М. Д. Лаклън
Фенрир (26)

26.
Подслон

— Мелюн — реши Елис, щом конят забави ход в гората. — Ще отидем в Мелюн. Градът е верен на моя брат, а този път северняците не стигнаха чак дотам.

Леший кимна. Не че му допадаше. В Мелюн дамата щеше да се върне при своя народ. Вярно, може би щеше да получи награда, защото се е грижил за нея, но можеше и да не му дадат нищо. Твърде добре знаеше колко променливи и неприятни са понякога настроенията на владетелите. Ами ако нейният брат си науми, че отрязването на косата й е позорно, или че никой чужденец не би прекарал толкова време на път с млада жена, без да й посегне? Дори не бе чувал кой управлява Мелюн. Ами ако този местен благородник или епископ пожелае да си присвои славата, че е намерил дамата? Най-добрата възможност за Леший си оставаше наградата, обещана от Хелги.

За жалост обаче дамата си върна увереността и знаеше точно накъде се е запътила. Нищо не му хрумваше и щом тя искаше да отиде в Мелюн, налагаше се и той да отиде с нея. Конят й продължаваше на юг край реката и Леший вървеше подире му, хванал поводите на мулето.

— Госпожо, лесно ще познаят, че вървим по течението, и ще ви търсят тук.

Елис не отговори, само смушка с пети коня. Пътуваха през целия ден и минаха покрай опожарените развалини на три манастира. Викингите не нападаха с цялата си сила надалече от своите кораби, но понякога си позволяваха набези по суша.

Накрая дърветата оредяха, нататък имаше малки ниви и къщи. Здрачаваше се, голямото червено слънце се спускаше зад гърбовете им. Пресрещнаха ги селяни, отначало крещяха, съскаха и посягаха за колове от плетове, но Елис им заговори на местното романско наречие. Успокои ги с обяснението, че е сродник на Робер Силния и носи послание от граф Юд до игумена на манастира, който се намираше на острова. Изтъкна, че е убила краля на викингите и е дошла тук, за да насърчи хората от тези земи да подкрепят бранителите на Париж. Не разкри, че е сестрата на графа, защото познаваше хората. Трудно биха приели, че е облечена като мъж, камо ли, че пътува без придружител с някакъв чужденец и косата й не е покрита. Те биха убили търговеца, а нея заклеймили като блудница. Засега трябваше да поддържа заблудата.

Новината за смъртта на Зигфрид се разнесе бързо из стопанствата и скоро се струпа такова гъмжило, че Елис и Леший не можеха да продължат по пътя си. Селяните подвикваха въпросите си:

— Той достойно ли умря?

— Главата му побита ли е на градската стена?

— Оттеглят ли се хората му?

Предлагаха им хляб и пиво, възхваляваха момъка, извършил такъв славен подвиг.

— Останете при нас тази нощ! — помоли някой гръмогласно. — Моля ви, господарю, угодете на поданиците си.

Елис усети как умората внезапно я заля като потоп, а също и студът, изтърпян в реката. Щеше да й олекне на постеля, предложена от тези хора. Погледна Леший, който се усмихваше. Търговецът си казваше, че е лош късмет да загуби шанса да отпътува на изток с дамата, но се утешаваше, че е свикнал да не му върви. Съдбата така се отнесе с него през последните дни, че ако беше галеник на добрата сполука, би се прекършил.

Заведоха двамата в най-голямата къща на селото — доста схлупена, с нисък таван и стени от дърво, слама, пръст и тор. Но вътре до огнището беше топло, имаше столове и одър. Елис не смееше да свали снаряжението си, за да не издаде, че е жена. И все пак изтощението я унесе на постлания с тръстики под, а жената на стопанина я зави с одеяло. На Леший не му провървя чак толкова. Тук се отнасяха недоверчиво към чужденците и го оставиха да се настани за сън както може. Тези селяни не приличаха на парижаните с широкия им кръгозор, повечето не бяха стъпвали дори в Мелюн, чиито крепостни стени можеха да видят от нивите си.

Елис спа без сънища сред това семейство. Повечето се сгушиха на одъра доволни, че не се наложи да го отстъпят на младия господар. Огънят тлееше и беше тъмно, когато първият гарван кацна тихо като дъждовна капка до димоотвода. Втора птица се присъедини към първата, после и трета.