М. Д. Лаклън
Фенрир (4)

4.
Необходима жертва

Елис издрапа нагоре по склона. Не знаеше точно на кое място от южния бряг е попаднала. Тоест знаеше къде е спрямо града, но не и къде е най-близкият бивак на северняците. Нашествениците бяха и по двата бряга, макар че тя нямаше представа каква част от тях са завзели.

Откъм кулата на моста още долиташе шумотевица. Елис се разтревожи, когато проумя, че нападателите се оттеглят — сега ударите на камбаните оповестяваха на жителите на града, че северняците са отблъснати. Врявата на сражението стихваше и бойците на кулата крещяха обиди към враговете си, присмиваха им се за бягството и ги питаха къде се е дянала прословутата бойна ярост на викингите.

Враговете се връщаха в биваците си и Елис разбираше, че може да се озове насред отстъпващите пълчища. Между къщите и колибите минаваха мъже. Тя различи очертанията на един с опряна на рамото брадва, друг носеше копие. Нямаше как да познае дали са датчани или нейни сънародници. Когато северняците се бяха стълпили, за да нападнат моста, от гората сигурно са излезли франки да връхлетят бивака. Нашествениците бяха толкова многобройни, че нямаше как да постигнат победа срещу тях с тези набези, но можеха да ранят някого от стражите, да откраднат прасе и най-вече да попречат на неколцина датчани да се включат в атаката срещу града. Твърде опасно беше да доближи тъмните силуети. Нямаше откъде да знае какви са?

В някои от къщите още живееха франки. За Елис беше загадка защо северняците не превзеха всичко по южния бряг, но чу обяснението на своя брат. В колибите извън крепостните стени живееха бедняци, но пък много на брой, и то заякнали от работата на полето. Вярно, северняците бяха многократно повече от тях, но защо да прахосват силите си. Според Юд щели да плячкосат тези къщи на връщане. Искаха да се сдобият с роби, но не и да ги мъкнат със себе си нагоре по течението на реката, ако изобщо успееха да минат отвъд мостовете на Париж. Робите щяха да им пречат в разграбването на онези земи. Затова оставяха франките да се изхранват сами, докато се върнат да ги пленят. Брат й подхвърли, че викингите се отнасяли към франките както готвач към кокошките си.

Още разтреперана от студ, Елис се обърна да погледне къщата на тъкачите. Мъжа с перата го нямаше, но на прозореца се показа друго лице — онзи с чук на щита. Той пусна щита си във водата и миг по-късно скочи в реката. Друг го последва веднага. Щяха да я търсят, а бяха поне неколцина.

Тя се втурна слепешком към тъмните къщи, тичаше колкото сили имаше. Още някой цопна във водата, друг кресна сърдито на норвежки, защото съратникът му бе паднал прекалено близо до него. Трябваше да намери скривалище през нощта, да огледа местността и да потърси начин да се върне в Париж или да се приюти при свои хора наоколо. Нямаше да е лесно. Захвърли бонето си в реката и нямаше с какво да покрие косата си. Франките се отличаваха с търпимост, дори допускаха жени да пътуват без придружители през земите им, но сега биха могли да я сметнат за блудница, с която всеки мъж се държи както му скимне.

Не биваше да припарва до мъж, особено нощем, но ако успееше да намери жена от своя народ, на която да обясни защо е облечена толкова нескромно, щеше да вземе назаем някакво покривало за косата си и да остане при нея до сутринта. После с малко късмет би могла да се прибере в града по останките от южния мост. Там имаше достатъчно отломки, за да мине по него всеки, който е готов да се катери и да гази в плитката вода.

Облак закри луната и притъмня напълно. Тя свърна наляво, защото знаеше, че северняците са се разположили близо до най-западния мост. Снишаваше се, прокрадваше се от сянка в сянка, защото и нейните хора можеха да я убият със същата лекота, с която биха я погубили нашествениците. Все още не успяваше да различи свои или врагове се движат между къщите и не смееше да доближи.

Облакът се отмести встрани, реката се превърна в блестяща сребърна ивица и тя ги зърна — четирима мъже с щитове се бяха събрали да говорят, още двама се катереха по брега. Ако останеше на мястото си, щяха да я открият. Тя побягна. Някой кресна подире й. Видяха я.

Гмурна се в мрака, както бе скочила във водата, напрягаше крака в усилие да бърза, падаше, ставаше и продължаваше напред. Мъжете се разпръснаха нашироко и претърсваха между къщите. Тя стигна до края на гора. Знаеше, че се простира чак до билото на хълма. Препъваше се нагоре, не намираше пътека в тъмнината. Облаците пак й бяха съюзник, изпречиха се пред луната и хвърлиха покров от чернилка над дърветата. Тя не спираше, опитваше се да не вдига шум, да се задържи на краката си, да открие пътека, да върви бързо — толкова несъвместими цели, че не постигаше нито една от тях. Падна за кой ли път и не понечи да се изправи. Пълзеше между бодливи храсти, в трънаци, върху камъни, които ожулваха коленете й. Онези мъже нахълтаха с пращене на клонки в гората. Чу гръмогласно изречена дума, която разпозна: „Хундр!“. Искаха да доведат куче. Макар и изтощена, трябваше да се махне. Луната се подаде иззад облака и открои хлъзгава пътека от отъпкана трева. Елис стана и затича към билото, мина по него и викна неволно, когато видя малкия огън.

Седящият до него мъж се изправи. Той беше нисък, набит и тъмнокос. Държеше нож с широко острие.

— Чахлик? Волкодлак? Ликос? Лупус?

Тя знаеше последните две думи. Вълк. Мъжът пристъпи към нея, стиснал големия си нож.

Тя си спомни за страшния си сън и за онзи, който се опита да я защити, за човека вълк. Спомни си и за съществото във виденията, което казваше, че я обича. Преживяното тъй и не се подреди в ума й, за да открие някакъв смисъл, но може би нейният особен усет й подсказа връзката между плещестия нисък мъж и високия човек вълк, който падна в бой, докато я бранеше. Бездруго животът й беше в ръцете на този непознат.

Тя му каза на латински:

— Аз съм дамата Елис от народа на франките, потомка на Робер Силния, сестра на граф Юд. Преследват ме нормани и предлагам голяма награда на всеки, който ми помогне.

Мъжът се ухили така, сякаш се разкъса чаршаф.

— Вие?! Госпожо, аз съм един от пратениците, които трябва да ви посрещнат тук.

— Чий пратеник си?

Тя докосна с длан косата си, сякаш можеше да я скрие. В подножието на хълма се разнесоха лай и викове.

— На княз Хелги от Рус.

— Щом е тъй, би ли спасил живота ми, за да изпълниш волята на своя княз? Не мога да избягам от тези мъже. Можеш ли да ме скриеш?

Той пристъпи напред и вдигна ножа към гърлото й.

— Не се боя от смъртта — промълви Елис.

— Е, надявам се, че няма да се стигне дотам — отвърна той. — С ваше позволение, госпожо…

Мъжът отряза огромен кичур от косата й.