М. Д. Лаклън
Фенрир (27)

27.
Мунин

Някой се показа от сенките и застана в светлината от пламъците до седящата жена със съсипаното лице. И мъжът беше обезобразен, носеше извит меч в ножница.

— Все още не — промълви той, — но знам, че ще е смърт от вода.

Жената не се обърна. Макар че във вечерната тишина гласовете се чуваха нарядко и отдалече, тя знаеше, че не са сами. Между дърветата наоколо се бяха разположили за нощувка още мъже. Усещаше дишането им, горещите тела на животните им и киселия дъх на страх по кожата им — страх и от онова зад гърбовете им насред бивака, и от незнайното пред тях в здрача. Жената долавяше, че се боят от нея, но не бяха дошли да я убият. Тих говор стигаше до ушите й като шумолене на листак.

— Какво ще стане? Тя знае…

— Сега тя е като Норните, изприда нишката на съдбата ни.

— Какво иска?

— Каквото те винаги искат.

— И какво е то?

— Смърт.

Хугин не се заслушваше в шепота. Хвана ръката на сестра си, която леко стисна пръстите му. Каза й само една дума:

— Успех.

Тя изви глава инстинктивно, макар че не го виждаше. Щом се раздвижи, шепотът край нея стихна.

— Видях лицето й — продължи Хугин — и вече ще хванем чудовището с малко търпение. Не се плаши, сестро. Нашите усилия и страдания ще бъдат възнаградени.

Мунин отново стисна пръстите му.

— Разтревожен си.

— Няма нищо.

— Разтревожен си.

— Човекът вълк пак ни намери.

— Той има камъка и не мога да го зърна. Но не това те тревожи.

— Виждал съм я и преди.

Този път жената хвана пръстите му и с другата си ръка.

— Тук ли?

— Не тук. Преди.

— Вече се е случвало. Тя носи могъща магия. Видял си за миг нещо. Това е.

— Какво е то?

— Видял си нея и себе си. В друг живот. Вече ти бе разкрито. Тя и преди е донасяла смъртта на бога и ако не бъде спряна, ще го направи отново.

Хугин кимна.

— Значи ще бъде спряна.

Изпръхтя кон и мъж го успокои с една-две думи.

— Кои са тези? — попита Мунин.

— Бойният отряд на Гретир. Роло ги мрази. Отне им корабите и те сложиха в ръцете ми нишката на съдбата си. Ако имаме нужда от тях, ще ни помогнат. Двеста и петдесет мъже. Ще имаме ли нужда от тях?

Жената сведе глава в размисъл. До огъня имаше плетеница от клони на ясен с дълги като пръсти листа. Хугин взе един и го хвърли в огъня, после седна до сестра си, пак й подаде ръка и се заслуша в напева й.

— Кръв от кръв породена, огън от огън породен, смърт от смърт породена…

Повтаряше думите неспирно, докато се превърнаха във вцепеняваща мътилка от шум. Мъжете около тях бяха неспокойни. Сега отрядът зависеше от напътствията на магьосниците, но воините се чувстваха твърде притеснени близо до тях. Някои крачеха напред-назад. Други се отдалечиха между дърветата. Малцина останаха да гледат пеещата жена, която плетеше паяжина от звуци в гората.

Хугин усети раздвижване в главата си, мозъкът му сякаш изведнъж натежа ужасно от едната страна.

Появиха се образи и той разбра, че неговата сестра присвоява мислите му за своята магия. Хугин също бе придобил способности на магьосник чрез лишения, ритуали и досег с боговете, но той беше мъж и никога не би могъл да притежава каквото имаше тя — руните, които въплъщават и оформят енергиите на сътворението. Нейната сила беше несравнимо по-голяма от неговата. Тя се съсредоточи върху символа, който напираше, хранеше се от нея и я захранваше. Хагалаз, руната на градушката, знак на разруха и криза. Хугин също почувства присъствието й, щом неговата сестра докосна съзнанието му — брулещ вятър, жилене по лицето, заслепяващи иглички лед.

Щом студът проникна в него, той осъзна, че двамата се сливат в едно, а разделящата ги плът се превърна в нищожна дреболия. Видя момче във вода, безпомощно, с посинели устни и пребледняло от студа. Не… не беше момче, а жената, която преследваха. Виденията им я бяха посочили в църквата, но не позволиха да огледат добре външността й. Докато се опитваха да прояснят облика й, пред тях се изпречваше само назъбената руна Вълча кука с трите си значения — буря, вълчи капан и върколак. Но Хугин вече бе видял жената, значи и Мунин можеше да я види. В съзнанието си Мунин не беше сляпа и образът на Елис стана отчетлив, сякаш другата жена също стоеше до огъня. Магьосницата се взря в нейните светлосини очи и вдиша дима от ясеновите клони.

Ясен беше и световното дърво, на което се крепеше цялото сътворение, гризано от змиите, които пълзяха в земята под него. Мунин изрече мислено имената им. Нидхог със злобния удар, Йормунганд, Гойн, Мойн, Графтнитвир и Грабак. Но липсваше онази, която тя търсеше.

— Свафнир — промълви тя. — Маскираната.

Хугин и Мунин усетиха как змията извива тялото си в пещерата на споделеното им съзнание, провираше се в мислите им подобно на земен червей и се увиваше около тънките линии, които оформяха омагьосалата я руна на градушката. А после нещо сякаш побесня в тях, мяташе се, въртеше се. Изригнаха образи на омраза и смърт, мечът на Хугин погубваше датчани и франки с разкривени лица, дете бе намерено изстинало на сутринта, жена плачеше, но й отвръщаше само присмехулно грачене.

От дървото се спусна гарван.

„Кръв от кръв породена.“ Хугин не знаеше дали думите са в главата му, или са изречени на глас.

Птицата подскочи върху рамото на Мунин, клъвна ухото й и го окървави.

Хугин чуваше в ума си гласа на своята сестра, която казваше на птицата: „Ти ще я намериш“.

Втора птица кацна на другото й рамо и заби човка в шията й.

„Огън от огън породен.“

Струйка кръв се стече по гърдата й.

„Ти ще я бележиш“ — нареди Мунин на втория гарван.

Трети силует падна от клона като черно листо. И той клъвна до кръв шията й.

„Смърт от смърт породена.“

Птицата я гледаше, все едно очакваше заповед.

„А ти ще отнесеш кръвта на змията до мястото, където е спряла за отдих.“

Първият гарван нададе дрезгавия си крясък и отлетя в нощта, другите два го последваха с грачене.

Хугин усети как тежестта в главата му се премести. Той беше премръзнал, изморен и уязвим, но въпреки това се надигна.

— Птиците ще се разправят ли с нея?

Жената не каза нищо, Хугин обаче кимна.

— Тогава ще отида да я довърша, ако е нужно. Хората на Гретир са готови да изпепелят цялата земя, за да я намерят.

— Тръгни с четирийсет от тях към стопанствата на юг и ако не я откриете там, тя вече не е твоя грижа. Имаш работа другаде. Момичето бе видяно и ако е възможно да бъде убита, аз ще я убия.

— А ако не е възможно?

— Тогава пред нас има труден път — да намерим вълка и да го възпрем.

— Накъде да вървя аз?

— На изток към извора на мъртвия господар. Вълкът ще търси следата му там. Трябва поне да го видим, за да знаем какво да направим.

— Как да го призова? Аз съм мъж, магията ми е слаба.

— Така е.

— Е?

Мунин склони глава за малко.

— Знаеш кого ще намериш при хълмовете и потоците на Агуанум. Знаеш какво иска той. Дай му го, за да ти разкрие вълка. Водите на храма са гладни. На тебе се пада да ги нахраниш.

— Колко?

— Колко какво?

— Колко смърт?

— Всички — отсече Мунин.

Хугин издиша рязко и се озърна към мъжете в гората.

— Няма ли да дойдеш с мен?

— Ще остана тук и ще се опитам да убия момичето.

— Ами останалите от отряда?

— Те ще тръгнат с мен, за да издирим момичето. Ако аз не я убия с магия, може би те ще успеят с по-обичайни способи.

Гарвана се наведе и стисна ръката на сестра си.

— Всичко ще свърши добре. Ще преживеем това.

— Няма значение — отвърна тя.

— За мен има.

— Богът трябва да живее.

— Ти също, сестро. Ти също.

Жената си замълча, само напипа вързопче от жълти парцали и го сложи в ръцете на Хугин.

Той усети нещо твърдо вътре. Разклати го и чу бълбукане на течност. Облиза устни.

— Всички ли?

— Всички.

Хугин целуна сестра си по челото. Отиде при чакащите го мъже и им каза, че ще се разделят на две групи. Повечето бойци над двеста — оставаха с Мунин и веднага се развикаха радостно, а високият Гретир изрева, че сега имали на своя страна могъща вещица и нямало съмнение в сполуката им.

— Ще си върнем корабите! — изкрещя той.

Хугин кимна.

— Тя ще ви помогне да се промъкнете в бивака. Ако отидеш с двайсет мъже, ще си върнете корабите. После отплавайте надолу по Сена и се срещнете на уговорено място с основната част от отряда.

— А кога целият отряд ще се събере отново? — попита Гретир. — Изпращам хора с тебе не за да ги загубя завинаги.

— Ще се съберете преди края на годината — обеща Хугин. — Имаш думата ми. Моята сестра може да ме открие с магията си.

Гретир се усмихна, но Гарвана позна по погледа му, отправен към Мунин, че е угрижен.

— Тя е добра жена — каза на Гретир — и с нея ще благоденствате.

Вдигна ръка да даде знак на четирийсетте бойци, които бе избрал да тръгнат с него. Те побързаха да вземат щитовете си, за да се отдалечат по-скоро от осакатеното и опърпано същество, което седеше до огъня в гората и им предаваше послания от техните богове. Последваха Гарвана в нощта.