Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

8.

Телефонът иззвъня, тъкмо когато тя се канеше да излезе от миниатюрния двустаен кабинет над клиниката. Тя се наведе и вдигна слушалката.

— Кабинетът на доктор Грант — каза тя. Телефонът беше дериват на този долу в кабинета.

— Джени? — чу шепота тя.

— Да.

— Ще бъдеш ли там още малко?

— Тъкмо се канех да отида при родителите си. Не съм ги виждала от три седмици. Това е третата неделя поред, когато…

Гласът му я прекъсна:

— Ще ти осигуря свободни часове през седмицата. Моля те, Джени. Трябва да те видя.

Тя се поколеба за миг и той усети несигурността й по телефона.

— Моля те, Джени! Ще полудея, ако не те видя.

Вдигна поглед към часовника. Вече минаваше седем. Докато прекоси града, щеше да стане време баща й да си ляга. Той се бе заловил най-сетне за работа и трябваше да става много рано.

— О, добре — съгласи се тихо тя. Част от напрежението в гласа му изчезна.

— Добре, Джени. Пристигам след двадесет минути. Обичам те.

— Обичам те — отвърна тя и чу щракването от затварянето на слушалката. Тя също остави слушалката и бавно си съблече мантото. Грижливо го върна в гардероба, отиде и седна на кушетката. Замислено запали цигара.

Кой би могъл да предположи, че когато постъпи на работа тук преди три месеца, той ще се влюби в нея? И тя в него. Но и как можеше да избегне това? Особено след като узна какъв е животът му вкъщи. Оженен за една разглезена, богата млада жена, която постоянно му натякваше, че благодарение на нейните пари е отворил тази клиника, че благодарение на влиянието на баща й е бил приет в обществото. Женен за жена, която му бе родила три деца не от любов към него, а от безумното желание да го държи винаги вързан за себе си.

Нищо чудно, че намираше спасение в работата и посвещаваше почти цялото си време на практиката си. Сега разбираше какво го движеше. А тези девойки и млади жени, които идваха да бъдат оперирани? Той й беше обяснил и тя го беше разбрала.

Припомни си вътрешната доброта на чувствителното му лице, когато говореше.

— Какво да правя, Джени? — бе запитал той. — Да им откажа и ги оставя да разрушат живота си заради една глупава грешка? Или да ги поверя в ръцете на някой шарлатанин, който ще ги остави осакатени завинаги или дори ще ги убие, само заради някакви остарели религиозни норми? Подобни религиозни правила са се натрапвали, докато постепенно са се превърнали в догми, също като еврейската нелепост за месото. Дори нашите граждански закони разрешават аборта при известни условия. Някой ден той ще бъде официално разрешен, както е в много страни по света — Куба, Дания, Швеция и много други.

После бе насочил дълбоките си кафяви очи към нея.

— Когато станах лекар, положих клетва да се стремя да върша най-доброто в интерес на пациентите, да им помагам по всякакъв начин, физически и психологически. За мен тази клетва е по-важна от всичко друго. Когато някое бедно, изплашено дете дойде при мен за помощ, не мога да се правя на бог и да й отказвам помощта си.

Думите му звучаха убедително за нея. В църквата имаше доста непонятни неща. Помнеше как бяха постъпили в нейния случай и горчивината продължаваше дълбоко да я терзае. Ако нейното добро бе наистина от значение, защо не бяха се явили да свидетелстват за доброто й име? Това, което всъщност търсеха, бе да имат власт над нея, не да поемат отговорност.

Така, постепенно тя бе почнала да различава жените, които идваха при него за помощ и им съчувстваше. Младата матрона, която не можеше да си позволи да остави работата си, защото тя и мъжът й вече имаха повече деца, отколкото можеха да изхранват; изплашените млади момичета, някои от които още ученички или току-що завършили училище; жените на средна възраст, наближаващи промяната в живота, с вече пораснали деца; дори момичетата на повикване, живеещи от ден за ден, които идваха в кабинета като изплашени диви животни, притаили страха си от преследване дълбоко в уж крехкия, сърдечен смях. Тя изпитваше съжаление към тях не по-малко от него. А оттук до влюбването имаше само една крачка.

Случи се след около месец от постъпването й. Намираше се в апартамента на горния етаж и чу шум в кабинета долу. Беше към осем вечерта. Най-напред помисли да не би да е забравила, че е дежурна. После се сети, че днес е вторник, а докторът имаше вечерни часове в клиниката само в понеделник, сряда и петък. Загаси пламъка под кафеничето и като си взе престилката, тръгна да провери какво става долу.

Когато отвори вратата на частния кабинет и надникна вътре, той бе седнал зад бюрото с посивяло лице и изтощен вид.

— Прощавайте, докторе, не знаех, че сте вие. Чух шум…

— Няма нищо, мис Дентън — усмихна се уморено той.

— Лека нощ, докторе — каза тя и се накани да затвори вратата.

— Една минутка, мис Дентън — обади се внезапно той.

Тя отвори вратата и го загледа.

— Да, докторе?

Той пак се усмихна.

— Бяхме много заети и не ми оставаше време да попитам. Доволна ли сте тук?

— Да, докторе — кимна тя. — Много.

— Радвам се.

— Трябваше да се приберете у дома, докторе. Имате много уморен вид.

— У дома? — запита той и горчива усмивка заигра по устните му. — Това е моят дом, мис Дентън. Само спя на другото място.

— Аз… не ви разбирам, докторе.

— Разбира се, че не — изрече тихо той. — Не съм и очаквал. Вие сте прекалено млада и красива, за да се тревожите за такива като мен. — Той се изправи на крака. — Сега се качете горе, мис Дентън. Ще се опитам да бъда максимално тих и да не ви смущавам.

Светлината от настолната лампа на бюрото, грееща в лицето му, го правеше още по-привлекателен от обикновено. Тя застана на прага, приковала очи в него. Почувства как сърцето й запулсира странно.

— Но аз се тревожа за вас, докторе. Работите извънредно много.

— Няма нищо — отвърна той с безжизнен глас. Обърна се да я погледне; очите им се срещнаха и се приковаха едни в други. Сякаш бе попаднала в някаква вихрушка и стремително се въртеше. Усети как краката й се разтрепериха и бързо се подпря с ръка на рамката, за да не падне. Думи не излязоха от устните й; продължаваше да го гледа безмълвна.

— Не ви ли е добре, мис Дентън?

Положи отчаяни усилия да поклати глава.

— Добре съм — прошепна тя, насилвайки погледа си встрани. — Добре съм. — Обърна се внезапно и изтича нагоре по стълбата.

Дори не бе разбрала, че я е последвал, докато не я улови пред вратата на апартамента. Топлотата на ръката му, сграбчила рамото й, проникна през тънката престилка.

— Боите ли се от мен, Джени? — запита дрезгаво той.

Тя го погледна в лицето и видя страданието в очите му. Странна слабост я завладя и щеше да падне, ако той не я бе задържал.

— Не — прошепна тя.

— Тогава какво ви е?

Тя загледа надолу, без да проговори, а топлината на ръката му сякаш възпламени огън в нея.

— Кажете ми! — настоя той и я раздруса.

Тя го погледна и сълзите бликнаха от очите й.

— Не мога!

— Можеш, Джени, можеш — уверяваше я той. — Зная какво чувстваш. Същото каквото и аз. Когато заспя, само теб сънувам, искам да те почувствам до себе си.

— Не! Моля ви се! Не е редно.

Силната ръка на хирурга я улови за брадичката.

— Обичам те, Джени — заяви той. — Обичам те.

Тя го загледа в очите, наблюдавайки как лицето му идва все по-близо към нея, после устата му се залепи на нейната. За миг затвори очи, чувствайки как огънят я обгръща цялата. Рязко извърна лице встрани. Пристъпи назад към стаята. Той влезе подир нея и затръшна вратата с крак.

— И ти ме обичаш — продължи безпощадно той. — Кажи го!

Тя го гледаше напрегнато, с широко отворени очи.

— Не — прошепна тя.

Той пристъпи още една крачка и силните му пръсти се впиха дълбоко в раменете й.

— Кажи го! — дрезгаво заповяда той.

Почувства се съвсем отпаднала, когато отново я докосна. Не можеше да извърне очи от лицето му.

— Обичам те — изрече отмаляла тя.

Той пак притисна уста в нейната и я целуна. Тя усети ръцете му под престилката, после пръстите му по гърба си, заети с разкопчаването на сутиена, гърдите й се измъкнаха от затвора и зърната се озоваха щастливи в дланите му. Тръпки на опиянение я разтърсиха и тя едва не падна.

— Моля ви се, недейте — прошепна тя, едва раздвижвайки устни под неговите. — Не бива.

Той я вдигна на ръце и я понесе през стаята към леглото. Положи я нежно и коленичи до нея.

— Когато един мъж и една жена се обичат — промълви той, — нищо, което правят насаме, в собствения си дом, не е лошо. А тук е нашият дом.

И пак притисна устните си към нейните.

 

 

Том погледна през масата към кухненския часовник. Беше малко след десет. Сгъна вестника.

— Предполагам, че няма да дойде — каза той, — така че най-добре ще бъде да си лягам. — Стана. — Момчетата от съюза ми казаха, че всеки момент може да ме направят надзирател, затова отивам да спя. Не върви аз да закъснявам за работа.

Елън подсмръкна презрително.

— Ако много слушаш онези комунисти от работническия съюз, ще имаш късмет, ако въобще останеш на работа.

— Много са добри хората и ти не можеш да го отречеш. Те бяха тези, които уредиха да ходя не по половин ден, а целодневно. Те именно защитават работниците.

— Комунистите са безбожници — отсече тя. — Отец Хедли ми каза, че били против църквата, защото не вярвали в Бога. Каза, че само си играели с работниците, докато вземат властта, като в Русия. След това щели да затворят църквите и да направят всички ни роби.

— И какво ако го сторят? — запита той. — Не виждам отец Хедли да ми е намерил работа или да ни плаща сметките. Не, съюзът бе този, който ми даде работа и се погрижи да получавам достатъчно, за да си плащам наема и да купувам храна, пет пари не давам как ги нарича отец Хедли, щом лично за мен са добри.

Тя се усмихна горчиво.

— Хубаво семейство имам. Съпруг-комунист и дъщеря, която никога няма време да се прибере вкъщи.

— Може би е заета — защити я неубедително Том. — Знаеш, че заема отговорна длъжност. Не заяви ли сестрата от „Сейнт Мери“ при дипломирането й, че е имала голямо щастие да работи при такъв виден доктор?

— Да, но все пак трябва да намира време да се връща вкъщи от време на време. Готова съм да се обзаложа, че не е посещавала литургия, откак напусна „Сейнт Мери“.

— Откъде знаеш? — запита ядосано Том. — „Сейнт Пол“ не е единствената църква в Сан Франциско.

— Зная — упорстваше тя. — Чувствам го. Не иска да се прибере да ни види. Печели толкова пари сега и се срамува от нас.

— Че с какво пък би трябвало да се гордее? С твоите вечни опявания за религията ли, или с хулиганите, които не престават да се хилят зад гърба й, когато минава? Мислиш ли, че това би накарало едно младо момиче да иска да се прибере вкъщи?

Елън не му обърна внимание.

— Не е редно едно младо момиче да се отдалечава така от къщи — не се предаваше тя. — И двамата знаем какво става горе на хълма, където всеки спи с жената на другия и пиянства. Знаеш, че и аз чета вестници.

— Джени е добро момиче. Тя не би направила такова нещо.

— Не съм много сигурна. Понякога вкусът на изкушението е като лъжица мед. Достатъчна е да подслади езика ти, но недостатъчна, за да ти напълни устата. И двамата знаем, че тя е вкусила изкушението.

— Ти все още не й вярваш, така ли? — запита горчиво той. — Готова си да приемеш по-скоро изявленията на онези хулигани, отколкото тези на дъщеря ти.

— Тогава защо не се яви в съда? Ако нямаше малко истина в казаното от тях, тя нямаше от какво да се бои. Но не, тя взема хилядата долара и се оставя да й лепнат етикета „курва“.

— Знаеш не по-зле от мен защо не се яви — отговори й Том. — Можеш да благодариш на своята църква за това. Не пожелаха да се явят в съда да свидетелстват за нея. Не, бояха се, че това може да не се хареса на бащите на онези хулигани и те да спрат седмичните си дарения.

— Църквата я изпрати в колежа. И те й намериха тази работа. Изпълниха задължението си.

— Тогава от какво се оплакваш?

 

 

Тя остана притихнала за миг; чу го как си пуска обущата ядосано на пода, докато се събличаше в спалнята. После стана от стола и провери нагревателя. Една гореща баня би успокоила отчасти болките й; това отвратително, влажно есенно време караше артрита й да се обажда. Извади клечка кибрит и коленичи пред нагревателя. Драсна я и завъртя кранчето. Пламъкът се захвана за миг, после замря в тъжно жълто кръгче. Погледна газомера. Бяха свършили газта. Червеното флагче сочеше нагоре. Стана и отиде да си вземе портмонето. Отвори го и затърси из него. Нямаше монети по четвърт долар, само по пет цента. За миг помисли да поиска от Том, после сви рамене. Омръзнали й бяха неговите богохулства. Ще мине и без баня. Ще се изкъпе сутринта, когато се върне от литургия. Влезе в банята и използва остатъка от горещата вода да си измие лицето. Том стоеше в кухнята, гол до кръста, когато тя се промъкна покрай него и затвори вратата на спалнята след себе си.

Том влезе в банята и започна шумно да се мие. Изведнъж водата охладня. Том изруга и бързо се избърса, после затърси из джоба си монета от четвърт долар. Присегна и пусна монетата в газомера; видя как червеното флагче на циферблата изчезна. Кимна доволен.

На сутринта щеше да включи нагревателя и за няколко минути щеше да има достатъчно гореща вода за бръснене. Излезе от банята, оставяйки вратата отворена, без да долови лекото съскане под нагревателя.

Сгъна си панталоните на стола и седна на леглото. След малко се изпъна с въздишка. Рамото му докосна Елън и той почувства как тя се дръпна.

Ех, да я вземат дяволите, помисли той, като се обърна с гръб към нея. Може би комунистите бяха прави с идеите си за свободната любов. Тогава на човек нямаше да се налага да се примирява с жена като нея.

Очите му започнаха да натежават. Долови тихото й, равномерно дишане. Вече бе заспала. Той се усмихна на себе си в мрака. При свободната любов би могъл да има всички жени, които пожелае. Другояче би се държала тя тогава, клепачите му натежаха и се затвориха и той последва жена си в съня. И в смъртта.

 

 

Джени се изправи в леглото, притискайки чаршафа към голото си тяло, и загледа с широко отворени, изплашени очи жената, която бе застанала на прага. От другата страна на леглото Боб вече закопчаваше припряно ризата си.

— Да не си помислила, че ще ме остави заради теб? — крещеше тя на Джени. — Да не мислиш, че си първата? Не ти ли е казал колко пъти вече го заварвам така? — В гласа й прозвуча презрение. — Или сигурно си въобразяваш, че е влюбен в теб?

Джени не й отговори.

— Кажи й, Робърт — каза разгневено жена му. — Кажи й, че тази вечер искаше да се любиш с мен и когато ти отказах, ти изтича тук. Кажи й.

Джени вторачи поглед в него. Лицето му беше бяло и той не погледна към нея. Грабна сакото си от стола и тръгна към жена си.

— Разстроена си. Нека те отведа у дома.

У дома. Джени почувства гадене в стомаха. Нали това беше у дома — неговият и нейният дом? Той го беше казал. Тук се любеха, тук бяха заедно. А той говореше за друго място. Друго място.

— Винаги съм разстроена, нали, Робърт? И винаги ми обещаваш, че вече няма да се повтори. Но аз те познавам, нали? Добре — каза тя внезапно с твърд и леден глас. — Ще си идем. Но първо ще й кажеш.

— Моля ти се, мила — бързо запротестира той. — Друг път. Не сега.

— Сега, Робърт — хладно рече тя. — Сега или целият свят ще научи за доктор Грант, шарлатанина, абортаджията, великия любовник.

Той се изви и погледна Джени в леглото.

— Ще трябва да напуснете, мис Дентън — започна дрезгаво той. — Виждате ли, аз не ви обичам — каза той с напрегнат глас. — Обичам жена си.

И почти в същия миг, когато вратата се затвори зад него, в другия край на града, в една стара сграда стана експлозия. След като пожарникарите измъкнаха овъглените трупове от огъня, те направиха заключението си. Жертвите бяха имали щастие. Смъртта им беше настъпила преди избухването на пожара.