М. Д. Лаклън
Фенрир (20)

20.
Безизходица

И Елис бягаше лудешки през гората, заслепена от ужас. След тежък сблъсък и ослепителен проблясък се озова на земята. Загубила ума и дума от страх, тя бе налетяла на дърво.

Чуваше бързите и леки стъпки на чудовището зад себе си. Знаеше, че опитите да се крие са равносилни на самоубийство. Гарвана заби две стрели в щита от трийсетина крачки в гъстия мрак под короните на дърветата. Знаеше си, че той ще я намери. Пак чу неговия смразяващ, почти присмехулен вик.

Продължи да тича със същия устрем. Не можеше да си позволи предпазливост, макар че се спъваше и залиташе заради корените, падинките и бабунките. Нахълта в гъсталак от папрати и усети студа на реката, преди да зърне как луната я превръща в широк друм от искрящ лед. Само че този път не даваше опора на краката. Крясъкът прозвуча наблизо и не й остави избор. Тя скочи във водата.

От бързане забрави за ризницата. Не беше чак толкова тежка, че да й попречи да задържи глава над водата. Нейният брат и воините му се състезаваха в мирни времена кой ще преплува пръв Сена с пълно бойно снаряжение. Елис се насърчаваше, че е от същото потекло като брат си, но ръцете и краката й се умориха скоро.

Не очакваше течението да е толкова силно. То я повлече надолу и тя размахваше усилено ръце, за да не се потопи цялата. Студът стегна тялото й в смазваща змийска прегръдка, пречеше й да диша и я дърпаше към дъното. Тя се мъчеше да плува към отсрещния бряг, но беше изтощена и не успяваше да се пребори с мощта на вледеняващата река. Изпречи й се чернеещо дърво, паднало във водата, и тя се пресегна към близкия клон. Напразно.

Вкочанените й пръсти не можеха да го стиснат. Водата я пое, завъртя я, от дробовете й изскочиха и последните остатъци въздух. Закачи крак в нещо под повърхността. Нагълта ледена вода и не се съмняваше, че ще се удави. Извика и заудря с ръце по водата.

Не можеше да издърпа крака си и все пак отново си пое дъх. Ръката й докосна нещо грапаво, студено и твърдо. Потопен дънер. Притисна се в него. Премръзваше, но още дишаше.

Огледа се. Дървото се подаде над повърхността и пак потъна, но единият му край не се отделяше от брега. Ако Елис измъкнеше крака си, можеше да стигне до сушата. Глезенът й се бе заклещил между крив клон и дънера. Щом опиташе да го дръпне, водата я буташе напред и надолу. Нямаше обаче друг избор. Елис скръсти крака и натисна със свободния. Глезенът се освободи и водата я повлече — щеше да я откъсне от дървото, ако Елис не беше предугадила това и не се бе вкопчила в дънера. Започна да се издърпва към брега.

Грозното лице на магьосника я гледаше зад опънатия лък. Елис вдигна очи към него и разбра, че вече няма надежда. Застина трепереща до дънера.

— Ами стой си там — каза Гарвана, отпусна тетивата и приклекна до водата.

Очите му бяха като дупки. Лицето му приличаше на луната — разядено и неразгадаемо.

Тя понечи да се изкатери на брега, за да се махне от водата, изсмукваща топлината от тялото й. Хугин наклони глава на една страна и се вторачи в нея. После извади дълъг тънък нож. Нямаше да й позволи да излезе от реката.

Елис осъзна, че ще умре. Колко й оставаше?

Повече, отколкото очакваше. Небето просветляваше. Тя не умираше, макар че тялото й се тресеше, а ръцете й бяха посинели. Съзнаваше, че е невъзможно и да преплува реката, и да се изплъзне на Гарвана. Колко време мина? Пролетните часове, дванайсет от изгрев до здрач, сякаш се точеха като летните. Колко от тях минаха, откакто се хвърли в реката? Един? Два? А онзи я чакаше на брега подобно на грамаден лешояд, наблюдаваше я както гарван чака болна овца да умре. Луната избледня, а проникващите между клоните слънчеви лъчи превръщаха въздуха в кристал. Денят бе настъпил.

Зрението й помътня, полумесецът подскачаше, въртеше се и накрая изчезна. Остър сърп от светлина разсече мрака и отначало тя помисли, че луната се е върнала. Но не беше тя. Привидя й се, че стои в пещера, а блесналият полумесец беше вход. Елис тръгна натам и осъзна, че отворът е на замайваща височина в отвесна скална стена. Въздухът сякаш течеше, парцаливи облачета висяха като планински духчета под краката й. На ръцете й натежаваше трупът на мъж. Той бе умрял за нея. Озърна се. Навътре в пещерата имаше още един, когото обичаше.

Ритмична песен туптеше в главата й:

„И идва Один да се бие с вълка…“

Чуваше за пръв път думите, но знаеше, че са обвързани с нейния живот. Студът забиваше иглички в тялото й, но усещането не беше само физическо, имаше и друго.

Сега го виждаше — огромен вълк с окървавена муцуна разкъсваше паднал боец под осеяно с гарвани небе насред унила равнина. Докато звярът поглъщаше плътта на мъжа, в главата й сякаш изскачаха форми и тя ги разпозна — магически символи, отразили същината на връзките във вселената, живи неща, които можеха да се загнездят в ума, за да сияят и звънят в мрачните му сенки.

Тя изрече мислено:

„Руни взех от бога издъхващ,

където вълк разкъса мъже

в полето на Вигрид.“

Знаеше, че би трябвало да умира. Но в нея имаше неща, които не искаха да умрат и не биха позволи и на нея да умре, докато не изпълни предназначението си.

Зърна друг символ — назъбен прорез в синята тъкан на небето. Още една магическа форма, която песента назоваваше руна, само че различна от останалите. Какво ли означаваше? Кука, капан… Вълчи капан. За нея руната беше по-наситена със смисъл от всички останали накуп, от онази, която привидно избуяваше в цветя, съсухряше се и растеше отново, от онази, която я предпазваше като щит, дори от онази, която бърбореше и се подсмиваше на донесената от самата нея добра сполука.

Пак чу гласа в главата си и май го позна. Звучеше някак детски, но уморен и натежал от горчивия опит.

„Ще се пръснат оковите, ще се втурне вълкът,

много знам аз и още много мога да видя.“

Странно прозрение осени Елис. Нямаше да умре, защото бе свързана с нещо неизмеримо по-голямо от самата нея чрез тези необичайни форми — руните, вкоренили се в нея в предишен живот, когато бе гледала бог да умира, разкъсан от вълк. Един от символите изпъкна в съзнанието й. Конската руна, която все се потеше и цвилеше, а сега препускаше в галоп. И други израстваха в нея, шепнеха й, напираха да разцъфтят.

Елис се опомни. Още беше във водата, вкопчена в дънера. Гарвана още чакаше приклекнал, стиснал зловещия си нож.

Щом видя движението й, той стана и отстъпи една крачка, но ножът оставаше насочен към нея. Тя се изкатери на брега и легна на земята, давеше се и се гърчеше. Гарвана я побутна с крак, вторачи се, все едно се мъчеше да проумее що за жена бе обявил за свой враг. В главата на Елис зашумя кървав поток, чу барабани, призоваващи вятър.

Не знаеше откъде се появиха думите, но му ги каза:

— Нишката на съдбата ми е изпредена и тя не прекъсва днес.

Гарвана май не обърна внимание, че тя му говори на норвежки. Само сви рамене и я сграбчи за гърлото.