М. Д. Лаклън
Фенрир (2)

2.
Изповедникът

Жеан надушваше упоритата зараза във вонята на разложението въпреки натрапчивата мръсотия по улиците, въпреки киселия дъх на глада от устата на хората.

Изнесоха го от „Сен Жермен де Пре“ посред нощ, димът от опожарения манастир се просмука в дрехите му. Усети как доближават хладна вода, монасите прехвърлиха непохватно носилката в лодка, която се заклатушка тромаво по реката. Долавяше тревогата на мъжете в нерушимото им мълчание, в предпазливото и рядко загребване с обвитите в парцали весла, в изсъсканата накрая парола.

— Кой е с вас?

— Изповедникът. Жеан Слепеца.

Вратата се отвори и последва опасният момент с прехвърлянето от малката лодка на тясното стъпало. Отначало братята се опитваха да го задържат на носилката, но скоро не останаха съмнения, че това е невъзможно. Той сам намери решение.

— Носете ме. Хайде, побързайте! Достатъчно лек съм.

— Изповеднико, можете ли да се качите на гърба ми?

— Не мога. Аз съм сакат, а не някоя маймуна. Нима не виждаш?

— Но как да ви нося, щом е тъй?

— На ръце като дете.

Съпровождащите го мъже бяха дошли наскоро в манастира. Едно братство на юг бе изпратило воини да бранят „Сен Жермен“ от северняците. Не че имаше някаква полза от още двама бойци. Те не бяха свикнали с чудатостите на изповедника Жеан и той долови смущението им. Тези воини за пръв път в живота си докосваха жив светец.

Трудно се промъкнаха през Портата на поклонниците. Римляните бяха построили крепостните стени с дебелина девет стъпки. Отворът в северната страна бил пробит по-късно, за да не се сблъскват височайшите особи с простолюдието в пазарните дни. Но това не беше слабо място в стената, а предимство. На всеки нашественик би се наложило да мине през тясното място без никаква възможност да размаха оръжието си. Ненапразно проходът зад портата си бе заслужил името Тунелът на мъртвеца.

Колкото и да внимаваше монахът, Жеан се удряше и се ожулваше в стените на влизане в града.

Понесоха го нагоре по стъпала. Портата се затвори зад него, чуваше още стъпки и тихи въпроси към спътниците му. Вместо пролетната река надушваше застоялата влага и пикнята в тесния проход, а също и острата, странно приятна миризма на врящ катран и горещ пясък. Ако викингите искаха да си опитат късмета през нощта, защитниците на портата бяха готови да ги посрещнат подобаващо.

Най-сетне монахът сложи Жеан на носилката. Спътниците му я вдигнаха и закрачиха по тесните улици. Влязоха посред нощ, за да останат незабелязани и от врагове, и от приятели. Имаше толкова болни, толкова отчаяни, че изповедникът нямаше как да прекоси града денем — твърде много хора щяха да жадуват целебното му докосване.

Спряха и Жеан усети как оставят носилката на земята. Лекият повей лъхаше на разложение. Той вече бе чул, че нямало къде да заравят мъртвите, затова оставяли труповете по улиците, докато дойде време да ги погребат както му е редът. Жеан си каза, че така е добре за живите. За душите им е благодатно да се сблъскат с истината за смъртта, да се взират в неизбежността на края и да размишляват за греховете си. Въпреки това съжаляваше хората в града. Колко ли е тежко да загубиш любим човек и всеки ден да минаваш покрай тленните му останки…

Изповедникът разбираше, че е твърде вероятно този остров да се превърне в клопка за него. И по двата бряга на реката имаше места, които нашествениците още не успяваха да превземат. Затова и снабдяването на града с припаси, и потайното промъкване с лодка, както докараха него, още бяха възможни, макар и рисковани. Само че хората бяха изнемощели и обезсърчени след почти четири месеца битки. Северняците биха могли да съсредоточат усилията си върху кварталите извън градските стени, вместо да нападат мостовете, които им пречеха да продължат с корабите си нагоре по реката. Тогава щяха да владеят напълно бреговете, припасите щяха да се изчерпят, а и дори малка лодка не би могла да се прокрадне незабелязано в нощта.

— Отче?

Жеан разпозна гласа.

— Абат Еболус…

— Благодаря ти, че дойде.

Мъжът говореше до ухото му — Еболус се бе навел към него. Изповедникът надушваше потта от сраженията, дима и кръвта. Отблизо този монах воин смърдеше като сергия на касапин.

— Как мислиш, ще успееш ли да й помогнеш?

— Всъщност дойдох да помогна на всички нас, не на нея.

Приклекналият Еболус се размърда и халките на ризницата му зазвъняха тихо.

— Знаеш ли защо си тук? — настоя той.

— Граф Юд ме повика и аз дойдох. Болест е налегнала неговата сестра Елис. Какво я измъчва?

— Не е болест на тялото, а по-скоро на ума или на духа. Тя отиде в голямата църква и не иска да излезе оттам. Юд смята, че това влияе зле на хората. За да запазят духа си бодър, трябва да виждат благородниците уверени и здрави.

— Изведете я тогава и й кажете да се усмихва. Една жена няма къде да намери убежище от близките си, ако те искат да се появи пред хората.

— Тя твърди, че е преследвана, затова моите хора няма да я изведат насила от Божия дом.

— И кой я преследва?

— Не казва. Твърди, че нещо ще я връхлети и само в църквата може да се спаси от него.

Изповедникът се замисли.

— Изкушена ли е от светските нрави?

— Не, израснала е в полудивия Лош на река Индр.

— Щом е тъй, може би в главата й се въртят някакви селски щуротии. По онези места мнозина танцуват голи около огньове посред нощ, а денем ходят на църква.

— Елис е християнка.

— И все пак е жена. Втълпила си е глупаво селско поверие. Нищо повече. Да, смущаващо е, признавам, но струваше ли си заради това да ме доведете тук по време на обсада?

Абатът заговори по-тихо.

— Има още нещо. На граф Юд бе направено предложение.

— Езичниците искат пари, за да се махнат, така ли?

— Не. Искат момичето. Ако успеем да я убедим, че трябва да отиде при тях, ще ни оставят на мира.

Жеан се полюшваше напред-назад, но Еболус не можеше да прецени дали се е умислил, или е заради болестта.

— Едно момиче и бракът му може да ни донесат мир и спокойствие, дори и покръстване на езичника. Дадем ли им сребро, все едно подхвърляме агне на вълк — ще се върне за още. Сигурен ли си, че северняците ще си отидат, ако я получат?

— Готови са да се закълнат, а доколкото ми е известно, те спазват неотклонно клетвите си.

— Заклеха се и когато нашият тлъст император ги подкупи с пари, вместо да се изправи на бойното поле срещу тези врагове на Христос. И ето че отново са тук.

— Този път е друго. Може би сме се заблудили за причината да ни нападнат. Говори се, че са дошли единствено заради нея. Не се опитват да продължат нагоре по реката и ако Елис отиде при тях, може би наистина ще си тръгнат.

— Струва ми се, че сестрата на граф не е кой знае каква плячка за един крал на викингите — отбеляза Жеан.

— Тя е от благородно потекло и е прочута с красотата си. Впрочем и най-върховният им владетел не заслужава дори дъщерята на франкски селянин.

— И все пак… — проточи Жеан.

Еболус пристъпи неловко от крак на крак.

— Да, и все пак…

Изповедникът продължи да размишлява гласно.

— Значи момичето може да ни отърве от обсадата, да спаси хората от болестта и да прочисти земите ни от врагове, стига да се омъжи за онзи варварин. А тя не иска. Толкова ли е горделива?

— Препъникамъчето е в…

Еболус млъкна, защото на улицата настана оживление. Някой ги доближаваше с тежки стъпки, всъщност бяха поне десетина мъже, пресметна Жеан. Маршируваха войници. Спряха наблизо. Жеан долови нечие присъствие до себе си. Човекът го гледаше. Човек, заради когото разговорите прекъсваха и дори животните като че се смълчаваха.

— Здравей, отче.

— Здравейте, граф Юд — отвърна Жеан.

— Радвам се, че дойде.

Гласът си беше същият, какъвто Жеан го помнеше — рязък и натъртен. Подсказваше, че времето не стига, а графът трябва да се заеме с важните си дела.

— Когато графът заповяда, братята от „Сен Жермен“ се подчиняват — каза изповедникът.

Юд се засмя отсечено.

— Не е така. Иначе монасите щяха да бъдат тук и да защитават крепостните стени, вместо да се свират в пущинака, след като са заровили имането си още по-надълбоко дори от греховете си.

— Изповедникът не е напуснал абатството — възрази Еболус.

— Там ли беше, когато норманите го плячкосаха?

— Не, но се върнах след това. Дори Зигфрид не може да го опожари два пъти.

— Жалко, че на другите монаси им липсва твоята смелост.

— Както изглежда, няма и да им е необходима, ако вашата сестра бъде заставена да изпълни дълга си и да се омъжи за езичника. С радост ще я придружа, за да помогна за покръстването му.

Графът мълчеше и улиците наоколо сякаш притихнаха в почитта си към него. А когато заговори отново, гласът му загрубя от гняв.

— Не са казвали, че я искат за невяста.

— Изповеднико, не успях да обясня — намеси се Еболус. — Тези езичници…

Явно му беше трудно да продължи.

— Да? — подкани го Жеан.

— Нашите съгледвачи казват, че им била нужна за техните богове.

В гласа му май се прокрадва срам.

Жеан занемя. Чуваше детски плач в далечината. Накрая овладя гласа си.

— Това променя всичко. Жертвоприношение? Няма да даваме християнски дъщери на езичници, за да ги убиват. Каквато и да е разплатата.

— Не сме и помисляли да го направим — съгласи се Юд.

— А защо не? — сопна се Еболус. — Имаме ли избор? Ако хората научат за това предложение — а те ще научат, — ще я извлекат насила от църквата и ще я хвърлят на варварите, без да ги е еня, че ще бъде пожертвана. Изповеднико, ти не можеш да видиш улиците. Болестта погубва толкова хора, че няма къде да погребем мъртъвците. Нямаме и сребро, с което да се откупим от враговете — кралят вече двайсет години го дава на северняците. Трябва да спечелим време, за да се подготвим за настъпление.

— Няма да изпратя сестра си на заколение — отсече Юд.

— И колко воини ще платят с живота си? Загубих един от братята си, още от тях ще паднат в боя. Това ще е благороден край за нея.

— И какво ще говорят тогава за граф Юд? Ще казват, че е слабак, затова е дал единствената си сестра да я озлочестят и убият. Ако е нужно, ще се изправя сам срещу тях насред изпепеления град, но няма да допусна това.

Раздразнението напираше у изповедника. Искаше му се да ходи напред-назад, да пляска с длан по стените, да отприщи и телесно този плам, който Бог бе разпалил в душата му. Но тялото не му позволяваше.

— Обърни ме — каза на грижещия се за него монах.

— Не разбрах, отче…

— Ожулва ми се хълбокът. Обърни ме на другата страна.

Монахът изпълни желанието му и нагласи възглавницата. Жеан отправи безмълвна молитва за избавление от гневливостта и чак тогава заговори отново:

— Не бива да правим такива отстъпки пред езичниците. Едно е да омъжиш момиче за крал безбожник, може би дори е добро дело. Така имаме надежда, че чрез молитви, всеотдайност и смирение тя ще насочи душата на неверника към Христос. Но съвсем друго е да застрашим безсмъртната й душа, както и своите души, като съзнателно я предадем на идолопоклонници. Et tulisti filios tuos et filias tuas quas generasti mihi et immolasti eis ad devorandum numquid parva est fornicatio tua immolantis filios meos et dedisti illos consecrans eis.

Изрече думите толкова бързо, че и Еболус, който знаеше добре латински, се наведе към него, за да чува по-ясно.

— Какво?… — учуди се той.

Изповедникът завъртя глава от досада.

— „И взе синовете си и дъщерите си, които ти Ми роди, и ги принасяше жертва, за да бъдат погълнати. Малко ли ти блудства? Но ти и Моите синове колеше и…“^[1]

Еболус го прекъсна.

— Отче, знам латински не по-зле от тебе. Слухът ме подвежда, не умът.

— Тогава ме слушай внимателно! — сопна се Жеан, чиито бузи се сгорещиха. — Предадеш ли това момиче на северняците, ще изложиш на опасност не само нейната безсмъртна душа, но и своята. По-добре е хиляди да загинат праведно, отколкото една да умре тъй, че да погнусим Господ. Прав сте да я закриляте, граф Юд. Владетелите показват своята набожност, като защитават подвластните им люде.

— Сурово божество почиташ, изповеднико — изсумтя абатът.

— Почитам Бог. Това е всичко.

— Тогава отиди при нея — намеси се Юд — и я накарай да се покаже пред хората. Само това искам.

— Може би има начин всички да бъдем удовлетворени — подхвърли Еболус.

— Да, ако тлъстият император Шарл си размърда задника и ни прати малко войници — изсмя се Юд.

Абатът въздъхна тежко.

— Това ще е същинско чудо, а Бог ни дарява пестеливо с чудесата си. Не можем да изпратим момичето насила при северняците, защото бихме постъпили като онези от Синедриона, които завели Христос при Пилат. Но тя може да направи това по своя воля. Ще стане мъченица. Имаме множество примери за светци, които охотно са станали жертва на езичници в името на вярата. А вие, граф Юд, няма да проявите слабост. Ще имате мъченица в семейството. Нима ще й откажете да прояви същата храброст, с която всеки ден браните крепостните стени?

— Тя е моя сестра — натърти графът.

— А това тук е вашият град. Ако Париж бъде превзет, какво ще говорят тогава за граф Юд? Може би се надявате да станете крал на франките някой ден, но амбициите ви ще бъдат погребани в пепелищата на града.

Абатът се вторачи в очите на Юд, опитваше се да отгатне как приема думите му. Не откри съпротива и това го насърчи да продължи:

— Има вече подобен случай. Света Перпетуа била разкъсана от диви зверове в римския Колизеум, защото отказала да се отрече от Господ. Може да се твърди, че и това е било езически ритуал.

Жеан усещаше как тялото му потръпва и се гърчи.

— Служиш си със софистика — възрази той. — Не приемам такива оправдания за убийството на момичето.

— Изповеднико, а ти как би постъпил, ако искаха твоята кръв? — попита Еболус.

— Щях да отида при тях.

— Именно! Щом е тъй, би ли твърдял, че не бива дори да обясним на дамата възвишената добродетел на мъченичеството и вечното блаженство, с което се възнаграждава?

Изповедникът поумува.

— Не бих.

— Значи ще поговориш с нея? — настоя Еболус.

— Просто я накарай да излезе усмихната пред хората — каза графът. — Това е достатъчно.

— Но не възразявате изповедникът да й напомни за нейния дълг към града? Не бихте допуснали себичната гордост да замъгли преценката ви кое е необходимо, нали? — упорстваше Еболус.

— Няма да допусна да бъде принуждавана.

— Никой не говори за принуда — успокои го Еболус. — Само ще й напомним какъв дълг има като християнка — да мисли първо за ближните, после за себе си. Ще направиш ли това, изповеднико?

Жеан пак помълча.

— Ще говоря с нея, но няма да я убеждавам. Каквото и решение да вземе, ще стигне до него сама.

— Щом е тъй, да не се бавим повече — каза Еболус.

Жеан усети силни пръсти да се впиват в ръката му.

— Постарай се да я изведеш пред хората. Ако науча, че си я подтиквал към нещо друго, не очаквай да излезеш жив от този град.

Жеан се усмихна.

— Графе, аз никога не очаквам да изляза жив от което и да е място. Не си позволявам да твърдя, че познавам толкова добре Божията воля. Но аз съм честен човек и ще се държа почтено с вашата сестра.

— Тогава тръгвай.

Вдигнаха носилката с Жеан и я понесоха нататък. Вървяха през града и той чуваше хленчене на прегладнели до смърт деца, кашлица на болни, ридания и дори пиянски песни. Музиката на отчаянието, рече си. Копнееше да сложи край на тези звуци, но знаеше колко ограничени са силите му на целител. Понякога се съмняваше, че наистина прави нещо, когато полага ръце, за да премахне болката, да вразуми лудия или да каже на човека, че времето му на този свят е изтекло и трябва да се възнесе в небесата. Хората вярваха, че е светец, затова оздравяваха, опомняха се… или умираха. Най-често се изцеляваха искрено вярващите. Наистина ли Бог лекуваше чрез него? „Разбира се, че е Той. Какво друго обяснение може да има?“

Понесоха го нагоре по склон, монасите се подхлъзваха на сламата, с която бяха поръсени калдъръмените улици. Имаше много слама — и свежа, и гниеща. Не беше добър знак. Настилаха с нея улиците само от милост към обитателите на близките къщи, които бяха на смъртния си одър — за да не чуват чаткане на копита и тракане на колела. Молеше се да оздравеят, но преди всичко да открият Бог. Смъртта не е страшна за праведния.

Размишляваше, че за него има много работа тук — да дава последно причастие, да опрощава грехове и да подготвя хората за небесата. Юд бе казал, че момичето може да спаси града. Не. Градът можеше да се спаси сам, като коленичи пред Бог, помоли за прошка и го приеме в сърцето си. Тогава мисълта за телесната гибел нямаше да вдъхва ужас на хората тук, както не можеше да уплаши и него.

Слама, за да е тихо. За Жеан тя беше символ на човешката привързаност към земните неща, към тънката като коричка реалност.

„Някой ден ще дойде Христос, и той ще руши, ще поваля, ще съзира всички грехове и ще поиска сметка за тях. Къде ще останат тогава нашите преструвки и оправдания, нашите утехи и удоволствия? Ще се разпилеят като слама в бурята.“

И все пак момичето можеше да прекрати клането. Той разбираше доводите на Еболус. Животът на едно момиче срещу живота на хората от цял град. За всички би било най-добре, ако я склонят. Но изповедникът не беше съгласен. Животът на едно момиче и вечно проклятие за виновните срещу смъртта на мнозина с надежда да спасят душите си. Изобщо не виждаше избор.

— Отче, вече сме в „Сен Етиен“.

Добраха се до голямата църква на Париж. Жеан едва ли не долавяше огромното й туловище пред себе си, сякаш то въздействаше някак на въздуха наоколо или по-скоро на мрака — сгъстяваше го, превръщаше го в нещо, което той усещаше по кожата си като дълбока вода. Откакто ослепя, Жеан почти стигна до усет за натиска на сгради или дори на хора върху въздуха около тях. Сигурно би се изкушил да каже, че е развил у себе си още едно сетиво, ако не беше практичен човек. Просто си казваше, че след като е пребивавало толкова дълго в тъма, съзнанието му търси друг досег със света. Пък и помнеше, разбира се, каква беше църквата, преди да го порази болестта. Тя беше първата гледка, която го слиса в Париж, когато монаси го доведоха тук от обширните гори край Рейн. Вероятно и това можеше да обясни усещането в момента.

Жеан не помнеше почти нищо за началото на живота си. Някакви хора го намерили някъде. Това здание беше сред първите му спомени. И сега си представяше ясно как великанският осмостенен купол се извисява над него от многоъгълната си основа. Дотогава не бе зървал нищо, което можеше да се сравни с тази църква. Монахът, който го доведе от изток, влезе вътре да обсъди бъдещето на момчето, а Жеан остана навън, стъписан от оживената парижка улица. Помнеше как обиколи църквата, като плъзгаше длан по дванайсетте й стени, всяка с релефно изображение на мъж. Сега знаеше, че са били апостолите. В паметта му бяха останали врязаните надълбоко в стените тъмни прозорци, неимоверната тежест на каменния градеж, а след влизането — куполът и лъскавият мрамор, по който се боеше да стъпи, защото го помисли за повърхността на вир. Докато чакаше братята от „Сен Жермен“ да го приберат, запомни слънчевите лъчи през прозорците привечер и сенките, тъмни като дълбока яма.

— Тя сама ли е вътре?

— Да, много е късно.

— Внесете ме в църквата и ме сложете до нея.

Вдигнаха го от носилката и го внесоха. Усети как воинът затътри крака неуверено.

— Внимавай — сгълча го изповедникът.

— Съжалявам, отче. Тук всички сме слепи, няма и една светлинка.

Жеан изсумтя. По време на обсадата в църквата са престанали да палят свещи, а и защо да бъде осветена нощем?

— Виждаш ли момичето?

— Не.

— Аз съм тук, който и да ме търси — прозвуча ясен и силен глас с леката досада, която високопоставените често изпитват при разговор с простолюдието.

Жеан познаваше този тон. В манастира понякога идваха благородници, макар че повечето бяха мъже. Дамите се интересуваха от светци и Жеан се бе съгласил да разговаря и с нея, когато тя беше на дванайсет години. Тогава той беше на осемнайсет. Сега пък тя беше навършила осемнайсет, гласът й бе станал по-звучен, но той го позна. Преди години момичето го попита защо е толкова грозен, а той отговори, че такава е волята на Бог и Му е благодарен.

Изповедникът вдиша дълбоко, за да се успокои с миризмата на тамян и восък и да подреди мислите си. Какво да каже? Вече не знаеше, беше уверен единствено какво няма да каже — че тя трябва да отиде при враговете, защото това е неин дълг. Само ще й изброи възможностите и ще остави решението на нея.

— Госпожо, аз съм изповедникът Жеан.

— Изпратили са ми светец — отвърна тя.

Не звучеше като глас на наплашено селянче, чиято глава са напълнили с приказки за дяволи. Говореше тъкмо както би очаквал от дама в графския двор — една от образованите жени, които обичаха да изтъкват пред свещениците колко добре познават Библията и дори си позволяваха да спорят за тълкуването й, макар и сдържано.

— Госпожо, още не съм умрял, а не си въобразявам, че знам какъв съм във взора на нашия създател.

— Ти си делител, изповеднико. Да не си дошъл да ме излекуваш от моята решимост?

Свикнал да слуша, вместо да вижда, Жеан откри страха в гласа й. Нямаше нищо чудно, че е уплашена. Възможностите за избор пред нея не бяха от най-привлекателните.

— Госпожо, дойдох да поговоря с вас, нищо повече.

Навън изригна шумотевица — хора викаха и пищяха, камбани звъняха, рогове тръбяха. Звуците, придружаващи сражение.

— Северняците нападат отново, така ли? — промълви Жеан.

— На това прилича, отче — отвърна монахът.

Оглушителен трясък отекна до църквата и монахът ахна от изненада.

— Братко, Бог се усмихва на онези, които падат в битката с Неговото име на уста — каза изповедникът. — Едва ли е нещо сериозно… Може би просто се опитват да попречат на Юд да възстанови кулата. Занеси ме при нея, както те помолих.

Монахът продължи напред в огромната пуста църква. Жеан чу чаткане на огниво, подуши тлееща прахан, после и горящ восък. Чу и рязкото вдишване на младата жена, която го бе видяла.

— Госпожо Елис, опасявам се, че изминалите години не са ме разхубавили.

— Надявах се, че поне моите обноски са се подобрили с времето — смънка момичето стъписано.

— Позволявате ли да поседя при вас?

— Да.

Врявата навън се засилваше. Изповедникът се досещаше, че бранителите на града се сражават без брони, защото не са имали време да ги сложат. А този разговор скоро можеше да се окаже нелепо безсмислен, ако северняците успееха да нахлуят в града. Колко ли бяха? Хиляди… А защитниците едва ли наброяваха повече от двеста и петдесет. Докато кулите устояват, щяха да бъдат в безопасност, иначе градът щеше да падне твърде бързо. Нямаше какво друго да стори, освен да изпълни мисията си и да се уповава на Бог, както винаги бе постъпвал.

— Остави ме на пода — каза той на монаха, — после извади меча си и иди на стената да изпълниш своя дълг на искрено вярващ мъж.

Щом излезе от малкия осветен кръг, монахът продължи опипом от колона към колона.

— Ти си… — запъна се момичето.

— По-зле, отколкото бях ли? Няма защо да увъртаме, госпожо, това си е неоспорим факт.

— Съжалявам.

— Недейте. По-добре се молете като мен. Благодарете на Бог за моето състояние, което ми позволява да докажа вярата си.

Елис схвана и неизреченото в неговите думи. Той се чувстваше благословен, защото вярата му бе подложена на изпитание. И тя би трябвало да чувства същото. Само че не беше така.

Взираше се в силуета пред себе си, откроен от пламъчето на свещта. И предишния път, когато го видя, той беше сляп и не можеше да се надигне от стола. После я поразиха очите му — не се спираха на нищо, а неспирно шареха, сякаш изповедникът се опитваше да следи полета на досадна муха. И лицето му беше разкривено в застинала гримаса. Тогава й се стори просто грозен, бе виждала далеч по-страшни уродства на парижките пазари. Изведнъж й хрумна, че сега той би могъл да стане цар на просяците в Париж, стига да поиска. Тялото му изглеждаше съсухрено, ръцете — изтънели и разкривени. Главата пък беше постоянно отметната назад. Елис знаеше как се шегуват с него — все зяпал в небесата. Изправена пред изповедника, вече не намираше нищо смешно в тази подигравка. Когато говореше, монахът все се поклащаше напред-назад. Гледката всяваше смут в душата й.

Още от малка имаше способността да възприема хората по начин, надхвърлящ границите на обичайните пет сетива. Струваше й се, че ги чува като музика или ги вижда като цветове и символи. Тя бе израснала около воини, гледаше белезите им и слушаше техните разкази за битки и доблест в борбата срещу северняците. И докато изричаха думите си, в ума й се мяркаше цветът на желязото, на мечовете и броните, надвисваше тъмното небе на войната. Нейният брат приличаше на юмрук в стоманена ръкавица, корав и непреклонен, но беше някак рехав в сравнение с присъствието на изповедника Жеан. Колкото и да бе изстрадало тялото на монаха, неговата душа, волята му, беше огромна; непоклатима планина в мрака.

Тя взе свещта и отиде при олтара, където отраженията от свещниците и потирите проблясваха с всяка нейна крачка. Абатът не бе позволил да ги скрият, иначе все едно признаваше, че северняците ще влязат в града.

Елис коленичи.

— Бог подложи и мен на изпитание, макар и по-малко. Трябва ли да благодаря за него?

Жеан подбра думите си внимателно.

— Трябва да бъдем благодарни за всичко, което произтича от Бог.

За нея изповедникът беше само глас в тъмата.

— Аз не се боя от северняците — каза му тя.

— А от какво се боите?

Елис се прекръсти и Жеан чу тиха молитва. Гласът й трепереше, колкото и да се мъчеше да го овладее, за да не прояви слабост пред човек от простолюдието.

— Нещо идва, за да ме сграбчи. Знам, че ако се съглася да отида при северняците или дори ако изляза от църквата, то ще ме намери и ще ме обсеби. То носи заплаха за всички ни.

— Не можете да останете в църквата до края на живота си — напомни изповедникът. — Какво е това, което идва?

Тя не отговори веднага.

— Изповеднико, когато те порази слепотата, осенило те е видение, нали?

— Да.

— Явила ти се е Дева Мария.

— Да.

— Тя каза ли ти нещо?

— Не.

— Защо си убеден, че е била тя?

— Знаех, че е тя. Пролича и по дарбите, които пробуди у мен.

— Пророчествата ли?

— Да.

Жеан помнеше деня, който преобрази живота му. Ловци го намерили в горите, когато бил на пет-шест години, и го оставили в манастир в източните франкски земи на Аустразия. Не бил на себе си и бълнувал. Монасите само установили, че някой е научил момчето да говори езика на франките и то явно е преживяло тежък потрес, заличил почти всичките му спомени. Пътуващ монах го отведе на запад, където църквата го приюти милосърдно в „Сен Жермен“. Възстановяването му беше колкото смайващо, толкова и бързо. На девет години вече помагаше на монасите, учеше, играеше и се смееше. И по много от своите способности се открояваше сред връстниците си. Уменията му в писането щяха да бъдат учудващи и за дете, обучавано на това от най-ранните си години. И езиците учеше с лекота — освен франкския, както го говореха благородниците, той овладя латинския, използван в документите, гръцкия, дори норвежкия и саксонския. Още по-изумителна беше дарбата му в шахмата. Той само бе наблюдавал играта на двама монаси, преди да опита сам. И още в първата партия победи един от най-добрите играчи в манастира. За него казваха, че е благословен.

А после му се яви Светата дева. Посред лято през гладния месец юли той нямаше какво друго да прави, освен да се щура из нивите с още зелени посеви. Слънцето бе надвиснало над житата, небесната синева заслепяваше. Когато монасите му бяха говорили за видения, той си представяше как някой ангел или Дева Мария се явяват в облак или излизат от мараня. Но тя се изправи пред него толкова жива, че сякаш можеше да протегне ръка и да я докосне. Заговори му или по-скоро той чу гласа й в ума си, макар че тъй и не призна това пред никого, защото не знаеше как да тълкува думите й. От много години размишляваше над тях и не ги сподели с нито един човек: „Не ме търси“.

Приемаше ги като предупреждение срещу грешната гордост, срещу стремежа да бъде прекалено праведен и да се смята за по-набожен от другите. Струваше му се, че търсенето на небесното блаженство е най-сигурният начин да го загуби.

Тя се отдалечи, а той се втурна подире й, но го порази слепотата. Намериха го да се лута край кошерите. Провървя му, че не се блъсна в някой от тях и пчелите не го нажилиха.

Всички негови прорицания се сбъднаха — нападенията по крайбрежието, опожаряването на Руан, опустошаването на Баю, Лаон и Бове, убийствата на служители на църквата. Игуменът го обяви за жив светец, за изповедник, а Бог го благослови с още страдания и още видения.

— Значи те направиха светец, защото си я видял?

— Да. И защото в манастира искаха да имат изповедник сред монасите. Хем праведно, хем изгодно… — отбеляза Жеан.

— А за какъв ли щяха да те обявят, ако бе видял…

Елис не се престраши да довърши изречението.

Жеан мълчеше и я чакаше да се овладее. Накрая попита:

— Нуждаеш ли се от покаяние?

Тя се изсмя.

— Нямам за какво да се покайвам, отче, нямам и грехове, за които да поискам прошка. Но ако застана пред паството, нарека преживяното от мен грях и помоля свещеник за опрощение, няма да изляза жива от тази църква. Мога ли обаче да призная само пред тебе? Ще дадеш ли дума, че няма да разкриеш никому какво съм ти казала?

— Покаянието се извършва публично — възрази Жеан.

— Аз нямам за какво да се покайвам. Е, ще дадеш ли дума?

— Трънлив е този път — промърмори изповедникът на себе си.

Ами ако жената каже, че е блудница или нещо по-лошо — убийца? Съвестта не би му позволила да запази такава тайна.

Шумът на битката доближаваше църквата. Дали северняците са превзели някоя кула? Казваше си, че това е невъзможно, без да изкопаят тунел до основите й. Враговете вече се бяха опитали да го направят, но не успяха.

Крясъците и проклятията го накараха да се заеме по-скоро със задачата си.

— Ще дам дума.

— Направиха те светец, защото си видял Дева Мария — започна Елис. — Но как щяха да те нарекат, ако бе видял дявола?

— Простите хора биха ме заклеймили като вещер, макар че вярата във вещерството е ерес. Видението си е точно това — видение и нищо повече. Само по себе си то не означава нищо.

— А ти как ще ме наречеш?

— Значи си видяла дявола?

— Да. Нима съм вещица, без сама да знам това?

— И Христос е видял дявола. Ще кажеш ли и за него, че е вещер?

Тя наведе глава, а Жеан преглътна тежко и се заклати напред-назад още по-бързо.

— Има множество обяснения за такива случки. Може да е болест, кратка треска, засегнала ума. Госпожо, сънят често е само фантазия, която няма досег с всекидневието.

— Виждам го и наяве. Винаги е наоколо.

Навън пак се разкрещяха. Жеан чу как някой извика на норвежки „Умри!“.

Не се разсея.

— Как разпозна, че е дяволът?

— Той е вълк. И човек, и вълк. Идва от сенките, винаги отстрани, а не излиза пред мен. Наблизо е и когато заспивам, и когато се будя. Той е вълк, но ми говори.

— И какво казва?

Елис пак се прекръсти.

— Казва, че ме обича.

Шумът изригна до самите стени на катедралата. Елис вдигна глава. Тъмата около слабичкото пламъче на свещта сякаш се разбъркваше и кипеше като черна течност. Нещо се блъсна във вратата с такава сила, че малко оставаше да я разцепи.

— Ще умрем ли, изповеднико? — промълви Елис.

— Ако такава е Божията воля.

— Тогава се помоли и за двама ни.

— Не — възрази изповедникът. — Трябва да се молим за нашите врагове, за да открият светлината на Христос в сърцата си, преди да бъдат убити от нашите воини. Така биха имали шанс да отидат на небето. Ние вярваме, затова имаме по-голяма надежда Бог да пи приеме.

Тя се изправи и Жеан я чу как вдиша рязко. За Елис мракът се бе променил. Струваше й се, че настръхна, че мърда и дори лъщи като козината по гърба на глиган. А после сянката извън осветения кръг се превърна в силует и пристъпи напред.

Дъхът й спря. Подобно на фигура от усукани сенки пред нея стоеше човекът вълк, свирепата глава й се зъбеше присмехулно от тъмата, бледата кожа беше окървавена.

— Той е тук! Той е тук!

— Кой?

— Вълкът, вълкът! Дяволът дойде!

Жеан въртеше глава. Отляво надушваше животинска миризма. Сега чуваше дишането и на трети човек, чуваше как момичето се мъчи да овладее паниката си.

— Сатана — каза той, — Божията броня ни пази. Ти не можеш да ни сториш зло.

Равният му глас не трепваше, говореше едва ли не отегчено, както наставник би сгълчал палаво дете.

— Домина — изрече човекът вълк с гърлено и странно произношение, сякаш думата му засядаше. — Домина…

Елис се застави да мисли. Учеше латински, откакто се помнеше, но не можа да накара ума си да преведе и тази единствена дума. Монахът обаче не се боеше.

— Дяволе, не я наричай „господарке“. С мен ще си имаш работа, не с нея — каза монахът също на латински.

Човекът вълк не му обърна внимание.

— Домина… Името ми е Синдре, наричат ме и Миркирулф. Тук съм да те закрилям.

Най-после и Елис успя да проговори на латински.

— Срещу какво?

— Срещу това — посочи той и вратата на църквата се отвори с трясък.