негова вещ? И все пак не беше способен да го направи.

— Тя ще ти е нужна за твоите магии в отвъдното — промърмори Леший.

Тогава видя камъчето на шията му и се вгледа. Ето какво било нарисувано — вълча глава. Камъкът бе закрепен на връвта със сложен възел. Амулет без никаква стойност, но поне щеше да го подсеща за човека вълк. Леший сряза връвта. Яхна коня и пак погледна Синдре.

— Късмет — пожела му, очерта с ръка знака на светкавицата и подкара коня в тръс.

Лесно откри къде са отишли франките. Врявата се чуваше отдалече. Щом ги доближи, Леший започна да различава и думите.

— Няма да убиеш моя брат!

— Тогава ти го възпри.

— Рение, човече, остави оръжието. Какво те е прихванало?!

Разнесе се писък, всички пак се развикаха, зазвъняха остриета, кръстосани в схватка.

— Не го посичайте! Търговецът беше прав — омагьосан е.

— Той ме рани в ръката! За Бога, Рение, ще си платиш за това!

— Никой да не мърда! — надвика ги Мозел. — Не му причинявайте зло. Обкръжете го от всички страни. Ще го повалим и ще го вържем.

Леший отиде при тях навреме, за да види как се подреждат в кръг около Рение, който размахваше меча задъхан и ококорен.

— Сега!

Рицарите скочиха към Рение почти едновременно. Събориха го и му взеха меча, но той не преставаше да се боричка. Мозел се надигна от земята и дойде при Леший.

— Какво е това, търговецо?

— Де да знам… Някакво вещерство.

— Няма такова нещо. Свещениците са единодушни.

— А вие как ще го наречете?

Рицарят сви рамене.

— И аз не знам. Как да го накараме да се освести?

— Предишния път намушкахме с меч жертвата на тази напаст. Това го освободи.

— Аз ще те намушкам за такива приказки! — сопна му се Мозел. — Как мислиш, ще му мине ли?

— На предишния му мина, както казах, но пък той беше на прага на смъртта. Моля да ме извините, но аз тръгвам да търся сестрата на вашия граф.

— Вържете Рение! — подвикна Мозел на останалите. — Аз ще доведа госпожа Елис.

Някой хукна обратно към бивака да донесе въже, другите притискаха Рение към земята. Мозел се метна на коня. Не каза нищо на Леший, но той въпреки това го последва.

Скоро чуха нови викове.

— Дръжте го!

— Ей там е!

Рение бе избягал и другите франки пак го гонеха. Леший не се огледа, само срита коня си да побърза, за да се отдалечи от омагьосания рицар.

Изоставаше от умелия ездач, но продължаваше по дирята му. Знаеше, че няма как да сбърка, защото имаше само една проходима пътека в гората. Малко оставаше до зазоряване, когато ги видя най-сетне. Елис стоеше до някакво поточе срещу Мозел, който я бе настигнал, защото тя все някога трябваше да даде отдих на коня си. Рицарят се опитваше да я вразуми.

— Госпожо, опасността отмина. Справихме се с Рение. Той не е на себе си. Не мога да си го обясня, но знам какво да правя. Ще бъде вързан и пазен бдително, докато се върнем в града. Дотам има само един ден път. Моля ви, елате с нас.

— Вече реших как да постъпя — отговори Елис. — Няма да се върна в Париж. Там е прекалено опасно. Във всеки миг някой от моите сродници може да вдигне ръка срещу мен. Трябва да стигна до източника на несгодите си, за да им сложа край.

— Немислимо! Вие сте жена — възрази Мозел. — Позволете ми аз да се заема. Аз съм ветеран от много битки. Каквото и да ви е сполетяло, аз и воините ми можем да го премахнем.

— Не можете, колкото и да ми се иска — промълви тя. — Ако тръгнете с мен, някой от вас пак ще се опита да ме погуби. Не бива да съм сред хора, особено сред воини. Дай ми меча.

— Моля?…

— Меча! С правото на потеклото си ти заповядвам да ми върнеш викингския меч.

Очевидно Мозел бе решил, че мечът на Зигфрид е по-добър от неговия, затова го носеше на колана си.

— Защо го искате? Аз не съм омагьосан и няма да ви нападна.

Елис само поклати глава и доближи коня на Мозел. Погали животното по муцуната и отърка чело в шията му. Вдигна глава и погледна рицаря.

— Дай ми меча.

Той сви рамене и свали ножницата от колана си. Елис закачи оръжието на своя колан.

— Пак ли ще се предрешавате? — подхвърли рицарят.

— Не. Нужен ми е, за да се браня. Имаш ли пари?

— Нося малко дение в кесията си.

— Дай ми и тях.

Мозел бръкна под туниката си и извади кесия. Елис се зарадва, че беше тежичка.

— Какво сте намислили, госпожо? — попита рицарят.

— Ще тръгна на изток, където или ще се отърва от затрудненията си, или ще умра.

— Това е противоестествено. Само мъже би трябвало да говорят така. Вие също сте омагьосана.

— Северняците си имат жени воини — вметна Леший. — Видях една в Киев. Е, не изглеждаше нормална — твърде висока за жена и не проявяваше никаква свенливост. Явно някой трябваше да я набие, за да си знае мястото, ама май всички се бояха прекалено много от нея.

— А ти ми дай ножа и брадвичката си — извърна се Елис към него.

— Колко оръжия са ви нужни?!

— Всички, които са наблизо. Идваш с мен, търговецо, ще бъдеш мой водач.

Леший се усмихна за пръв път от много дни.

— За мен ще е удоволствие.

— Нима ще се доверите на чужденец? — свъси вежди Мозел.

— Изобщо не му се доверявам. Ако пък и той бъде омагьосан, лесно ще го убия, защото е стар и невъоръжен.

— Твърде много предимства имате — промърмори Леший.

— Няма да допусна това — заяви рицарят. — Вашият брат не би позволил и аз съм длъжен да се намеся от негово име. Или ще дойдете с мен доброволно, или за жалост ще ви отведа насила. Каквото и да говорите, госпожо, идвате с мен в Париж.

Елис пак поклати глава и подсвирна на своя кон, който я доближи веднага. Тя стъпи на дънер и се настани на седлото. Мозел също яхна коня си.

— Не можете да ми избягате. Не ме принуждавайте да ви откарам вързана в Париж.

— Мога да ти избягам — увери го Елис.

Подкара коня си към изгряващото слънце, Леший тръгна подире й.

— Що за глупост! — възмути се Мозел.

Стисна с колене хълбоците на коня, той обаче не тръгна напред. Рицарят го срита в ребрата, но жребецът не се подчини. Мозел скочи на земята и се опита да го поведе по пътеката. Този кон не се бе инатил досега, а ето че не искаше да помръдне от мястото си. Рицарят го плесна с длан по задника, а животното само се обърна на другата страна. Охотно се остави да бъде поведено към бивака, но щом Мозел опита да го обърне на изток, направи само една-две крачки и спря. Рицарят знаеше, че е същинска лудост да тръгне след Елис пеша и без бойците си — на изток имаше безброй разбойници, славяни, маджари, викинги и може би дори сарацини. Сред това гъмжило самотен франкски рицар щеше да бъде беззащитен като… ами като старец и жена, тръгнали без охрана.

Само че Мозел нямаше избор. Трябваше да я последва, значи се нуждаеше от друг кон. Смуши с пети жребеца и препусна към бивака, където лежеше Синдре с кацнал на гърдите му гарван.