М. Д. Лаклън
Фенрир (7)

7.
Пробуждане

Елис не вярваше, че ще доживее утрото. Всичко потръгна зле за нея дори в най-нищожните дреболии. Мулетата отказваха да помръднат, дисагите се накланяха на гърбовете им, тя се препъваше и падаше в хлъзгавата кал по склона, пръстите на краката й изтръпнаха от студа, а тревогата, че ще се досетят коя е, не я напускаше и за миг.

Елис би могла да понесе всичко това. Израсна в селско имение и прекара много нощи из горите около дома си, спеше с приятелките си под звездите, пиеше вода от ручеи и отиваше на лов с дъщерите на местния граф. Нейната леля я научи да стреля с лък и казваше, че макар да не се отличава с точност, поне й върви в лова на сърни. Държеше лъка неправилно, слагаше стрелата неправилно, опъваше тетивата неправилно, шаваше при изстрела и все пак често се случваше да улучи целта. Отдавна бе свикнала с живота на открито. Не бе свикнала обаче да понася присмех.

От страх ставаше несръчна и всеки път, когато се подхлъзваше или някое муле се запъваше на мястото си, Леший пръв подхващаше подигравките. Нисичкият северняк със стиснатите устни се държеше особено жестоко, прокрадваше се зад нея и я спъваше с дръжката на копието си, а после се кикотеше в захлас. Никой не се бе отнасял така с нея и сега откри, че е направо непоносимо. По бузите й се стичаха сълзи, които само разпалваха присмеха. Накрая Леший я избави от най-лошото — каза на злобния дребосък, че ако робът пострада, ще поиска отплата от господаря му.

В нейните очи бивакът беше като видение от ада. Безмилостни, мръсни и белязани лица сякаш изскачаха в светлината от огньовете, мъже и жени се сношаваха като животни, а на две-три крачки от тях някой гълташе лакомо варивото от паницата си или точеше брадвата си. Тази войска опустошаваше различни земи от години и приличаше на подвижен град. Имаше и деца като горски духове, които дърпаха дисагите, дърдореха й на своя чужд език, дори я опипваха. Викингите се бяха настанили и в някои от бедняшките къщурки, но бяха прекалено много, за да се подслонят всички. Бяха разпънали палатки, сковали навеси от клони, а мнозина се задоволяваха да спят сгушени под одеяла и кожи. „Какво ли правят, когато завали?“ — чудеше се Елис. Такова гъмжило, същинска гора от копия, стърчащи в калта, толкова много щитове и брадви. Все й се струваше, че бивакът се е проточил в тъмния безкрай.

Мулетата се тътреха, воините отпъждаха децата и подвикваха на приятелите си. Добраха се до реката и Фастар заговори някакъв мъж на брега. Махна на всички да продължат към малък боен кораб, чийто нос лежеше на пръстта. Корабът беше леко килнат встрани и мъжът опря широка дъска в борда му.

Викингът й каза нещо.

— Хайде, качи мулетата на кораба — преведе Леший.

На Елис й идеше да отвори уста и да възрази, че това е невъзможно. Тя обичаше конете и знаеше достатъчно за мулетата — те се подчиняваха само на хора, на които се доверяваха. Елис смяташе, че мулетата са по-умни от конете, затова човек трябваше да ги подканя, а не да ги насилва. Животните нямаше да я послушат да тръгнат по дъска, за да стъпят на наклонения кораб.

У нея се разгаряше силен срам, съпроводен с гняв и враждебност. Краката я боляха, сигурно вече имаше и синини по гърба от грубото побутване да бърза. Внезапно се пробуди онзи усет, който имаше още от детството си — дарбата да долавя чувствата на хората, да чува характера им като музика, да го вижда в цветове. Северняците бяха смесица от мъжество, жестокост, щедрост, храброст, веселие. Търговецът беше по-сложна бъркотия. Щом помисли за него, в устата й се появи сладък вкус на бадеми с мед, но усещаше също горчилка и лютивина — карамфил и дим, оцет и катран.

Един викинг й крещеше на норвежки, сочеше ту мулетата, ту кораба. Пак онзи противен дребосък с киселата гримаса и тънките, но силни ръце и крака. Елис не разбираше нито дума, но присъствието му беше гнетящо и тежко, изпълнено със злоба. Ритна я по краката и тя се свлече. Остана без дъх и си удари главата. Мъжът й крещеше, с едната ръка я подканяше да стане, с другата я ръчкаше с дръжката на копието. Гласът му звучеше пискливо подобно на свирка, надута от дете.

Фастар го сграбчи за рамото и каза на Леший:

— Търговецо, съжалявам, че моят сродник се държи така. Не му вървеше в битките през последните две години.

Неговият глас беше по-мек, досущ като флейта, каза си Елис. Какво се случваше с нея? Сетивата й съвсем се объркаха от падането, но още нещо преобразяваше света. Възприятията й сякаш се изостриха, хората се разкриваха по нови, объркващи начини. Навярно непривичните несгоди отключиха това у нея.

— Раниха ли го? — попита Леший на норвежки.

Тя чу сричките като глухи удари на барабан и макар че не знаеше думите, схвана смисъла. Чувствата на околните бяха като отворена книга. Сега разбираше северняците, но не чрез значението на думите им.

— Не уби никого — отвърна Фастар. — Заради лош късмет, а не защото е страхливец, както твърдят враговете му.

— Каква полза от роб, който не си върши работата? — пак прозвуча пискливата свирка.

— Горе-долу същата като от боец, който не убива — сопна се Фастар. — Серда, остави момчето да качи мулетата на кораба и се постарай следващият ти противник да бъде франкски воин, а не нямо идиотче.

Елис се досещаше, че викингът с чук на щита я защитава и се присмива на кльощавия дребосък, когото търпеше в дружината си само от чувство за дълг. Позна, че Серда е името на ниския мъж, за когото съратниците му бяха не по-малко опасни, отколкото за нея. И той съзнаваше това.

Тя се изправи и нощта сякаш кипна наоколо — мислите и емоциите на хората в бивака жужаха като буболечки. Споходи я някакъв образ. Видя се да стои на висок връх над огромна долина. Нещо живееше в нея, сияеше и туптеше. То беше звук, трептене, което носеше в костите си заедно с още незнайно какво. Не би могла да го назове, но си го представяше подобно на сплескано латинско M, означаващо и числото хиляда, което грееше в тъмнината на съзнанието й. Имаше живия блясък на козината по гърба на дореста кобила. Надуши и миризма на кон, стори й се, че странната форма тропа с копита и се облива в пот. Тя беше жива, изразяваше се чрез Елис. Опита се да даде някакво име на тези очертания, но в ума й се натрапваше само думата „кон“. Знаеше, че формата някак е свързана с конете.

— Качи мулетата на кораба — каза й Леший.

Елис погледна най-близкото животно. Щом пристъпи към него, то се обърна на другата страна, но тя не се обезсърчи и докосна главата му. Представи си как туптящата форма увисва във въздуха пред нея и звукът на диханието й се разпростира чрез нейното тяло. Почувства страха и недоверието на мулето, но странната фигура й вдъхна спокойствие, което тя някак предаде на животното. Мулето се укроти и потърка муцуна в ръката й. И Елис го поведе нагоре по дъската.

Когато всички животни се събраха на кораба, воините също се качиха на палубата заедно с Леший. Оттласнаха се с веслата и поеха към отсрещния бряг. Всички викинги седяха, но за нея нямаше място и тя опря гръб на релинга. Потопи се в най-необикновените мигове в живота си — нейното съзнание сякаш не й принадлежеше, в него избуяваха и заживяваха други неща, подобни на онзи конски символ. Подскачаха и се въртяха на границата на ума й. Елис помнеше, че ги бе откривала и преди, когато се разболя от скарлатина в детството си. Дали не ги пробуждаха крайната уплаха и неувереност? Може би безмерната паника под погледите на берсерките бе потиснала разсъдъка й, за да им позволи да се появят отново.

Елис се разтрепери. Какво й ставаше? Струваше й се, че необичайното, присъствало винаги у нея, сега надделява над всекидневното й аз, все едно открай време се е заблуждавала какво представлява всъщност. Тя беше дъщеря на граф, която някой ден щеше да бъде омъжена, за да донесе облаги на своя род. Сега изглеждаше, че онова в нея — музикалният усет, чувствителността й към отношението и настроението на околните — израства като великан и засенчва всичко, което тя беше до този ден. Как наложи волята си на мулетата? С вещерско заклинание ли? Нима беше възможно да е вещица, без да съзнава?

Вдигна глава да погледне моста, проточил се от града към другия бряг. Корабът плаваше встрани от него, за да остане извън обсега на стрелците. Виждаше се как бранителите на града поправят и укрепват кулата. Идеше й да изкрещи, да се хвърли във водата, но знаеше, че ще я прониже викингско копие, преди да е загребала десетина пъти с ръце.

Над града още се стелеше дим и се виеше нагоре пред луната като цепнатина в небето. Нещо тупна от кулата върху моста — скочи някакъв мъж. Тя се огледа. Никой друг на кораба не забеляза, а май и защитниците на кулата не се усетиха. Самата тя зърна движението за мимолетен миг, но вече знаеше какво видя. Далечният силует пръскаше наоколо усещане като ледена вода — хищно присъствие на свирепа твар с остър ум, с проблясващи очички. Не би могла да го изрази с думи, но го чу като звук — сякаш небето се раздра. Чу го като крясък на гарван.

Търговецът се премести да седне до нея и каза тихо на латински:

— Съжалявам, че проявих неуважение. Правя го, за да те опазя.

Сълзите пак напираха в очите й.

— Не се тревожи, всичко ще бъде наред — добави той.

Усмихна се и кимна към северняците — някои от тях бяха заспали още с отделянето на кораба от брега, макар и да не беше за вярване.

— Ще видиш, че някой ден главите на всички тези мръсници ще бъдат набучени на портата на твоя брат. — Той докосна с длан гърба й. — Не се съмнявай, че ще ти помагам. За мен най-важно е ти да си добре.

Елис, която чуваше чувствата като музика и ги виждаше като цветове, се вторачи в него и изрече беззвучно една дума:

— Лъжец.