М. Д. Лаклън
Фенрир (16)

16.
Бягство

Елис отиде да доведе мулето при изповедника и то тръгна с нея, без да се противи. Тя не знаеше как да задържи монаха на гърба му, защото товарното добиче нямаше седло. Погледна към другия край на поляната. Тихите напеви откъм навеса продължаваха. Мъчителите още бяха в леговището си. Елис се вторачи в огъня, който викингите бяха оставили да тлее. У нея напираше желанието да изгребе жаравата и да изгори страшните брат и сестра, докато се занимаваха с магиите си.

Даде си сметка обаче, че нищо няма да постигне, само би ги накарала да излязат.

Очите на монаха бяха изцъклени, той не беше на себе си. Елис започна да увещава кротко мулето да не мърда. Пак призова в мислите си онзи символ на кон и почувства веднага как формата потръпва и тропа с копита. За миг се стъписа, но се боеше твърде много от Гарвана и ужасната му сестра, за да умува над странното преживяване. Повдигна изповедника и той изохка. Тялото му, изцедено от болестта, не беше тежко, но тя напрегна цялата си сила, за да го изправи. Пак заговори на мулето и опря изповедника в хълбока му. Кафтанът й се намокри с кръвта на Жеан, докато го нагласяше върху гърба на животното. От монаха се изтръгна кратък вик като в просъница, щом главата му опря в шията на мулето.

Напевът откъм навеса секна и Елис се вцепени. Не го чу отново, но не долови и други звуци, до ушите й стигаше само далечният шум от бивака на викингите. Тя поведе животното и изповедникът тутакси се килна встрани. Елис го прихвана под мишниците, преди да падне, и пак го намести.

Монахът явно не можеше да се задържи върху животното. Налагаше се да го крепи с едната си ръка, с другата хвана оглавника на мулето. Трябваше да върви неловко с хълбока напред.

В гората не се виждаше друга пътека, освен онази, която Гарвана бе утъпкал. Накъде да тръгне? Да постъпи ли както й заръча търговецът? Не му вярваше, но нямаше друг закрилник. Значи щеше да отиде при брода. Но къде ли беше този брод? Да, от другата страна на хълма. От уплаха не си спомняше дори дали дърветата растат по-нарядко на билото и ще може ли да види реката оттам. Все едно. Тревата бе избуяла, имаше и много трънаци, но Елис подбираше най-лекия път и дърпаше мулето. То се подчиняваше и пристъпяше в по-гъстия мрак между дърветата. Изминаха само пет крачки, преди монахът пак да се наклони встрани. Този път той извика по-силно.

Тя се напъна да нагласи тялото му отново и продължи напред. Тук тъмнината беше прорязана от паяжината на лунните лъчи, в които гъмжаха нощни мушици. Светулки проблясваха в зелено, луната сякаш посребряваше дънерите на огромните дъбове. Но гората беше същинска клопка. Елис не успяваше да измине дори няколко крачки, без краката й да се оплетат в тревата, без мулето да изпръхти толкова шумно, че да събуди и хиляда викинги, без монахът да се свлече от гърба му.

Чу и гласове откъм бивака на северняците. Някой идваше нагоре по хълма. Тя си пое дъх. Доникъде нямаше да стигне така. Без да се замисли, Елис избута изповедника напред и се настани върху гърба на мулето зад него. Животното въздъхна недоволно, но не шавна. Тя го смуши полека с пети в ребрата. Мулето не помръдна. Елис се сети, че то никога не е било обучавано за езда.

Формата пак се появи в главата й и сякаш зацвили. Щом се съсредоточи върху нея, животното тръгна уверено в мрака. То явно се плашеше по-малко от Елис, на която във всяка сянка се привиждаше Гарвана, всяко смътно различавано дърво беше датчанин. Стори й се, че чу нещо. Спря. Нещо наистина я следваше. Стъпките бяха бързи и тихи, а тя можеше само да се мъкне мудно. Знаеше, че всяко следващо движение ще я издаде, затова спря мулето в сянката на голямо дърво. Нямаше как да накара животното да стои мирно, затова го върза за нисък клон, завлече изповедника на петдесетина крачки при ручейче и легна до него на тревата.

Остана така неподвижна и притихнала, но долови само шумоленето на ветреца в клоните. Върна се при мулето и го отвърза. И тогава те й се нахвърлиха — двама от тях я събориха на земята. Зърна лъскави остриета на ножове и чу думи на родния си език.

— Къде е той? Къде е изповедникът?

— Аз съм дамата Елис, потомка на Робер Силния — избълва тя дрезгаво.

— Госпожо?…

Мъж се взираше в нея. Носеше корава кожена куртка. Тя не го позна. Другият с него нямаше никакви доспехи, но бе затъкнал две брадвички в колана си. Нещо прошумоля отляво. Елис се огледа. И други надничаха към нея между дърветата. Скоро осъзна кои са. Бяха монаси воини с късо подстригана коса и тонзура на темето. Преброи десет. Стоящите до нея явно бяха озадачени и тя побърза да им обясни в какво положение е изпаднала.

— Ние сме от „Сен Жермен“ — каза онзи, който я нападна. — Опитвахме се да заловим датчанин, за да научим от него участта на изповедника.

Елис сведе глава.

— Той е тук.

Поведе и тях, и мулето към малкия ручей. Някой от монасите ахна, щом видя светеца.

— Какво са му направили?!

— Гавриха се гнусно с него — отвърна Елис.

— Госпожо, трябва да го пренесем от другата страна на хълма и през брода, за да стигнем до манастира.

— Ами вържете го на мулето.

Монасите не се помайваха — бяха дошли да пленят враг, затова имаха въже. Изповедникът беше зле — кожата бе студена на пипане, дишането му почти не се чуваше. Елис се молеше за него.

— Ще се крием в гората докъдето можем — реши предводителят, — после ще слезем към реката, за да заобиколим през брода. Оттам ще е по-безопасно да се върнем към манастира. Госпожо, северняците са навсякъде, трябва да бъдем предпазливи.

Изненада ги тропот на коне. Монасите посегнаха към оръжията си. Вляво от Елис нещо се промуши тихичко. „Това пък какво беше?“ Първия път реши, че са били монасите, но сбърка. Същите звуци се чуха отдясно.

А после въздухът сякаш се раздра от вик. И Елис видя страшната жена с окървавената роба, застанала на петдесетина крачки от нея, белият плат светеше под луната, ръцете висяха до скованото тяло, обезобразеното лице бе застинало. Елис осъзна, че това не е вик на болка или мъка, а зов.

По-навътре в гората изчаткаха копита и всичко стихна. Онези, които чуха писъка, чакаха дали няма да се повтори. Следващият вик беше непоносимо оглушителен. Отдалече долетя пронизителен отговор. И конете тръгнаха бавно между дърветата право към Елис.

— Трябва да се махнем, преди да са ни видели — настоя тя. — Убийте я!

— Няма да вдигна ръка срещу невъоръжена жена — възрази един от монасите.

— Тогава ми дай това!

Елис издърпа нож от канията на колана му.

Хукна към жената, но някаква сянка погълна в миг луната. Вещицата не се виждаше никъде. Елис оглеждаше внимателно наоколо и забеляза проблясък. Изваден меч. А всеки франкски меч беше в Париж, за да защитава града. Тук имаше северняци.

Тя се втурна обратно при монасите.

— Да тръгваме веднага, за да не ни намерят!

— Не — завъртя глава предводителят и зашепна: — Трябва или да бързаме, или да вървим тихо. Каквото и да изберем, ще ни открият. Брат Аврам и брат Марелус, вие ще придружите дамата и изповедника до манастира. Ако не се бавим, може и да изненадаме онези, които са в гората. Братя, ние сме Христови служители и изтребваме езичниците. Нека ги нападнем първи!

Монасите кимнаха и се шмугнаха безмълвно между дърветата. Един от двамата, които останаха, хвана Елис за ръката, другият поведе мулето.

— Госпожо, отиваме към брода.

Мъжете тръгнаха нагоре по склона и Елис ги последва в мрака.