М. Д. Лаклън
Фенрир (76)

76.
Надолу

Хугин вървеше по брега към града. Трябваше да се промъкне сам вътре. Все едно, вече се бе справял с такива пречки. Но с доближаването до градските стени започна да чува писъци и врява на жени и деца. Какво се е случило? Те крещяха едно име:

— Хелги!

Втурна се към звуците. Доближаваше тълпата, когато погледна наляво и от мъглата над него надвисна голямата дървена кула до портата. Знаеше, че в града почти сигурно го чака смърт. Явно Хелги бе заповядал да убият и него, и спътниците му. Той кривна по заледената река към жените, децата и старците, които напираха да влязат през портата. Някои ридаеха, други изглеждаха стъписани до онемяване.

Хугин хвана за рамото жена, която се караше на малко дете да побърза.

— Какво стана?

— Ти си магьосникът, търсят те. Махни се от мен!

Той дръпна меча си да се покаже от ножницата.

— Какво стана?

— Ти трябва да знаеш, тролски вещер. Нашият Хелги е мъртъв. Закрилникът ни е мъртъв!

— Как умря?

— Накара я да слезе под земята и тя го порази. Франкската вещица омагьоса мъж, когото Хелги възнагради богато. Нашият княз е мъртъв. Мъртъв… и сега трябва да се браним.

Хугин обърна гръб на портата и затича покрай върволицата от хора. Жената се развика подире му, че имало враг сред тях, но бъркотията беше твърде голяма и той скоро се скри в мъглата.

След малко изкачваше на бегом някакъв хълм. Ехтяха мъжки викове:

— Вещица, вещица, убийте вещицата!

Хугин проумя, че няма време за увещания и спорове. Тези хора бяха намерили Елис и се готвеха да я убият.

Черни сенки отпред. След четири крачки видя дружинници с копия, които гледаха в краката си. Той нападна и обезглави първия с диагонален замах от ляво надясно, после изрита в кръста следващия с надеждата да го отстрани от схватката, докато се разправи с останалите. След миг отсече китката на боец, който се опитваше да извади меча си, и го тласна с крак към стоящия зад него. Уби последния с удар по главата. Острието се заклещи в черепа. Хугин пусна дръжката. Онзи, който остана без ръка, зяпаше опулено кървавото си чуканче. Хугин извади ножа си и го изкорми. Веднага се завъртя към онзи, когото ритна. Но мъжа го нямаше.

Чак сега Хугин осъзна, че пред него зее яма, в която е паднал противникът му. Какво каза онази жена? „Накара я да слезе под земята…“

Лице се подаде над ръба и Хугин заби върха на ботуша си в него. Мъжът падна и долу се разкрещяха. Той надникна в шахтата. Дружинник с факел отвърна на погледа му, още осем-девет бойци се бяха скупчили и се блещеха уплашено нагоре. Той се опита да издърпа стълбата и те се вкопчиха навреме в долния край. Но май нямаха желание да се качат, за да умрат.

Без да се двоуми, Хугин избута най-близкия труп до ръба и го събори с крак в ямата. Долу се развикаха още по-яростно. Макар че шахтата беше дълбока, можеше да скочи в нея. Запрати следващия труп на дъното. Тъкмо присви крака да скочи и зърна с ъгълчето на окото си тялото на търговеца. Позна го само по копринения тюрбан, защото разярените дружинници го бяха насекли на парчета.

— Хайде, търговецо, можеш да участваш поне в последната битка — промърмори Хугин.

Търкулна с крак трупа към ямата, бутна го да падне и скочи безшумно след него, извадил дългия си нож. Искаше да заблуди дружинниците в първия миг на падането си, че е поредният труп. После щеше да превръща тях в трупове.

Мъртви и живи тела смекчиха скока му, факелът падна и угасна. Хугин се разбесня, сечеше и ръгаше както никога до този ден. Никой не виждаше добре, но той имаше осем противници, които да убие, а те — само един. Мечовете бяха прекалено дълги, брадвите — безполезни, но тези мъже ги размахваха необуздано. Приятел убиваше приятеля в теснотията. Когато боят свърши, Гарвана стоеше върху купчината трупове и не знаеше дали да опипа първо лицето или рамото си. Имаше дълбоки рани, можеше да промуши езика си през разпорената буза. Но с ръката, която държеше оръжието, всичко беше наред.

От тунела в краката му проникваше светлина.

Той издърпа телата да не му пречат и пропълзя надолу в тунела. На дължина се простираше колкото десетина човешки ръста и имаше ширината на ковчег. Хугин пълзеше и се надяваше, че никой не пълзи насреща. Стигаше му един враг с копие, за да умре. Но в тунела нямаше дружинници, само догарящ факел до ръба на шахта, спускаща се в мрака. Не виждаше нищо долу.

Но чу глас:

— Вещице! Къде си, вещице?

Издърпа се напред. Таванът над шахтата беше малко по-висок и той успя да седне на ръба. Пъхна ножа си в канията, провери добре ли е вързана ножницата на меча му, скочи и потъна в студена черна вода.