М. Д. Лаклън
Фенрир (78)

78.
Византия

Зимната луна висеше ниско в тихата вечер, лъчите й превръщаха върховете на копията в малки свещи из мрака.

Армията се разположи в полето на три дни от Миклагард. Момчето, което наричаха Змия в окото заради странната тъмна извивка около зеницата на лявото му око, беше много развълнувано. Започна да научава думи от езика на Рус. Бивакът беше огромен — шест хиляди бойци, мнозина с жени и деца. Змия в окото вникваше с лекота в чужда реч и семейството му общуваше чрез него с останалите във войската на великия княз. Всички тук произхождаха от северните земи, затова Змия в окото и сродниците му бяха приети като свои, но момчето още не можеше да свикне с обноските и дрехите на хората от Рус. Тези мъже от Киев привличаха вниманието му — високи и руси, но с дрехи по източните обичаи, широките им панталони бяха стегнати около глезените, а бойното им снаряжение бе украсено със злато и сребро.

Той се гушеше до огъня. Обичаше вечерните миризми на бивака и студа, хапещ кожата, щом се отдалечиш от огъня, чиято топлина после става още по-приятна.

Сведе поглед към талисмана на шията си. Дълго се моли да го получи и накрая баща му отстъпи. Нищо повече от камъче — беше странно, че някой е направил талисман от него, — но му харесваше. На камъчето беше надраскана вълча глава. И примката на връвта, която задържаше камъчето, беше чудновата, направена от три възела. Бащата каза на момчето, че възелът носел късмет, а кожената връв все някога щяла да изгние. Затова му показа как да го връзва. Според баща му и това било част от магията.

Мъжете бяха в добро настроение, защото най-сетне щяха да си получат парите. Княз Владимир беше скъперник и неговите най-храбри и силни бойци, произхождащи от господарите на севера, заплашиха да си тръгнат, ако не им се плаща по-щедро, и то навреме. А той реши да ги изпрати в Миклагард — Византион, световното средище, за да помогнат на императора да се справи с бунтовника Фока. Затова се радваха въпреки студа до каменистата река. На онези, които пътуваха с кораби, оставаха три дни път, на пешаците малко повече. Но според замисъла всички щяха да пристигнат едновременно. Искаха да покажат силата си пред императора, за да знае какво ще получи срещу своето злато.

Цялото семейство се бе събрало около огъня, когато странникът дойде при тях — висок, с бледа кожа и стърчаща червена коса. Носеше на рамото си кожата на голям черен вълк, но иначе беше облечен леко, само с широк източен панталон и копринена риза. Пусна кожата на земята пред Змия в окото и попита:

— Какво предлагаш?

Момчето зяпна непознатия, не знаеше какво да каже.

— Момчето няма какво да предложи — отговори баща му вместо него. — Нека аз огледам кожата и ще ти кажа колко струва.

Мъжът вдигна кожата и я даде на бащата — висок пълен мъж със сламеноруса коса.

— Човече, още има кръв по нея. Никой няма да ти даде много пари.

— Не искам пари — увери го странникът, — само да стопля своите измръзнали по пътя кости до вашия огън и да чуя някоя и друга история.

— По-добре размени кожата за наметало — посъветва го бащата. — Твоите кости съвсем ще замръзнат по пътя, ако ходиш облечен така.

— Сгрява ме огънят на поезията. Нека чуя историята и няма да се нуждая от кожа на раменете си.

Бащата сви рамене.

— Така да бъде. Ще започна с история за мъж на име Сиги. Говори се, че бил син на Один. Ето какво може да се разкаже за него…

Пътникът вдигна ръка да го прекъсне.

— Тази съм я чувал много пъти. Искам нова история. Нека ми я разкаже момчето.

— Нима искаш история от дете?

— История от дете или история на дете — все ще ме удовлетвори.

Змия в окото се засрами.

— Не знам истории.

— Нима не си чувал нито една от дядо си?

Момчето поумува малко и започна:

— Случило се преди много години, дори преди царуването на великия владетел Ингвар, който в името на своя наставник Хелги, наричан още Пророка, станал такъв завоевател, че славата му ще се носи през вековете. И в онези дни, както и сега, немият роб бил най-ценното притежание на хората с кралска кръв, защото те имат много тайни. Такава робиня живеела в нашите земи на север. Тя живяла дълго, много по-дълго от господарите си, но нито остарявала, нито побелявала и им била скъпа заради усърдието и честността си.

Веднъж потеглила на изток, за да се грижи по пътя за княгиня, която щяла да се омъжи за владетел от народа на вендите. Тази робиня била още по-ценна заради загрозеното си от изгаряне лице. Нямало да забременее и да умре при раждане. Пътуването било леко, морето — гладко като стъкло. Но когато пристигнали в един търговски град, княгинята срещнала богат пътешественик, който пламнал от желание към нямата робиня и поискал да бъде негова.

Предложил на господарката й същинско богатство — златни кюлчета и зелени изумруди. Княгинята обаче му се присмяла и казала, че по-скоро би умряла, отколкото да се раздели със скъпоценната си собственост. Тази робиня била благословена от боговете, или пък може би прокълната, да не остарява, тя била наследство, което княгинята би предпочела да остави на синовете си и на техните потомци.

И така княгинята продължила пътя си по реката към земите на вендите, но хората на кораба й се разболели от треска. Умирали един по един, накрая останали само господарката и робинята. Но и в княгинята се разгорял огънят на болестта, тя също умряла. Робинята седяла на палубата и се чудела какво да стори, когато изведнъж зърнала богатия пътешественик да седи до нея.

— Кой си ти? — попитала, защото в негово присъствие имала дар слово.

— Аз съм треската, която живееше в твоите спътници. И сега, след като нямаш господар, те питам — искаш ли ме?

И робинята легнала с мъжа на кораба на мъртвите, а той й напомнил, че са се любили преди много поколения и тя му е родила двама синове. Тя отговорила, че си спомня, но синовете й са мъртви.

Пътешественикът казал, че те умрели, защото той — техният баща — бил враг на краля на боговете Один, който ги въвлякъл в кроежите си. Мъртвият повелител ги използвал да се бият срещу него тук, в Средната земя, в подобие на битката от последния ден на боговете, когато вълкът ще убие Всеобщия отец и на свой ред ще бъде убит. Момчетата пораснали, станали мъже, а после единият се превърнал във вълк и изял другия, убил Всеобщия отец в земното му въплъщение на вещица и разпръснал магическите руни. Някои паднали наблизо, други — надалече, но всички се преродили в човешка плът. И момчетата също се родили отново.

Докато били разделени, нямало заплаха за тях, но когато били заедно, съдбата им ги тласкала да се изправят срещу Один в земното му въплъщение, да участват в ритуала, който и възвеличавал смъртта, и я отхвърлял. Робинята не разбирала какво означава това. Знаела само, че го обича и се страхува от него.

Забременяла отново и този път изпратила децата си на отдалечени едно от друго места. Отгледала друго момче като магьосник, като човек вълк, за да заблуди бога. Искала това момче да бъде въвлечено в смъртния ритуал на бога, а нейните синове да се освободят. Но всичко се объркало заради Локи, който обичал и нея, и синовете й. Той знаел, че смъртта няма значение. И той желаел да освободи момчетата от кроежите на Один, но трябвало да упорства цели епохи, за да го постигне. Локи бил вързан за огромна скала също като своя син вълка. И макар че можел да пътува с мисълта си из всичките девет свята, трябвало да сдържа силата си, за да не разкрие своето лукавство пред краля на боговете, иначе страданията му щели да се удвоят. Не можел да влияе пряко на момчетата, само насочвал съдбата им ненатрапчиво.

Престорил се, че е на страната на Один, и използвал горделив, самонадеян владетел, който си въобразявал, че ще се опълчи на боговете. В стремежа си да не позволи на Один да живее сред хората Хелги улеснявал обесения бог.

Но и момчетата опитали да се преборят с волята на бога, да избягат и от него, и от съдбата си. Богът пък показал коварството си и скрил руните находчиво при последната си земна смърт. Някои били в планинско дете, други в княгиня на варягите отвъд Източното езеро. Но най-жестоката му хитрина била да вложи свои руни в момичето, което братята обичали. Дотогава момичето носело само една руна — виещата руна, която е отделна от останалите и привлича вълка. Руните на Один вече били до тази руна, която щяла да призове неговия убиец и да му даде желаната смърт.

— А защо този бог се стреми към света на хората само за да умре? — попита бащата.

— Ще стигна и до това — отвърна момчето, разрови с пръчка клоните в огъня и продължи: — Момичето в планината разгадало божествената си същност. Тя подлъгала един от братята, задържала го при себе си, използвала го да издири другите руни, да ги освободи чрез смъртта от хората, които ги носели в себе си. Научила го на вещина в преобразяването, направила го силен и умен, за да намери вълка и да изиграе своята роля, като бъде погубен от зъбите му. Но тази частица от бога, която по усет стигнала до ритуалите, подхранващи руните в нея, се заблудила, че те са разделени само в двама, а не в трима. Заклинанията й се провалили и този брат, когото лъгала, прозрял измамата и я убил, отсечената й глава паднала в краката на истинската му любима.

В много битки, твърде славни, за да ги изброя в тази студена нощ, братята се борели да спасят момичето, но единият се върнал към прастарата си съдба и станал вълк. Накрая стигнали до могила, до изровена за мъртвец яма и слезли под земята. Там брат убил брата, а богът се въплътил в момичето.

Случвало се е много пъти и ще се случи още много пъти в идните години. Има три жени — Норните, които седят под световното дърво и предат нишките на съдбата. Дори боговете са им покорни. Тези жени повеляват да настъпи Рагнарок, те повеляват боговете да умрат. Затова вещият в магията Один им дава смърт след смърт, неспирно разиграва тук, на земята, последната си битка с вълка. В този ритуал бащата на боговете принася жертва на съдбата, за да отсрочва края си. Но щом се провали в ритуала, както неминуемо ще се случи някой ден, ще настъпи истинският Рагнарок. Ще преживеем залеза на боговете и старите богове, тези древни кръвожадни диваци, ще умрат.

И старият Локи се труди това да се случи. Той е враг на боговете. Макар че пратил братята на смърт в Алдейгюборг, той знаел, че в смъртта им се крият семена на живот. Мъдрият и благ бог Видар се въплътил в дебел боец, който оцелял с помощта на Локи и убил вълка. И разказал историята. Така ще пренесе вестта си във вечността, за да могат хората, станали жертви в ритуала на Один, да проумеят ролята си и да се възпротивят.

Говори се, че ако разкажеш тази история, ще имаш добра сполука, защото ако братята са се преродили, те ще я чуят и може би този път или в някой следващ живот ще се избавят от предопределената им съдба. Богът Локи, повелителят на лъжите и на помрачения въздух, врагът на боговете в Асгард, е благословил историята и се усмихва на онези, които я разказват.

Щом момчето млъкна, странникът сложи вълчата кожа пред него.

— Момко, Локи донесе късмет и на тебе, защото с историята си ти спечели тази чудесна кожа.

— Благодаря ви, господине.

— Дано моят дар те насърчи да разкажеш историята и в Миклагард. Знай от мен, че ако го направиш, ти и твоят род ще благоденствате до десетото поколение след тебе. Разкажи я на стъпалата пред църквата, посветена на мъдростта, и ще заслужиш много по-голяма награда от една вълча кожа.

— Ти ясновидец ли си? — попита бащата.

— Да създаваш бъдещето означава и да го виждаш. Май съм ясновидец — отвърна странникът и се изправи.

— Позволи поне да ти поднесем чаша пиво за щедростта — предложи бащата.

— Вие бяхте щедри с мен, но вече е време да тръгвам. Има и други, при които трябва да отида преди края на нощта.

— Навсякъде ще бъдеш добре дошъл, щом носиш такива дарове — каза бащата.

— Аз съм винаги възнаграден богато за моите усилия — поклони се странникът.

Сутринта яркото зимно слънце събуди момчето и то се почуди дали е сънувало. Но вълчата кожа беше до него. Баща му вареше овесена каша. Усмихна се на сина си, който излезе от палатката.

— Змия в окото, не знаех, че сред нас има такъв разказвач. От кого чу тази история?

Момчето застана до баща си.

— Не ми ли я разказа ти?

— Разказах ти подобна история. Знае се, че твоят прадядо се е бил с огромен вълк, но малцина му повярвали.

— Все пак се върнал с огромно съкровище, нали?

— Да, както и с разкази за източните земи.

Момчето кимна.

— Може някой ден да разказват и за мен.

— Може, Змия в окото, защото имаш сърце на поет, значи ще бъдеш несломим в битките. Императорът ще ти даде шанс да напишеш своя история.

— Ще я напиша с меча си по телата на враговете — обеща момчето.

— Ти си поет и воин — промълви бащата. — Гордея се, че имам такъв син.

— Ще бъда велик убиец.

Момчето докосна камъчето на шията си за късмет. В ясното утро се виждаше морето. Мислеше си как на другия ден ще отплават към залязващото слънце, на запад към Миклагард, към надежда и окъпано в кръв бъдеще.