М. Д. Лаклън
Фенрир (5)

5.
Гласове в мрака

Битката в църквата свърши. Викингите изтласкаха франките навън и затръшваха вратата, но сега бяха в капан. Отвътре изповедникът чуваше как франките се струпват на улицата и крещят развълнувано.

— Те са вътре! Вътре са! Спипахме ги…

Думите на псалма изплуваха неканени в ума му, но той не пожела да ги изрече на глас. „Стани, Господи! Спаси ме, Боже мой…“^[1] У него напираше желанието да призове бога от Стария завет — могъщия, закрилящия, отмъстителния бог. Но вместо това той благодари на Господ за изпитанието и се помоли езичниците да открият душевния мир на Христос, преди да умрат. Жеан си каза, че всичко е подвластно на Божията воля и ако се оплаче или покаже слабост в житейските несгоди, значи се опълчва срещу Него. Каквото и да се случваше, Той бе пожелал да е така.

Около него викингите се разприказваха. Разбираше ги, защото бе научил достатъчно добре езика им от предишни обсади и по-мирни срещи с тях. Дарбата за езици на изповедника беше изключителна. Владееше северняшкия език така, сякаш го бе учил от дете.

— Приклещени сме тук.

Нашествениците крачеха насам-натам.

— Колко са мъртвите?

— От нашите май няма нито един. Поне не виждам убити. Никой ли не носи свещ или сноп тръстика?

— Ами хората на Зигфрид? Колко от тях паднаха в битката?

— Четирима. Поне ми се стори, че са четирима. Нямаше как да ги преброя.

— Не може да са четирима. Нали само четирима от тях влязоха с нас?

— Знам. Видя се колко ги бива кралските бойци, а?

— Но единият от тях имаше свестен меч.

— Не можеш да го вземеш, Офети. Ако неговите сродници те видят с меча му, ще стане лошо.

— Прав си. Ще стане лошо за тях.

Офети… Изповедникът знаеше, че този прякор означава приблизително „дебелия“.

— Няма как, трябва да го върнеш. Почти нищо не виждам тук. А бе, ти не носиш ли панталон и ботуши?

— Вярно си е, не нося.

— Значи да благодаря на Тор, че е тъмно. И защо не носиш?

— Тъкмо щях да позволя на една от нашите лагерни дами да се наслади на богатия ми опит, когато оня задник Гарвана се покатери по стената. Не ми се вярваше да одобрите, ако губя време да се пременя, преди да хукна заедно с вас.

— Тя ти е откраднала панталона, щом си й обърнал гръб, така ли?

— И на курвите вяра да нямаш, такива времена настъпиха — съгласи се Офети.

Обади се друг глас:

— Нищо чудно няма, че франките избягаха. Видели са какво се кандилка между краката ти.

Всички се разсмяха.

— Не мога да повярвам, че се оставихме да загазим така — каза някой доста присмехулно.

— Ами като тръгнахме подир оня, преобразяващия се, навлякохме си лош късмет.

— Ако не бяхме тръгнали, той щеше да я докопа. Гледай нещата откъм добрата им страна, Холмгейр — обкръжени сме от толкова много врагове, че дори ти ще успееш да съсечеш някого.

— Тебе виня за това, Офети. Имаме благословията на твоя бог Тир — много врагове.

Гласовете звучаха безгрижно, мъжете се подсмиваха. Изповедникът разбираше, че тези воини се перчат един пред друг, но дори да се преструваха, правеха го много убедително.

— Да си го кажем направо — заговори мъжът, наречен от другите Холмгейр. — Виновен е онзи заслепен от Один човек гарван, когото последвахме тук. И къде е той сега?

— Тръгна след човека вълк и момичето.

— О, страхотно. Значи казваме „сбогом“ на наградата. Зигфрид май ще ни провеси за топките, вместо да ни плати.

— Все още може да ни провърви. Фастар и другите с него също тръгнаха подире им.

— Дано одерат оня мръсник, ако го намерят.

— Дано той не одере тях.

Изповедникът не бе чувал досега следващия, който заговори — по-спокоен и сериозен.

— Твърде късно е — Гарвана ще я хване. Той се зарече.

— Не говори така, Астарт. Ако момичето е живо, ще получим за нея трийсет и пет кила сребро. И за какво му е тя? В жертва ли ще я принесе?

— Няма да си губи времето за жертвоприношения. Просто иска да е мъртва.

— Защо?

— Как тъй „защо“? Откога на слугите на Один им е нужна причина, за да поискат нечия смърт? Може да е огладнял.

— Не приказвай така! Недей.

— Но може и да съм прав, а?

— Не мога да занеса на Зигфрид купчинка оглозгани кости, нали?

— Че защо не?

— Е… Костите може да са от който ще да е труп…

— Хей, май измислихме нещо — намеси се Офети.

Всички прихнаха в искрено веселие.

Жеан чу скърцане, последва вик и вратата пак се затръшна.

— Опитай се, франкско копеле, само се опитай! — изкрещя някой от северняците. — Ела да видиш какво ще ти се случи!

Мъжът на име Холмгейр каза:

— А бе, тук е тъмно като в задника на Гарм. Хайде да си светнем най-после.

Изповедникът продължаваше да се моли за вечния живот на душите им и за смъртта на телата им.

— Зарежи светлината. Какво ще правим с оная сган навън? Казвам ви, ще ни изкарат навън с огън. И тогава ще ни бъде много светло.

— Никога няма да подпалят светилището си, това е наша работа. По-спокойно. Бездруго е изградено като планина, не виждам как може да изгори. Най-лошото, което може да те сполети, е да умреш от меч.

— Е, щом е тъй, за какво да се тревожа?

— Не, най-лошо ще стане, ако ни пленят.

— Няма да се оставя да ме пленят — натърти плътният и груб глас на четвърти северняк.

Жеан чу чаткане на огниво, някой раздуха огънчето в тлееща прахан и след миг-два каза:

— Ей, какъв е пък тоя?

Изсъска изваден от ножницата меч.

— Просяк.

— Я му виж косата — тоя е монах. Ще ви кажа нещо, момци — с тоя излизаме на свобода. Това е техният сакат бог. Бог Жеан, за когото все дърдорят.

— Не бог — възрази Жеан.

Нарочно говореше неправилно. Прецени, че за него е по-добре северняците да не научат доколко владее езика им. Но твърдението, че е бог, го принуди да отрече.

— Казват, че бил лечител.

— Ама за себе си не се е погрижил, като гледам.

— Ей, боже, оправи ми ръката. Твоите хора ме цапардосаха зле.

Изповедникът се досети, че ръката е счупена. Северняците предпочитаха да омаловажават раните си. Този воин не би помолил за помощ, ако не изпитваше непоносима болка.

— Трябва намести кост — каза Жеан.

— Ти можеш ли да я наместиш? Умееш ли?

— Мои ръце зле, но може каже как — отвърна изповедникът, — ако ти приеме Христос.

Усещаше забързаните удари на сърцето си и се укори за това. Тези северняци не се плашеха от смъртта, в каквито и лъжи да вярваха. А той от какво имаше да се страхува?

— Ще приема всеки бог, който ми оправи скапаната ръка — изтърси датчанинът. — Какво се иска от мен?

— Покръстване, вода.

— Внимавай, Холмгейр — вметна друг. — Всеизвестно е, че тая пасмина яде човешка плът.

— Че не правят ли същото и Гарваните, а те уж почитат нашите богове?

— Один не е мой бог. Бог на мъртвите не може да се мери с бог на живите.

Изповедникът усети как някой го сръчка в пръст в ребрата.

— Ей, християнският бог, готов съм да търпя счупена ръка цяла година, но няма да ям човешко.

— Я зарежете това — настоя някой. — Отворете вратата и кажете на онази пасмина, че искаме да си поприказваме. Обяснете им, че сме хванали техния бог и ако искат да го видят жив някога, най-добре ще е да ни пуснат.

— Ами излез ти да им кажеш. Щом някой отвори вратата, ще го набучат със стрели.

— Аз ще го направя — предложи мъжът, когото наричаха Офети. — Молете се Тир да ни закриля този път. Стой зад мен.

— Няма да си ти, тлъсто копеле. Ако отвън има стрелци с лък, няма как да не улучат дебелак като тебе.

— Ти ли искаш да се покажеш?

— А бе, размислих. Ти си най-подходящ за тая работа. Закрий се добре с щита, братко. Хайде, идваме след тебе.

Силна ръка обгърна Жеан и го вдигна, все едно беше дете. Изповедникът чу ваденето на нож от кания и се досети какво предстои.

Вратата се отвори и граф Юд тутакси изкрещя:

— Чакайте!

Севернякът се развика с все сила, Жеан се намръщи от звъна в ушите си.

— Ще отнесем вашия бог оттук. Не правете нищо, ако искате да остане жив. — После подхвърли на пленника си: — Ако искаш да оцелееш, кажи им да ни оставят да се върнем в бивака си.

Гласът на изповедника не трепна, когато заговори на изисканото наречие франсик, за да знаят хората, че се обръща към франкските предводители. Времето да се моли за душите на враговете свърши. Те отказаха да се покръстят и отхвърлиха Божията милост.

— Тези хора са врагове на Бог, а аз имам надежда да се възнеса в небесата. Повалете ги и ако аз умра, знайте, че съм си отишъл с Божието име на уста.

Жеан чу как франките пристъпиха напред. Върхът на нож боцна шията му, но Юд се развика отново:

— Не, не, отдръпнете се! Оставете оръжията!

Друг глас промърмори до ухото на Жеан:

— Много ти благодаря, боже. Схванах какво им каза и знай, че ще си платиш за това, когато те връщаме.

— Пропуснете ги! — заповяда гръмогласно Юд. — Северняци, определете откупа, но искаме да ни го върнете невредим. Хайде, оставете тези хора да си вървят.

— Посечете ги! — кресна изповедникът.

Не разбираше защо Юд не иска да нападне. Бе очаквал графът да се отърве охотно от несговорчив свещеник, особено такъв, който не се поддава нито на подкупи, нито на заплахи.

— Името ми е Офети. Ще се пазарите само с мен и с никого друг! — провикна се севернякът и понесе Жеан навън в нощта.

Докато вървяха към моста, изповедникът проумя, че графът е по-изкусен политик, отколкото си мислеше досега. Кралят и дуковете в империята на Каролингите биха могли да откажат подкрепа на малкия провинциален Париж, но как биха отказали да се притекат на помощ на един светец?