М. Д. Лаклън
Фенрир (35)

35.
Долината на черния светец

Пътят нагоре в планините беше труден. Докато се изкачваха, дъждът се превърна в суграшица, накрая и в сняг. Зимните преспи ги нямаше и новите се натрупваха върху студената зеленина наоколо. На по-ниските склонове снегът се топеше, но по-нагоре всичко белееше.

Заобиколиха голямо езеро със селца навсякъде по брега. Не спряха, но Жеан отсече прът и направи кръст. Държеше го високо пред себе си. Тук поклонниците бяха обичайна гледка, макар и не по това време на годината, така че хората не ги посрещаха враждебно. Викингите надуваха отдалече роговете си, за да няма изненади, и разчитаха на късмета си. Никой не ги нападна, дори успяха да си купят малко хляб. Само Жеан говореше, северняците си мълчаха. Вслушаха се в съвета на местните жители и натовариха мулетата с дърва за огрев.

Трупът на монаха беше на грубо скалъпена шейна. Викингите едва търпяха смрадта, но за Жеан тя не беше неприятна.

— По-добре да сварим костите, за да махнем мършата — предложи Егил.

— И къде ти е казанът, в който ще ги свариш? — възрази Офети.

— Ами тогава да ги опечем. Ей, монахо, за сготвен светец ще ни платят ли колкото за суров?

Жеан не отговори.

Поеха на юг към прохода и преспите станаха дълбоки, а реката се заледяваше. Берсерките идваха от север и имаха подходящи за такъв студ дрехи, но все пак трябваше да вървят през целия ден, за да не мръзнат. Нощите бяха поносими близо до огъня, но нямаха много храна — само купения хляб и колкото риби успяваха да уловят в реката.

Поне останките на мъртвия монах замръзнаха и миризмата отслабна. Склоновете ставаха по-стръмни, тъмните им стени се губеха в сивкави облаци. Сякаш бяха попаднали в улей между огромни вълни, които ще се сгромолясат върху тях след миг. Пет дни по-късно вече не намираха закътани места за нощувка, а дървата бяха на привършване. Радваха се, че имат палатките, макар че трудно се побираха всички вътре. Но в теснотията поне им беше топло.

Продължаваха по пътя си, навели глави заради вятъра. Усещаха под краката си пътя, утъпкан от поклонници и търговци, но често се препъваха и подхлъзваха. Никой от викингите не се оплака, въпреки че Жеан виждаше как се мъчат. А той не можеше да прогони от ума си онова детско лице на брега. Все си представяше, че тя още го гледа. Когато от мъглата се подаваха скали или заледени водопади, момичето му се привиждаше за миг.

На шестия ден времето омекна. Облаците още тегнеха ниско, но снегът беше по-малко и различаваха пътя нататък. Жеан забеляза, че Офети го гледа.

— Ти си силен мъж — каза му севернякът.

Жеан не забавяше крачка.

— Кога си ял за последен път? — не мирясваше Офети.

— Не помня.

— Преди поне две седмици. Но крачиш като човек, който е закусил добре. И дори не увиваш ходилата си в парцали. Какво ти дава сили?

— Бог.

Викингът кимна.

— Разкажи ми за този бог.

И Жеан му разказа за раждането на Исус в обора при добичетата, как бил отгледан като дърводелец и умрял на кръста, за да имат хората вечен живот.

Северняците обичаха преданията и легендите, всички го слушаха в захлас. Офети беше най-любопитен.

— Ще опитам с този твой бог. Ще седи в сърцето ми редом с Тир, да видим каква сполука ще ми донесе.

— Христос не седи до никого друг. Трябва да се отречеш от твоя идол.

— Е, това няма да направя. Толкова ли е ревнив твоят бог, че не допуска други?

— Да — потвърди Жеан. — Ако си се покръстил, но не си отхвърлил своите дяволи, Бог ще накаже потомците ти до три поколения.

— За какво? — намеси се Егил. — Имам съпруга, но не може ли да легна и с друга жена, ако поискам? Нима съпругата ми ще ме прокълне, ако научи за това?

— Съпругата ти ще има за какво да те прокълне. Трябва да се обвържеш само с една жена.

— Обвързал съм се, но не чак толкова, че да не се изтъркалям в сеното с още някоя. Коя жена ще се разсърди на мъж, намерил утеха в пътешествията си? Има ли такива вещици?

— Господ ни повелява: „Не прелюбодействай“. Ще ви разкажа една свята история, да видим ще откликнат ли езическите ви души.

Жеан им разказа за Мойсей, как слязъл от планината Синай със скрижалите, на които били Десетте Божи заповеди.

Офети и другите берсерки се подсмихваха.

— Значи вие — франките, спазвате заповедта „Не убивай“? Още колко от нас щяхте да изколите, ако не бяхте толкова милосърдни?

— Позволено е да бъдат убивани враговете на Бог. В езика иврит има разлика между справедливото и несправедливото убийство. Божията заповед по-скоро гласи „Не убивай злодейски“.

— А как различавате враговете на Бог?

— Не е нужно обикновените хора да се тревожат за това. Свещениците могат да им посочат враговете.

Викингите пак се разсмяха.

— Измислили сте го удобно за всички, тъй изглежда — каза Офети. — Харесвам този бог, щом знае разликата между благородната схватка и злодейското убийство.

— Той е моята сила и моята светлина.

— И затова ще го смятам за добър бог. Направил те е могъщ.

— Вярно е — съгласи се Жеан, — но аз щях да му благодаря още по-горещо, ако ме бе направил най-слабия.

— Защо?

— Защото Бог подлага на изпитания онези, към които е благосклонен. А от своя син поискал да пожертва живота си.

— Не е чак такава жертва — възрази Офети, — поне според нас. Преселваме се в залите на Всеобщия отец за вечни пирове и вечни битки. Смъртта е все едно пътуване към друга земя, както правим и приживе.

— Нима го правите в мъки, разпънати и приковани към кръста?

— Чудноват край за един дърводелец — поклати глава Офети.

— Преди време крал Несбьорн приковал на кръст един немарлив майстор на кораби — обади се пак Егил. — Така му показал как се забиват пирони. Може би случаят е подобен.

Жеан потисна гнева си.

— Той знаел каква участ го очаква и я приел доброволно, за да изкупи греховете ни.

— Е, да, но и мнозина от моите чичовци знаеха предварително, че са под сянката на валкириите — упорстваше Офети. — Хегр и неговите момчета били приклещени от цял отряд на западните острови. Можели да се предадат и да чакат да бъдат откупени, но някакъв мъж от местните му подвикнал, че е страхливец. Мръсникът май знаел само тази дума на норвежки. И нашите хора им показали, че не са страхливци. Само двама от всеки десет оцеляха, но оттогава никой по онези земи не ни е наричал страхливци, значи си е струвало. Няма спор, и този Исус е бил смелчага, но светът е пълен с храбреци. По-точно нашият отвъден свят е претъпкан с тях!

— Когато си угнетен, когато си умърлушен, когато всеки съратник те е изоставил, нашият Бог те вдига да стъпиш на краката си и върви до тебе. А твоят?

— Тир харесва могъщите воини. И оставя страхливците да се оправят сами както могат.

Жеан се обърна към едрия викинг и отпусна длан на рамото му.

— Аз страхливец ли съм?

Офети се взря в очите му.

— Убеден съм, че не си.

— Никой християнин не се страхува. Нека ти разкажа историята на това място. Знаеш ли кой е бил черният светец?

— Не.

— Светец е онзи, който е съвършен в своята святост. Като Морис. Известен е като черния светец заради цвета на кожата си.

— Чернокож! — възкликна Етил. — Да не е бил джудже?

— Принадлежал е към Тиванския легион на Римската империя, потомък на древните фараони.

— Хората в онези земи имат синя кожа — възрази Офети.

— Каквото за един е черно, за друг може да е синьо — вдигна рамене Жеан. — Тиванският легион се състоял само от християни и наброявал 6666 мъже.

— Силна войска — отбеляза Офети.

— Служели на езическия владетел Максимий Цезар, който за да угоди на своя бог Меркурий, им заповядал да убият живеещи там християнски семейства. Легионът не се подчинил.

— Не са постъпили добре, ако са полагали клетва за вярност към владетеля — намръщи се викингът.

— Клетвата им за вярност към техния Бог е била по-силна. Щом цезарят научил за тяхното непокорство, заповядал една десета от воините да бъдат убити.

— Какво е една десета? — не разбра Астарт.

— Много от тях.

— Повече от дузина ли? — уточни Офети.

— Шестстотин шейсет и шестима от тях.

— И техните съратници са стояли и гледали безучастно това клане? — усъмни се Егил.

— Мечтаели са за мъченичество.

— Това не означава нищо за мен — натърти Егил.

— Искали са да умрат за своя Бог.

— Ако бяха свестни мъже, щяха да убиват за него. Не знам колко могъщ трябва да е някой крал, за да довтаса и да изтреби толкова хора от войската на Роло.

— Когато избили първата една десета, цезарят повторил заповедта си. Отказали му. Той пак убил шестстотин шейсет и шестима от войниците. И отново. И отново. Накрая останали само шестима. Те също били убити и целият легион бил изтребен.

— Нямало ли да бъде по-добре, ако бяха бранили онези семейства, верни на техния бог? Накрая римският крал можел да прати други войници, които да ги изколят — каза Офети.

Жеан не отговори на въпроса му, за да внуши по-скоро каквото искаше.

— Шест хиляди шестстотин шейсет и шестима са умрели тук. Може би костите им са под краката ви. Можете ли да ги наречете страхливци?

— Не знам как да ги нарека — призна Офети. — Знам какъв е онзи, който се бие. Знам какъв е и онзи, който бяга. Ако някой не прави нито едното, нито другото, не знам каква дума му подхожда.

— Нали монахът каза, че са го нарекли свети Морис — подхвърли Егил.

Жеан заговори тихо:

— Опитваш да се шегуваш, Егил, а би трябвало да трепериш от страх пред моя Бог. Аз не съм боец. Вашите идоли не биха ме забелязали. Стъпкаха ме, свирепи мъже ме откъснаха от дома, убиха моите спътници, в бъдещето ми дебне само смърт. Аз треперя ли? Не. Защото моят Бог е Бог на любовта. — Той хвана върха на копието, което Егил държеше, и го насочи към гърдите си. — Вие сте храбреци, но това е смелост на глупаци, които не знаят какво стои насреща им. Ще затреперите от главата до петите, ако познавахте гнева Му. Но Бог иска да ви обича. Той ви предлага избавление, моли ви да се преселите завинаги в неговия дом. Ако откажете, очаква ви проклятие. Ще бъдете вързани и хвърлени в адската паст за вечни мъки сред пламъците.

— Значи богът на любовта ще ни гори вечно? — недоумяващо промърмори Офети.

— Той ви предлага милостта си. Ако откажете, сами се обричате.

— Не е лошо да ме сгрее нещо — подхвърли Егил. — Сред тези върхари е като в Нифхелм.

— Какво е Нифхелм?

— Владенията на ледените великани — обясни Офети. — Те са под земята, затова не ми се вярва да се намират тук.

— Глупава измислица — увери го Жеан.

Викингът вдигна рамене.

— Но тук си е студено, нали? Ако имаше и бели мечки, нямаше да ни е много весело. Я слушай… Ако твоят бог ни даде манастира, топла постеля и паница яхния преди края на нощта, ще повярвам в него.

— Почиташ Бог безусловно. Не се пазариш с него.

Офети се озадачи искрено.

— А какво правя?

— Възхваляваш го.

— Искаш да кажеш — подмазвам му се. Господарят Тир би поразил на мига такъв мъж. На него трябва да предлагаш смъртта на добри воини в битка, злато и добитък, а не думи, с които да поласкаеш жена. Ако не можеш да се пазариш с някой бог, нямаш полза от него.

Мъглата се разнасяше и Жеан се загледа напред в сивкавия въздух. От склона стърчеше канара и в подножието й се различаваха някакви очертания, прекалено правилни, за да са струпани камънаци. Нищо повече от по-тъмносив силует сред други сиви петна, но изповедникът си знаеше, че това може да бъде само манастирът. В долината свиреше вятърът, който му напомни какво ще чуе скоро. Песнопения. Манастирът беше прочут със своите acoemetae — „безсънните“. Монасите пееха на смени и не бяха спирали от почти четири столетия.

Тази мисъл укрепи решимостта му в борбата за покръстването на северняците. По неволя се примири, че си има работа с простовати хора. Неведнъж бе чувал от игумена на своя манастир, че има много пътища към Христос. Защо да не остави северняците да извървят своя път? Пак вдигна глава. Голямата канара извиваше наляво, манастирът бе долепен до нея. Наистина ли никой от викингите не го виждаше?

— Ако Бог те отведе в манастира, ще се отречеш ли от своя идол?

— Нека добави в кюпа и някоя курва, за да стигна чак дотам — отвърна Офети. — Щом е бог на любовта, трябва да има поне няколко подръка. Чувал съм обаче, че твоят бог не обичал курвите. Ако е така, няма как да не се питам кого ли обича…

Изповедникът махна с ръка от досада.

— Честни мъже и добродетелни жени. Някои църковници търпят блудниците, защото така опазват от грях останалите жени в града. Аз обаче не съм склонен да ги търпя. Помоли се искрено Бог да те дари със съпруга.

— Всички курви са и крадли — изсумтя викингът, — но поне ги няма на сутринта. Едно е да те ограби пират, друго е да го поканиш в дома си, за да се оплаква, че му пърдиш. Няма да се женя.

— Не искаш ли деца?

— А ти не искаш ли?

Жеан също изсумтя и се взря в планините, които оставаха гигантски сенки в мъглата. Често бе поучавал хората за греховете на плътта. Какво отговори Юд, когато го сгълча за разврата, заради който ще попадне в ада? „Лесно е да си целомъдрен, ако Бог е направил невъзможно да бъдеш друг.“ Познаваше ли Жеан изкушението на похотта? Разбира се, но се молеше да го преодолее и обикновено успяваше. Не беше най-трудната задача да се справи с тези желания. Бог осакати тялото му, навлече му слепота. Жеан знаеше причината — Бог го искаше за себе си. В тъмнина и немощ Жеан нямаше по-близък от Бог, нито по-силна обич. Но с едно докосване в бивака на северняците у него се пробуди нещо друго — копнеж, надхвърлящ похотта. Копнеж за истинска близост, за друго докосване, освен на ръцете, които го обръщаха, миеха, подстригваха. През почти целия си живот той беше насаме с Бог в мрака. Прокле се за неблагодарността, която го подтикваше да иска повече.

Колкото и да му беше неприятно, той знаеше, че в манастира може да има развратни жени. През последните години различни благородници получаваха постовете на игумени. И макар че истински монаси поддържаха песнопенията и вършеха другите Христови дела, в манастирите имаше и мнозина, които предпочитаха да чревоугодничат, да се напиват и да задоволяват похотта си. Не бяха монаси, а по-малките синове на високопоставени родове, които не можеха да им намерят друго призвание.

Сега виждаше манастира още по-ясно и се изненада, че никой от викингите още не го е забелязал. Надушваше някаква сладка миризма, може би на готвено. Не… Не беше от кухня, но му се струваше подобна. За пръв път забелязваше този аромат, може би на отлежало сирене — силен, но и привлекателен.

— Ей, погледнете! — изпъна ръка Варн. — Виждате ли онова там?

— Виждам го — потвърди Офети. — Какво е?

— „Сен Морис“ — каза му Жеан. — Ако там има някоя блудница, душата ти ще принадлежи на Христос.

Офети се засмя.

— Ако е хубава, защо не? Каквото и да намерим вътре, дано е дар от твоя бог, а не от моя.

— Защо?

— Защото дар от моя бог ще бъдат петдесетина ядосани монаси, изскочили да ни прережат гърлата.

И Жеан си спомни думите на дебелака в катедралата: „Благословията на Тир — много врагове“.

Северняците не изглеждаха много добре — гладни, премръзнали, с ледени висулки в брадите, увити в дрехите и одеялата си. Ако монасите в „Сен Морис“ бяха настроени войнствено, викингите нямаше да оцелеят дълго в битката.

По-добре беше да се държи предпазливо.

— Останете тук — заръча им Жеан.

Офети завъртя глава.

— Идваме с тебе.

— Ако дойдете, ще ви сметнат за разбойници и ще ви убият. Тук има петстотин монаси и в техния дом се съхраняват някои от най-скъпоценните съкровища на християнството.

— Какви са тези съкровища? — оживи се Офети.

Жеан осъзна твърде късно какво каза. Зарадва се, че преувеличи поне петкратно броя на монасите.

— Тази планинска обител е на един от главните пътища между Франция и Рим. Да не мислите, че никога не са виждали разбойник? Или сто, или пък хиляда? А вие сте единайсет. Ако ме оставите да говоря с тях, ще се сгреете в странноприемницата още преди здрач. Ако не ми позволите, ще студувате навън още една нощ.

Жеан нямаше да погази клетвата си и щеше да говори с игумена за предложението на викингите. Но нямаше да лъже. Костите бяха на обикновен монах, не на светец. Разбираше, че щом обясни кои са спътниците му, щом ги представи като езичници, животът им ще увисне на косъм. Игумен на „Сен Морис“ беше вторият син на могъщ и войнствен благородник от Бургундия. Такива мъже ставаха част от църквата заради властта, която им даваше, а не от набожност. И не се колебаеха да посягат към меча. Не се съмняваше какъв отговор ще получат северняците. Не желаеше смъртта им и щеше да твърди, че могат да приемат Христовата вяра, но от отиването му в манастира нямаше да последва нищо добро за тях.

Викингите мърмореха, но Офети си даваше сметка, че нямат друг избор, освен да се съгласят с Жеан. Преди монахът да тръгне, огромният мъжага го хвана за ръката.

— Ти си корав човек, смелчага си, но ти напомням за положената от тебе клетва. Ние не сме заплаха за тях. Ако излязат да ни убият, те ще бъдат като онзи цезар, а ние — като светците от Тиванския легион. — Той мушна с пръст Жеан в гърдите. — „Не убивай“, така казва твоят бог.

Жеан кимна.

— И още нещо. Аз не си слагам сам главата на дръвника. Ако твоите братя дойдат, ще ги благословим.

— Ще ги благословите ли?

— Искат да отидат при своя бог, нали? Ще ги изпратим набързо при него.

Жеан се усмихна.

— През целия си живот ние се подготвяме за смъртта, но аз ще поискам да ви обещаят закрилата си… ако приемете Христос.

— Първо закрилата, за останалото ще видим.

Жеан не помръдна и не отклони погледа си от очите на викинга.

— Ти си същинско чудо — каза му Офети.

— Какво?!

— Не се трогваш от пазарлъци, та реших да опитам с похвали, както ти каза. Майка ти е отгледала могъщ мъж. Това не е ли достатъчна похвала?

— Майка ми не ме е отгледала — отвърна монахът, — нито е отгледала друго дете, доколкото знам.