М. Д. Лаклън
Фенрир (53)

53.
Разкази край огъня

Пътуването с Гарвана имаше големи предимства. Той си носеше огниво, можеха да се топлят и да си готвят. Изкусно залагаше капани и ловеше риба, затова имаха и какво да готвят. Разбира се, той беше и сигурен защитник от разбойници.

Човекът вълк бе надушвал повечето засади отдалече, Гарвана беше същият. Но с това приликите между тях се изчерпваха. Чахлик вдигаше ръка в знак за мълчание и намираше пътека да заобиколи разбойниците, за да избегне повечето схватки. Хугин не постъпваше така. Пътуваха от три дни в гората, когато и той вдигна ръка, но само за да накара Леший да остане на място. Слезе от коня и даде поводите на търговеца.

Тръгна по пладне, върна се час преди здрач и пак възседна коня. Продължиха по пътеката. Леший видя труповете на шестима мъже в храстите. Единият още седеше и държеше парче хляб, от окото му стърчеше стрела с черни пера. Двама бяха паднали назад от дънера до огъня. Само краката на единия се виждаха, в шията на другия имаше голяма рана. Останалите явно бяха имали време да грабнат оръжията си — две тояги и копие, но бяха съсечени безмилостно на пътеката.

— Има ли други? — попита Леший.

— Няма.

— Откъде знаеш?

Хугин махна с ръка към онзи, от когото се виждаха само краката. Леший свърна към него с мулето и се загледа. Мъжът бе осакатен — изрязани парчета от бузите, извадени очи.

Търговецът изви глава към Гарвана.

— Май си е казал всичко…

Магьосникът не отговори, а смуши коня да тръгва.

Разбира се, Леший бе поискал да види сребърните дихрами и Гарвана му ги показа една вечер, когато спряха за отдих. За търговеца среброто притежаваше дори по-привлекателна красота от златото. Пускаше монетите между пръстите си и се заслушваше в радващия звънлив дъжд, който щеше да сложи край на сушата за него. Усещаше приятна тръпка, докато монетите падаха обратно в кесията като ярки рибки във вир.

Какво би му попречило да пререже гърлото на Гарвана, докато спи, и да му вземе всичко? Стрелна с поглед съсипаното лице, тънкия меч и лъка. Сети се за отчаяната упоритост, с която Чахлик — убил с лекота петима воини, преди да бъде повален — се бореше с магьосника на речния бряг.

— Смееш се, търговецо. На какво?

— Понякога ме развеселява собствената ми глупост — отвърна искрено Леший.

Поседяха смълчани, търговецът дъвчеше мръвка от гъската, която Гарвана бе застрелял. Рискуваха с огъня, на който я опекоха, но според Леший си струваше, беше на топло и сухо.

— Още не си поискал да ти разкажа история — подхвърли той.

Търговците, които пътешестваха надалече, бяха предпочитаните разказвачи.

Гарвана мълчеше.

— Тогава ти ми разкажи нещо — помоли Леший. — Омръзна ми да слушам собствените си истории.

Гарвана оглозгваше крилото, което държеше с две ръце.

— Не ме бива да разказвам.

— Не е нужна дарба за това. Просто ми разкажи за себе си. Как стана толкова могъщ?

Гарвана хвърли костите в огъня. Търговецът сякаш бе прочел мислите му. Тъкмо си мислеше за планините, за бягството от манастира и дома в долината, за да тръгне със сестра си и необикновената жена с обгорено лице към върхарите, където никой друг не отиваше.

 

 

Пътеките бяха стръмни, прекосяването на морените — изтощително. Катереха се по малки възвишения, мъкнеха се по мочурливи ливади, вървяха по опасни склонове, където едно подхлъзване стигаше да ги запрати в бездната, газеха в навят сняг и отиваха все по-нагоре в мъглите. В сивкавата светлина на утрото стигнаха до пещерата по тясна пътека край водопад. Там жената ги нахрани с хляб, осолено говеждо и странни бледи гъби, които почти прозираха и му напомняха за кожата на игумена, проснат на своя одър, а шията му обвита от огърлицата на мъртвия бог.

Тогава момчето огледа околните земи отгоре. Никой не се качваше в планините заради риска от гибелно падане и витаещите духове. С този простор той чувстваше безкрайността на сътворението и своето мъничко място в него. Досега познаваше само долината, където беше неговият дом, но оттук виждаше голямото езеро, ширнало се като море на север, могъщите хребети на запад и смътните очертания на други долини. И огромната гора.

— Тук боговете ще говорят с вас — каза им жената.

— Не те разбирам. Изричаш нашите думи неправилно.

Жената заговори по-бавно.

— Боговете са тук.

— Страх ме е — обади се сестра му.

Нарече го с името му. Какво беше то? Луи. Даваха това име на половината момчета в долината. Обикновено тя го наричаше Вълчо заради ловните му умения и черната коса.

— Ще намираш опора в брат си — успокои я жената. — Сега влез в пещерата. Нищо лошо няма да ти се случи. Това е първата ти крачка по пътя към служенето.

— На какво ще служим? — попита момчето, то беше по-дръзкото от двамата в онези години.

— Ще видите. Той ще ви говори. Тъмнината е почва. Ще видите семена в нея.

Още бяха деца, доверяваха й се, затова влязоха в пещерата. А тя натрупа камъни и ги затвори вътре. Намираха опора един в друг, точно както тя им каза, уплашени от мрака и студа, от шумовете в земята — все им се причуваше, че тя стене, хленчи или скърца като къща в буря — от проблясъците, които виждаха само с ъгълчето на окото, но не осветяваха нищо. Те хлипаха, прегладнели и прежаднели, облизваха влагата от камъните и плачеха без сълзи.

Смълчаха се за дълго, накрая сестра му наруши тишината.

— Вълчо…

— Да — обади се той дрезгаво.

— Кой е тук с нас?

— Сами сме.

— Не. Има още някой. Пипни.

Хвана ръката му и я изпъна, но той усещаше само скала, гладка и студена.

— Няма нищо.

— Това е труп. Не напипваш ли въжето на шията му? Докосни студените му очи. Ето тук. Не усещаш ли? Има мъртвец при нас.

— Изабела, има само камъни и мрак.

Чу я да преглъща, ръката й трепереше в неговата.

— Той е тук.

— Кой?

— Мъртвият бог. Господарят на обесените.

— Няма нищо.

— Той пее. Чуй…

И тя подхвана странна, звучаща фалшиво песен.

„Три пъти измамен аз бях,

тези коварни възли,

един в друг,

затегнати здраво.

Невидима,

нечута,

огърлицата на мъртвия бог

се затяга, за да отвори път на магията.“

Чу я как се размърда в тъмнината, ръцете й дърпаха нещо. Но чак когато тя започна да се задушава, той разбра. Въжето. Посегна отчаяно, впи пръсти в тройния възел на шията й, напрягаше се да го разхлаби или отвърже, но пръстите му бяха непохватни и изтръпнали от студа. Дърпаше, викаше, но тя се задушаваше. Той започна да опипва трескаво около себе си, за да намери достатъчно остър камък, с който да среже въжето, но не успя. Колкото и да се напъваше, не можеше да махне въжето от нея.

Безсилието, гладът и умората победиха ума му. Кашляше и се давеше с пресъхнало гърло. А после тя се изправи пред него, обляна в светлината на чудати знаци, които сияеха и говореха. Чуваше гласовете им като вятър над вода, гръм и дъжд, тропот на градушка по покрив… чуваше как расте зеленина и как гние наесен, усещаше лятно слънце и зимен лед.

Изабела вдигна ръце към знаците. Взе един, все едно откъсна плод от клон. И той изчезна в нея, без да намалее сиянието му. Други руни — той бе виждал знахарката да ги врязва в дъска за заклинанието, с което изцели треската и което той довърши със смъртта на игумена — грееха и пълзяха по кожата й. Лицето й се менеше, ту светеше в златно, ту беше синьо и подуто, въжето бе впито в шията й, езикът оплезен, очите изцъклени като на каменно страшилище, присмяло му се в мъглата.

Тя протегна ръка и той я хвана. Насочи пръстите му към въжето, към възлите. Щом ги докосна, той прозря истината. Само тя съществуваше за него. И преди бяха заедно, щяха да бъдат заедно отново. Те бяха две нишки, сплетени във вечността, съдбите им бяха свързани в минал и в бъдещ живот. В пещерата зазвуча музика. Тя и той танцуваха с нея, както винаги бяха танцували, както винаги щяха да танцуват, въплътили вечната мелодия.

— Винаги ще бъда до тебе — каза й той.

— Нещо идва да ни раздели.

— Въжето е толкова стегнато на шията ти. Нека го разхлабя.

— То е моята сила, при която трябва да се върна. Имаме свиреп враг.

Тя разтвори пръсти и на дланта й се загърчи друг знак, различен от останалите. Начупена черна линия с една черта в средата.

Той си рече, че знакът е половината от нещо, а не цяло. И тази особена мисъл го разтърси, не можеше да я пропъди от ума си. От знака се чуваше звук на мъка и страдания.

Чу се да казва:

— Това е руната, която ще привлече убиеца към нас.

И знакът сякаш скочи от ръката в лицето му, заслепи го, бутна го да падне в тъмата. Край него профучаваха ярки светлини, викаха го гласове. Озова се другаде, до река в лятна нощ, металната светлина на луната превръщаше листата на дърветата в излъскан калай.

Някой вървеше към него. Жена, или по-скоро момиче, младо и русо, лицето й оставаше смътно. Той знаеше, че момичето го търси. Дебнеше ли го? Не беше така, но нещо я следваше. Убиецът. Усещаше главата си готова да се пръсне. Мислите му се разтрошиха на късчета, той обаче знаеше, че младата жена е неимоверно важна за него, че тя ще го погуби. Нещо се прокрадваше след нея и когато я намереше… Какво щеше да се случи? Зло. Почувства го истинско като жаждата си, като глада и студа.

Луната над него набъбваше и поглъщаше всичко друго пред очите му. Той падна задъхан на земята, мъчеше се да различи нещо в острия блясък. И осъзна, че това не е луната, а той не е в градина. Намираше се пещерата, опрял лице в каменния под, твърде слаб да се изправи.

Лъхна го студен вятър и той видя жената с обгореното лице. Тя държеше къс нож. Отиде при сестра му и сряза въжето, после отпусна длан на главата му да го утеши.

— Пътят към безопасността е труден, а ти направи само първата крачка.

И той се чу да изрича въпрос с продраното си гърло. Въпрос, който никога не бе задавал.

— Кой съм аз?

— Ти си негов слуга. Гарван, литнал с вятъра.

 

 

— Ще ми се да имахме вино. — Леший гледаше към него над огъня. — Може би щеше да се поотпуснеш, а аз щях да чуя някоя история.

Хугин се вторачи в пламъците.

— Може би. А може би не.

Леший се протегна засмян. Стопли се, а и поне не валеше.

— Как мислиш, дали ще мога да си изсуша дрехите?

Гарвана си мълчеше и търговецът прие това за съгласие. Нямаше спор, че вярата на тези северни жреци зверове не ги правеше любезни.

Заби пръчки в земята, събу панталона и обувките си, нагласи ги върху пръчките. Размота тюрбана си и го опъна на сухата пръст до огъня. Накрая свали и кърпата от шията си и я сложи да съхне. Остана само по дълга риза.

Обзе го спокойствие за пръв път, откакто потегли на пътешествие сред диви мъже и размахващи мечове жени. Задрямваше.

Събуди го ръка на рамото му. Обезобразеното лице на Гарвана беше пред очите му.

— Какво има? — сепна се Леший.

Дългите пръсти на Хугин опипаха шията му.

— Това не е за тебе — каза магьосникът и свали връвта с камъчето на човека вълк.