М. Д. Лаклън
Фенрир (49)

49.
Раздяла

Гюки внесе три свещи в малък параклис — голо помещение, зад чийто прост олтар бе нарисуван разпънатият Исус. Стаята беше почти непокътната, защото нямаше нищо за крадене.

Предводителят на пиратите огледа Елис и внезапно протегна ръка към туниката й, за да опипа гърдите. Елис се отдръпна, но той не се и опита да я задържи, само поклати глава.

— Домина… — промърмори. — Дама. Отдавна съм на кораб, момиче, както и всичките ми бойци. Наистина си ни добре дошла тази вечер.

Елис срещна погледа му и заговори на романско наречие:

— Аз съм Елис от рода на Робер Силния, годеница на Хелги, подгонена от врагове, преследвана и сама, ако не броим този слуга. Поздравявам те, Гюки, сдоби се с чудесна плячка. Ако ме върнеш на Хелги невредима и девствена, ще бъдеш богат. Кажи му това, Леший.

— Не сте чули правилно какво казах, господарю — подхвана търговецът. — Това момиче не е нищо повече от моя слугиня.

Този път Елис заговори неуверено на норвежки:

— Представяш ме за каквато не съм, търговецо.

Той се ококори.

— Помислих, че съм сънувал в двора. Значи говорите езика на норманите.

— Да.

— И скрихте това от мен.

Тя пак се обърна към Гюки и каза на неговия език:

— Аз съм франкска благородничка, сгодена за Хелги Пророка. Заведи ме при него и спечели много злато.

Гюки помълча, само се взираше в нея.

— Кажи ми, домина, защо косата ти е окълцана като на селски идиот и пътуваш в мъжки дрехи с меч на кръста? Защо магьосници скачат от покривите и се борят да те освободят? Ти си християнка. Защо хора, почитащи нашите богове, се стремят да ти помогнат?

— Той е човек на Хелги и дойде да ме отведе при княза. Преследваха ни от единия край на моята страна до другия. Вече нямам закрилници. Затова се предреших. Като жена съм беззащитна. Като воин имам някакъв шанс.

— А ти воин ли си? — попита Гюки. — Чувал съм за девите воини, но никога не съм ги срещал.

— Убих краля, който притежаваше този меч. Моята ръка погуби Зигфрид Датчанина.

— Той беше могъщ крал — разтревожено промърмори Гюки. — Би трябвало да те нарека лъжкиня. Никоя жена не може да убие силен боец. Немислимо е. Но и тук на брега ти си затрила Бродир. Ама че чудата история…

Предводителят на пиратите млъкна отново. След кратък размисъл докосна стената с Христос на кръста и му заговори:

— Один, боже на обесените, боже на кралете, боже на лудостта и магията, дари ми прозрение. Кажи ми какво да направя. Ти, който си висял на дървото девет дни и девет нощи, смразен от луната и пронизван от звездната светлина, намушкан с копието и удушен от примката, посочи ми пътя сега и при първия сгоден случай ще се впусна в битка. Ще убия деветима мъже в твоя чест.

Гюки още дълго не отмести ръката си. Свещите бяха изгорели до половината, когато се обърна.

— Ще ми се да те изчукам и да те хвърля във водата. Носиш лош късмет, госпожо. Привличаш вълци. Жена не може да убие крал като Зигфрид. Но не ми се вярва да лъжеш. Колко дълго си пътувала, придружена от този маймуняк — недокосната, неограбена и все още жива?

— От Париж до тук.

— Значи имаш могъщи закрилници. Онзи магьосник уби петима от бойците ми.

— Щеше да убие повече, но дойде тук ранен.

— Ако се натъкнете на Гарвана, ще загубите още мнозина — обади се Леший.

— На кого?

— На Гарвана. Той е магьосник от вашия народ. Зигфрид използваше дарбите му, преди да умре.

— Чувал съм за него. Има сестра, нали?

— Има. И може би тя ви наблюдава сега.

— Как?

Леший преглътна на сухо.

— Тя е изпратила човека вълк. Тя е на страната на Хелги и закриля тази дама. Който се опита да й стори зло, ще пострада от Гарвана.

— Значи е време да не протакаме повече, ами направо да я хвърлим в морето! — озъби се Гюки.

— Те служат на Один. — Търговецът посочи стенописа. — Кажете ми, този бог склонен ли е да прощава? Преуспяват ли неговите врагове?

Гюки цъкна с език.

— Каквото и да направите — продължи Леший, — те ще дойдат. Но има един начин да се спасите — и вие, и вашите бойци.

— И какъв е той?

— Първо се закълнете да не сторите зло нито на мен, нито на дамата.

— А не искаш ли веднага да ми кажеш всичко, за да не ти отрежа езика, да не го забия на мачтата и да проверя ще го накара ли вятърът да проговори правдиво?

— Знаете, че говоря истината. Знаете, че те идват. Вижте онзи в двора. Колко воини бяха нужни, за да го убият? Искате ли Хелги да се отблагодари със злато на Гарвана и неговата сестра за това, че са му върнали момичето? Те просто ще разпилеят златото по вятъра и ще се върнат в някое от мръсните си леговища насред гората. Отрежете ми езика и моят призрак ще гледа как Гарвана ще направи същото с вас.

— Не се боя от смъртта — натърти Гюки.

— Но не искате ли да се върнете при своя народ богат със злато и слава? Да не предпочитате да се върнете с празни ръце, вместо да се надсмеете над враговете си?

Гюки изопна рамене.

— Сега говориш по-разумно. Кажи ми какво мога да направя срещу този Гарван.

— Заклевате ли се да не ни сторите зло?

— Заклевам се — предводителят докосна нарисуваната фигура — пред Один, който увиснал на дървото, за да се сдобие с мъдрост.

— Той не обича да пътува по вода, освен в краен случай — сподели Леший. — Затова вдигнете платната. Лесно е.

— Добре. Скоро ще се зазори. Тогава ще потеглим.

Някой потропа на вратата. Влезе Килфа със запалена свещ, над чието пламъче лицето му изглеждаше изопнато.

— Загубих още един брат. Току-що Хродингр умря от раните, които му нанесе човекът вълк. Искам да знам какво казва това момче. Няма да се откажа от моя хьолмганг.

Устата на Гюки се изви така, че приличаше и на усмивка, и на гримаса.

— Килфа, остави братята си да почиват в мир.

— Според закона никой не може да ме лиши от моето право.

— Така е. Но трябва да знаеш, че твоят брат не е бил убит от мъж.

— Този тук е мъж, преживял поне петнайсет лета.

— Не, жена е.

Зениците на Килфа се разшириха.

— Ако желаеш — продължи предводителят, — ще имаш своя хьолмганг, но щом тя умре, всички ще научат, че не е била мъж. И ще се знае, че твоят брат е умрял от ръката на жена. Тя е нещо като принцеса. Отива при Хелги в Алдейгюборг. По-добре ще бъде, ако тя легне на брачното си ложе, а ти вземеш кръвнина от княза, вместо да опозориш семейството си.

Килфа потръпна.

— Невъзможно е жена да убие моя брат. Не е жена.

— Килфа, аз сам напипах доказателството през туниката й. Могъщи сили бдят над нея. Не жена е убила твоя брат, а боговете с нейната ръка. Иначе как една франкска девица би успяла да погуби мъж като Бродир?

— Защо не я насилим и убием?

— Така обаче ще разкрием, че жена е убила Бродир. Както ти казах, с кръвнината ще опазиш и честта, и гордостта си.

Килфа кимна.

— Само ако отплатата е щедра.

— Ще бъде — увери го предводителят. — Не споменавай пред другите, че има жена на кораба. Така ще се опазим от ненужни разправии.

Килфа изсумтя и излезе от параклиса. Гюки погледна Елис.

— Е, госпожо, ще пътуваш с нас.

— Ще бъдеш възнаграден за това — обеща тя.

 

 

В студеното утро задуха благоприятен вятър откъм брега.

Корабите бяха натъпкани с плячка — няколко коня, доста хубави столове и гоблени и множество денкове с вълна. Леший си избра един от тях да седне на кърмата. Усмихваше се. Дамата седеше до него. Бойният кораб беше тесен и нямаше много място за плячката. Мулето пасеше жилави треволяци нагоре по брега. Търговецът изостави животното с голямо нежелание — не от привързаност, а защото имаше само него, освен Елис, с която никак не беше лесно да се спогоди. Опита се да вземе вълчата кожа, но викингите я обявиха за нитинг. Доколкото разбираше, думата по смисъл беше близка до „прокълната“. Корабите обаче щяха да спрат в Бирка, за да търгуват и да натоварят припаси. Познаваше някои търговци там и разчиташе, че ще успее да качи дамата на друг кораб и да я отведе, преди викингите да се усетят. Имаше кормчии, готови да започнат плаването към земите на Рус посред нощ, стига луната да е достатъчно пълна. А с обещанието за награда от Хелги би ги склонил лесно.

Повечето гребци седнаха при веслата, другите избутваха корабите във водата. Коремът на Леший беше пълен с месо от варения заек, който Елис купи от северняците, на раменете си търговецът имаше наметало, което пак тя купи за него, а сега кораб щеше да го понесе към дома. Гюки имаше още два добре изработени дракара. Срещу три такива кораба всеки друг пират би се подвоумил. Търговецът се загърна с наметалото и се улиса в мечти за вино под слънцето на Ладога, за храмови блудници и подлютено месо от сергиите на пазара.

Викове и тропот. Мъжете на брега бяха изтласкали кораба във водата и се качваха на борда. Леший видя, че двама здравеняци тръгнаха към него.

— Да те няма! — заповяда Килфа.

— Какво?

— Да те няма. Веднага.

Гюки стоеше усмихнат зад тях.

— Обещахте да не ми сторите зло — напомни търговецът. — Заклехте се.

— И ще спазя дадената дума. Тук водата не е по-дълбока от човешки ръст. А ти можеш да плуваш, нали?

— Мога, но…

— Ето това исках да чуя! Разкарайте тази източна въшка от кораба ми!

Леший се съпротивяваше, но нямаше полза от това. Двамата воини го метнаха през борда и имаше късмет, че не се удари в най-задното весло.

В плитчината водата почти не омекоти падането му и той остана без дъх.

— Дръж, търговецо!

Елис запрати нещо към брега. Беше ножът му за рязане на коприна.

— За да се браниш! — провикна се тя.

Леший взе ножа и се изпъчи подгизнал на пясъка.

— Никога няма да се доберете до Хелги без моята помощ! — кресна към Гюки.

Предводителят на викингите се разсмя.

— Сражавах се до Хелги при Миклагард. Той ми е като брат и ще ме посрещне с отворени обятия.

Леший се свлече на колене, заудря с длан по водата.

— Не е честно! Борих се. Търпях. Перуне, какво още трябва да направя, за да заслужа благоволението ти?

Никой не го чу. Корабите се бяха отдалечили на двайсетина дължини от брега.

Леший се разрида и пльосна във водата, искаше му се тя да го залее, да го удави или да го отнесе на място, където животът е лек, а печалбата пада сама от дърветата. Претърколи се на гръб.

— Нямам нищо. Не наследих нищо. И не създадох нищо. Нямам приятел, нямам съюзник, нямам и свой дом. Аз съм нищо. Нищо! — Мяташе се като изхвърлена на брега риба, но изведнъж се опомни. Мулето… — Стига си се жалвал, момко — скастри се той и хукна колкото сили имаше към манастира.

Елис го гледаше отдалече — нелепа дребна фигурка, все още ламтяща за своята изгода на чужд бряг. Съжаляваше го, но изпитваше и особено облекчение. Досега зависеше от помощта на други, ала вече беше сама. Обърна гръб на брега. Светлината наоколо преливаше в сиви оттенъци, границата между морето и небето оставаше невидима, все едно корабът пореше не вода, а облаци. И отново я споходи увереност, че е пътувала така и преди. Видя себе си на друг кораб по друго време, но със същата сивота навсякъде около нея.

Спомняше си как тогава се отказа от живота, потопи се във водата и се помоли за смърт. Спомняше си сковаващия студ, непослушните си ръце и крака, които се напрягаха да загребват въпреки желанието й да се удави. Сега сякаш изиграваше отново стара история и постъпките й бяха ехо на други, някогашни постъпки. Сред толкова страшни заплахи — Гарвана, човека вълк, викингите, дори местните хора, — не бе имала време да обмисли какво се случваше с нея. Ето че проговори норвежки, а доскоро разбираше само няколко думи. Но и сега опиташе ли се да мисли на този език, мяркаха се единствено откъслечни изречения: „Ще живея отново, Вали. Сияйна магия проникна в мен, когато богът умря“.

Замисли се за изповедника. Какво ли го е сполетяло? Не се съмняваше, че той е мъртъв и тя някак е станала причина за края му. „Както и преди.“ Не беше нейният глас, а по-скоро момичешки.

Дните се редуваха, корабът плаваше в мъглата. Когато тя се разнесе най-после, по светлото небе се проточваха облаци, издължени като бойни кораби. По залез слънцето превърна океана в златно покривало. Вечерта задуха добър за тях вятър, луната се издигна кръгла и ярка, водата под нея блещукаше подобно на драконов гръб. Корабите не спираха, а сякаш летяха по лунен лъч над черна пустота.

Чу се приглушен вик от друг кораб.

— Какво има? — извика Гюки.

— Бойни кораби край брега. Там има манастир.

Предводителят завъртя глава.

— Този труп бе оглозган до голо още преди години. Нека те си губят времето там. Ние продължаваме по пътя си.

— Можем да им вземем корабите.

— Или да заседнем в плитчина. Имаме плячка и гост, няма как да натоварим още много неща. Хайде да си отиваме в Бирка и да забравим за тези пирати.

— Но онзи кораб е на Гретир. Веднага го познах.

— Аа… това вече е съблазнително. Мразя копелето.

От брега долетя страшен пронизителен писък. Друг му отвърна от склона близо до манастира.

Елис се взря над водата. Стори й се, че един от корабите на брега свети. Усети студ и боцкане по кожата. Знаеше какво е това. Градушка. Знаците в нея, които говореха и казваха имената си — кон, факел, елен, се размърдаха, припламнаха, изцвилиха. Елис промълви дума на норвежки:

— Сродник…

Каквото и да се пробуждаше в нея, то бе разпознало свое подобие отвъд водата.

Озърна се към викингите. И те гледаха напрегнато брега, но никой не споменаваше блестящото променливо нещо над черните очертания на корабите. Само тя ли виждаше този сребрист облак като падащи листенца от лунно цвете? Тя изрече името му:

— Хагаз.

Знаеше, че е руна, намерила въплъщението си на брега. Значи не беше единствената, която носеше тези знаци в себе си.

Острият вой пак пропъди тишината. Елис наблюдаваше северняците. Не пролича някой да е чул.

Гюки поумува още малко.

— Ако успеем да ги доближим, можем да им откраднем корабите, докато те са на брега, и да отплаваме навътре. Пък и да не успеем, ще стане хубава битка. Момци, там има дракар и два чудесни тлъстички кнара! — Той погледна Елис. — Донесе ни късмет. Дано е така и в Ладога. Ей, отваряйте бъчвите и вадете оръжията!