М. Д. Лаклън
Фенрир (75)

75.
Скок в незнайното

Шахтата бе прорязана в тавана на тунел, укрепен с каменни колони и тухли. Тунелът продължаваше и в двете посоки. През деня можеше да стои на светло в шахтата, но за да се скрие от студ или дъжд, трябваше да пропълзи в тъмнината.

Елис зачатка с огнивото. Искрите не й показваха почти нищо, все едно тунелът поглъщаше светлината. Тя запали малко прахан, а с нея и лампата, която й бяха дали.

Поседна за малко. Ръцете й пак опипаха талисмана, но не можеха да го махнат, нито да развържат възела. Сивотата потъмняваше. Скоро щеше да се свечери. Умът й като че не успяваше да подреди мислите. „Как да се измъкна?“ Но тъй и не застави вцепенения си разсъдък да се съсредоточи над въпроса.

Постепенно си върна някакво подобие на спокойствие. Уплахата нямаше да я спаси от тази яма. Хелги каза, че долу имало мина, значи можеше да намери там греди или дъски, които да забие в стената на шахтата и да се качи по тях. Прибра огнивото в кесията и я пъхна под туниката си. Не можеше да си позволи да го загуби.

Нещо тупна долу, болезнено я удари по лицето, изби и лампата от ръката й. Напипа човешка мишница. Едва я различаваше в подскачащото пламъче на лампата. Елис притисна гръб в стената на шахтата, за да не е близо до мъртвеца. Чуваше писъци и викове отгоре.

— Вещица!

— Тя омагьоса търговеца!

— Убийте я!

— Мъртъв е, Хелги е мъртъв!

Трупът пред нея беше на Хелги. Нямаше време да изпада в ужас или да ликува. Трябваше да се спаси. Тя се насили да пропълзи напред. От гърба на мъртвия княз стърчеше дръжката на нож. Елис опря колене в мокрите от кръв кожени дрехи на Хелги и издърпа ножа. Погледна оръжието и разбра кой е убил хагана.

Взе лампата и се провря в тунела. Пълзеше, протегнала ръката с лампата пред себе си. Но малко по-нататък таванът стана по-нисък и тя се поддаде на страха. Неочаквано блъсна глинената лампа в остър камък и я счупи. Продължи да пълзи, като опипваше слепешком. Тунелът се накланяше стръмно надолу, но тя пълзеше, драскаше си коленете и охкаше, когато си удряше главата.

По стълбата слизаха мъже. Повтаряха норвежката дума, за която нямаше нужда от магия, за да я разбере:

— Вещица!

Ръката й не напипваше нищо отпред. Тя се обърна и провеси краката си в пустотата. Не стъпиха на нищо, дори когато ги изпъна.

— Дайте факел!

Този явно беше от наемниците във войската на Хелги, защото говореше на гръцки.

Вече викаха толкова много гласове, че тя се озадачи как ги побира шахтата. Чуваше поне петима съвсем близо зад себе си.

„Какво да правя?“ Скоро щяха да направят избора вместо нея. Тя опипваше припряно, търсеше края на стълба, въже, опора за краката си. Нямаше нищо. Зад нея се разгоря жълтеникава светлина. Преследвачите вече имаха факел. Те също пълзяха в тунела. Нещо блесна — върхът на копие.

— Вещица!

Мъжът се опита да я намушка, но не я достигна. Пропълзя още малко и сви ръце, за да удари отново.

Тя не знаеше на кого да се помоли. На Бог? Той изчезна от живота й. На руните? Никога! Те я лишиха от истинската й същност. Не се сещаше от кого да потърси подкрепа.

— Умри, вещице! — изсъска мъжът.

И тогава си спомни име, едновременно познато и чуждо, име от предишния й живот.

— Вали, помогни ми! — прошепна тя и скочи в тъмата.