М. Д. Лаклън
Фенрир (52)

52.
Нападението

Уплахата у мъжете на брега надделя над разсъдъка им. Най-очевидният избор беше да се хвърлят във водата или да хукнат към корабите, където щяха да се бранят най-добре от конниците. Но те бяха пръснати нарядко и останали без сили, умовете им просто отказваха да приемат факта, че предстои още една битка.

Някои все пак изтичаха към корабите, други — към дюните или нагоре към манастира. Малцина се обърнаха срещу новите врагове.

— Стойте заедно, съберете щитовете! — напразно крещеше Гюки.

Рицарите препускаха твърде бързо с насочени напред копия. Ездачите се врязаха във викингите като смазваща вълна. Онези, които се опитаха да окажат съпротива, бяха пронизани от копия, а бягащите — стъпкани от копита.

Шумът от първия сблъсък беше страшен като удар на дървен чук по парче месо, но усилен многократно. Това беше изтребление, а не схватка. Рицарите се биеха съгласувано. Дори след първата атака в редица останаха по двама и по трима. Ако някой викинг искаше да се сражава, трябваше да се пази от две копия и от копитата на два коня едновременно. Малцина избраха битката. Повечето се разбягаха в търсене на каквото и да било укритие, приличаха на полски мишки, подплашени от косящо острие.

Коне препуснаха и към Елис. Тя се вцепени от страх. Тропотът на копитата по пясъка сякаш стигаше, за да я повали. Виждаше обезумелите муцуни на животните, оголили зъби, опулили очи, чуваше бесните викове на ездачите… а след миг се изтъркаля във водата.

— Към кораба! — изрева Офети. — Бягай!

Той я бе захвърлил настрана в дълбока локва. Тя се изправи.

Франките завиха и нападнаха отново. Офети я сграбчи за туниката и я тласна към бойния кораб. Платът се изхлузи от пръстите му и Елис пльосна във водата. Озърна се и видя как Мозел изгуби копието си в гърдите на викинг. Рицарят пусна оръжието, извади меча и обезглави бягащ мъж. Завъртя коня и с доволен кикот препусна към следващата жертва.

А само на десетина крачки от нея бе спрял друг конник, заобиколен от трима северняци. Онзи отляво не можеше да бъде ударен с копието, затова скочи смело с нож в ръка, но внезапно изчезна. Друг конник доближи в галоп и отнесе главата му с върха на копието си толкова ловко, сякаш се целеше в мишена насред двор на крепост. За миг-два умряха и другите двама викинги, убити от притекли се на помощ рицари.

Някои северняци обаче се измъкнаха — десетима избутаха кораб във водата, петима се покатериха по дюните към манастира.

— Твои хора ли са тези? — попита Офети.

Двамата се прикриваха зад борда на останалия на брега дракар.

— Да.

Тя разгада изражението му. Щеше да я заплаши, да изтръгне с принуда клетва от нея, да й каже, че веднага ще й пререже гърлото, ако не обещае да спаси него и съратниците му. Видя и как той се отказа от намерението си. Сам разбра, че е безполезно.

— Можеш ли да ни спасиш? — все пак попита дебелакът.

— Не.

— Аз те измъкнах. И тебе щяха да нанижат на копията си, ако не бях аз.

— Не мога да ви спася.

Офети кимна.

— Момци, щом е тъй, да се хвърлим в битката. По-добре да умрем, докато нападаме, вместо да се крием като плъхове от сокол.

Елис вдигна глава да погледне манастира. Усети леден полъх, мярна се мимолетно видение за градушка под луната. Изрече име:

— Мунин.

Нищо не се бе променило. Още я преследваха страховити сили, животът й оставаше в ръцете на невидими и опасни врагове. Още се нуждаеше от закрилата на Хелги. Човекът вълк умря заради желанието си да я заведе при княза.

Обърна се към Офети.

— Ще ме отведете ли при Хелги?

— Ако плати откупа, мила, не е по-лош избор от всеки, друг крал.

— Това означава ли „да“?

— Да. Заклевам се да го направя, ако ни спасиш.

Тя кимна. Битката приключи. Чу се смях. Двама рицари гонеха викинг напред-назад по брега. Той нямаше оръжие и ездачите все му се изпречваха, цапардосваха го с плоското на мечовете си и го принуждаваха да се обръща на другата страна.

Конник доближи кораба и се надигна на стремената да го огледа.

— Мозел! Аз съм — дамата Елис. Прибери меча.

— Госпожо! Трудно е да ви намери човек! Още вървяхме по течението на Сома, когато престанахме да чуваме вести за вас. Надолу по реката ни казаха, че имало нормани в манастира, та си рекохме, че не е лошо да проверим. Наблюдавахме ги дни наред и чакахме сгоден случай, накрая Бог ни го дари на златен поднос. Хубаво е да доживея такъв ден!

Лицето му беше опръскано с пясък и кръв, по устата на коня му избиваше пяна, но той се хилеше като слабоумно просяче на стъпалата пред църква.

— Е, разправихте се с тях.

— Надявам се, вече разбирате, че сбъркахте. Да ви отърва ли от тези варвари? Северняко, можеш да умреш лесно или трудно. Докоснеш ли дамата, ще се мъчиш цял месец, обещавам ти.

— Мозел, той не разбира думите ти — намеси се Елис, — но бездруго няма да ми стори зло. Тези мъже са мои платени телохранители.

— Госпожо, май предпочитате чужденците пред сънародниците си. Един франк би избрал смъртта, вместо да се бие срещу своите за пари.

— Ако си прав, чудно е защо нашите най-добре изработени мечове попадат в ръцете на враговете и защо северняците имат съгледвачи по нашите земи. Да благодарим на Бог за помощта, която ми предложиха тези датчани. Те са почтени хора. Погледни — този има нарисуван кръст на щита си. Той принадлежи на Христос.

— Значи мога да го убия без никакви угризения, нали душата му ще отиде в рая.

— Няма да го убиеш, защото с правото на моето семейство ти заповядвам да се въздържиш. Носите ли някаква храна?

Мозел кимна и погледна назад. Той принадлежеше към благородническото съсловие и за него нямаше нищо необичайно Елис, която беше от по-високопоставен род, да поиска безусловното му подчинение. Всъщност щеше да се изненада, ако тя не бе направила това. И самият той очакваше от всеки с по-ниско положение да изпълнява заповедите му, без да задава въпроси.

— Манастирът е добро място да пренощуваме. За бога, щом помисля какво са причинили езичниците на тези земи, ще ми се да ги разпъна на кръст, да превърна този манастир в нова Голгота, а не да седя до огъня с тях.

Мозел вече мислеше за подслон, а не за битки.

— Пак те питам — имате ли храна?

— Предостатъчно. Да отидем в манастира. Там има топла стая, ще бъде приятно да се сгреем и да говорим за стореното през деня. Не загубихме нито един човек. — Той се усмихна и посочи с меча си към Офети. — Откакто се помня, мечтая да спипам тези мръсници на открито и да ги нападна в нашия боен ред. Тази нощ мечтата ми се сбъдна. Ако можехме винаги да се бием така с тях, норманите нямаше да бъдат заплаха за нас. Май ще си позволя чаша вино в чест на победата.

— Добре — каза Елис, — идваме с тебе. И кажи на хората си да не посягат на моите датчани.

Мозел кимна.

— Ще им кажа, но северняците няма да се топлят до нашия огън и да ядат нашата храна. Да си седят отделно и да си смърдят един на друг.

— Така да бъде — съгласи се Елис.

— Край на игрите! — извика Мозел на воините си, които още гонеха викинга по пясъка.

Единият конник извади меч и се опита да обезглави измъчения мъж. Севернякът вдигна ръка да отбие удара и загуби китката си. Свлече се на колене, вторият конник го доближи в гръб, наведе се и го намушка. После скочи от седлото да се поклони на Елис. Двамата побързаха да се присъединят към останалите рицари, които грабеха мъртъвците.

Офети ги гледаше. Елис се досети, че и той с удоволствие би претършувал няколко тела. Знаеше обаче, че ще разгневи франките.

— Бъдете нащрек — каза му тя на норвежки. — Тази нощ тръгваме.

Офети кимна.

— Добре. Поне ще се стоплим, преди да потеглим.

Елис долови копнежа му — не просто за огън, а за домашно огнище. На този викинг му бе дотегнало да броди, искаше да бъде сред свои хора. Затова се съгласи толкова охотно да я заведе при Хелги в Рус, при източните нормани — поне за малко да бъде на сигурно място сред хора, които разбира.

Тя се взря в манастира. Нямаше го вече усещането за студ и сребрист дъжд, не чуваше и вълчия зов. Но щяха да се появят отново. Чудовищата още я дебнеха, а тя знаеше, че нещо се е вкоренило в ума й и расте, храни се от нея и я захранва — онези знаци, пламтящи и съскащи, звънящи и виещи. Присъствието им я тревожеше. Как наложи волята си на коня на Мозел? Как оцеля на този бряг, докато смъртта пируваше до насита около нея? Как я намери Мозел? Нима го повика, без да знае? Нима беше вещица, обладана от дявола? Гадеше й се от тази мисъл.

Тръгна след Офети нагоре към манастира. Още се нуждаеше от закрилата му, колкото и да й беше неприятно това.