М. Д. Лаклън
Фенрир (69)

69.
Спасението на Хелги

Елис лежеше сама до огнището в голямата зала на Хелги. Сложиха я на пухен дюшек и тя започваше да се сгрява истински за пръв път, откакто напусна гората. Отначало топлината предизвика болка в пръстите й, но скоро те си възвърнаха чудесната гъвкавост. И сякаш ръцете и краката й не бяха усещали такава свобода досега. Тя разтвори длани, олекваше й, че най-сетне попадна на място, където би могла да бъде предишната Елис. Усетът я уверяваше, че Хелги желае искрено да я закриля. Руните не й подсказваха, че той е неин приятел или че е настроен добре към нея. Въпреки това у нея се загнезди чувството, че е загрижен за безопасността й. Твърде щастлива беше в намереното убежище, за да се пита защо е така.

Очакваше всеки миг да внесат Жеан. От смъртоносния студ мисълта й бе станала мудна и тя се залута в магията, в песента и звъна на руните. Но щом се стопли, започна да се чуди къде е изповедникът.

Залата беше просторно и голо помещение, както го предпочитаха викингите, със скамейки покрай стените и прибрани в един ъгъл постели. На прага се тълпяха хора, надничаха един през друг да я видят. Зърна жрица, намазана с бяла глина, косата й бе рошава, със сплетени в кичурите панделки и дрънкулки. Дойдоха и деца, имаше и двама строги воини с изопнати от тревога лица. Почувства безпокойството им като фалшива мелодия.

Гъмжилото се отдръпна, за да влезе Хелги — висок, плещест мъж с дълга светла коса. Носеше богато украсена туника от синя вълна, високата яка беше вързана с върви, торбестият панталон беше дреха, каквато носеха на изток.

Хелги приклекна до дюшека и Елис надникна в очите му. През целия си живот бе притежавала способността да разгадава намеренията на другите, същинските им подбуди, но не като думи или изречения, а чрез цветове и музика. Ала не долови нищо у Хелги. В нейните очи той изглеждаше почти мъртъв. Сиянието на живота, излъчващо се от хората до прага, липсваше на княза. На кораба бе почувствала неистовото му желание тя да остане жива, то заличаваше всичко друго, което би могла да възприеме от съзнанието му. А сега… нищо.

— Ти си Магьосника. Пророка — промълви Елис.

— Така ме наричат хората.

— Знаеш ли коя съм аз?

— Елис от Париж. Отдавна те търся, госпожо.

— Е, аз дойдох сама при тебе. Можеш ли да ми помогнеш? Можеш ли да помогнеш на изповедника Жеан?

Хелги се досети, че тя говори за монаха на кораба.

— Онзи мъж, с когото си пътувала ли?

— Да.

— Погрижихме се за него, нека сега се погрижим за тебе.

— Не съм каквато бях — сподели Елис. — Има магия в мен и не мога да се отърся от нея.

— Мога да ти помогна — каза Хелги, — но ти трябва да ми позволиш. Нещата в тебе са могъщи и няма да си отидат лесно. Способна ли си да ги овладееш за миг? Ако се опитам да ги надвия, ще можеш ли да ми дадеш време, за да го постигна?

Руните се раздвижиха у нея — очертания, които бяха нещо повече от форма, те бяха също и цветове, звуци, ухания, досег.

— Не знам, но ще се опитам — отвърна тя.

— Опитай се. Но първо поспи. Изминала си дълъг път и си страдала. — Князът плесна с ръце и влезе един мъж. — Сгрейте вино за дамата, донесете й храна. Нуждаете ли се от заповедите ми и за дреболиите на гостоприемството?

— Ще се погрижа веднага, хагане.

Елис възприе страха на този воин като леден повей.

Донесоха вино, сгряха го в гърне над огнището. Елис се наслаждаваше на уханието му. Поднесоха й печено козе месо и плоска питка, чийто вкус беше превъзходен. От виното я налегна сънливост и щом се нахрани, тя се отпусна на дюшека.

Унесе се и започнаха сънищата. Отново беше в гората на девическите си години, гонеше мушици, които кръжаха около нея във влажното утро. Мушиците пееха и звъняха в странна мелодия, докато се мъчеше да ги улови — някои подобно на флейти, други като морски вятър. Тя се потопи в блаженство, но изведнъж усети нещо неудобно на шията си. Сведе поглед към камъка. Вълчия камък. Опита се да го махне, но ръцете не й се подчиняваха. Що за нелепост — не можеше да направи толкова просто нещо. Взираше се в камъчето и знаеше, че го е виждала и преди. То беше отломък като нея, отчупена част от нещо по-голямо. Знаеше името на онова нещо. Гьойл на норвежки, тоест Писък. Огледа се. Гората бе притъмняла, а мушиците ги нямаше.

Хелги се отдръпна от постелята й.

— Наблюдавайте я и не позволявайте да свали талисмана от шията си.