Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

10.

Беше топла нощ, независимо от бриза, който нахлуваше през отворения прозорец откъм пустинята. Мятах се неспокойно в леглото и избутвах чаршафите под мен. Дълъг ден беше, започнал с погребението, после обмисляне на разнообразни планове с Макалистър, докато стана време да си тръгва. Бях уморен, а не можех да заспя. Премного мисли се въртяха в главата ми. Питах се дали това беше причината да чувам баща си как крачи нагоре-надолу из стаята си дълго след като всички в къщата си легнаха.

Зад вратата се чу звук. Седнах в леглото. Гласът ми разцепи тишината.

— Кой е?

Вратата се отвори и видях лицето й; останалото, загърнато в черния пеньоар, се сливаше с мрака. Гласът й беше много тих, когато затвори вратата след себе си:

— Помислих си, че сигурно си буден, Джонас. И аз не мога да заспя.

— Безпокоиш се за парите ли? — саркастично запитах аз. — Чекът е там, на шкафа, заедно с документите. Само подпиши разписката и е твой.

— Остави парите — каза тя и пристъпи в стаята.

— Тогава какво? — студено запитах аз. — Дойде да ми кажеш, че съжаляваш ли? Да изразиш съболезнованията си? Съчувствието си?

Беше вече до леглото и ме гледаше.

— Не бива да говориш такива неща, Джонас — каза простичко. — Той ти беше баща, а аз бях негова съпруга. Да, дойдох да ти кажа, че съжалявам.

Но това не ме задоволи.

— Съжаляваш за кое? — нахвърлих се аз. — Че не ти е оставил повече? Че не се омъжи за мен, вместо за него? — Засмях се горчиво. — Ти не го обичаше.

— Не, не го обичах. Но го уважавах. Той беше повече мъж от всеки друг, когото съм срещала.

Не проговорих.

Изведнъж тя заплака. Седна на ръба на леглото ми и скри лице в ръцете си.

— Престани! — казах грубо аз. — Късно е за сълзи.

Тя отпусна ръце и ме загледа напрегнато. Забелязах в мрака влажни, сребърни ивици да се спускат по лицето й.

— Много знаеш ти за какво е късно! — проплака тя. — Късно е да го обичам? Не че не опитвах. Просто не съм способна да обичам. Не зная защо. Такава съм. Баща ти знаеше това и ме разбираше. Затова се омъжих за него. Не за парите му. Той знаеше и това. И беше доволен от малкото, което му давах.

— Ако е вярно — попитах аз, — защо плачеш?

— Защото съм изплашена — каза тя.

— Изплашена? — засмях се аз. Не й подхождаше някак. — От какво се страхуваш?

Тя измъкна цигара някъде от пеньоара си и я сложи в устата си, незапалена. Очите й святкаха като на пантера край пустинен бивак в нощта.

— От мъжете — отсече тя.

— От мъжете? — повторих аз. — Ти… се боиш от мъжете? Защо, ти си първичният дразнител…

— Вярно е, глупако! — ядосано ме пресече тя. — Страхувам се от мъжете, да слушам намеците им, да се предоставям на похотливите им ръце и еднопосочни мисли. И да ги слушам как маскират желанията си с думи за любов, когато всичките им желания водят само до едно нещо. Да влязат в мен.

— Ти си луда! — казах сърдито. — Ние не мислим само затова!

— Така ли? — запита тя. Чух драскането на кибрит и пламъкът разкъса мрака. Тя ме погледна. — Виж себе си, Джонас. Виж се как изгаряш от страст към жената на баща си!

Нямаше нужда да поглеждам, за да се убедя, че е права. Пернах гневно клечката от ръката й.

После изведнъж тя се прилепи към мен и устните й зацелуваха нежно лицето и брадата ми, а тялото й трепереше от страх.

— Джонас! Джонас! Позволи ми да остана при теб! Само тази нощ! — проплака тя. — Страхувам се да бъда сама!

Вдигнах ръце да я отблъсна. Беше гола под черния пеньоар. Плътта й беше хладна и мека, като летния пустинен бриз, а напиращите зърна бодяха дланите на вдигнатите ми ръце.

Замръзнах, впил в мрака поглед в нея. Пред мен бе само лицето й, после вкусът на солените й сълзи по нейните и моите устни. Гневът в мен се стопи от преливащата страст. Оставили за свой пазач само дявола в мен, ние се гмурнахме в огнената наслада на собствения ни ад.

 

 

Събудих се и погледнах през прозореца. Първите проблясъци на зората се прокрадваха в стаята. Обърнах се към Рина. Тя лежеше с глава на възглавницата, простряла ръка върху очите си. Леко я докоснах по рамото.

Дръпна си ръката. Очите й бяха отворени, бистри и спокойни.

Стана от леглото с бавни, плавни движения. Тялото й блестеше младо и златисто. Вдигна от пода черния пеньоар и се намъкна в него. Наблюдавах я, докато отиваше към шкафа.

— В горното чекмедже има писалка — казах.

Тя извади писалката и подписа разписката.

— Няма ли да я прочетеш? — попитах. Тя поклати глава.

— За какво? Не можеш да вземеш повече, отколкото се съгласих да ти дам.

Права беше. Беше се отказала от всякакви бъдещи права и претенции върху имота. Взе чека и банкнотите и тръгна към вратата. Там се обърна и ме погледна.

— Няма да бъда тук, когато се върнеш от фабриката.

Погледнах я мълчаливо.

— Не е необходимо да заминаваш — промълвих аз.

Очите й срещнаха моите. Струва ми се, че долових тъга в тях.

— Не, Джонас — каза тихо тя. — Време е да излезеш от сянката на баща си. Той беше велик човек, такъв ще бъдеш и ти. По свой начин.

Посегнах към нощната масичка за цигара и я запалих, без да проговоря. Димът опари дробовете ми.

— Сбогом, Джонас! — каза тя. — Желая ти успех.

Загледах се в нея за миг, после заговорих. Гласът ми беше дрезгав от цигарата.

— Благодаря — казах. — Сбогом, Рина.

Вратата се отвори, после бързо се затвори и нея я нямаше вече. Станах от леглото и отидох до прозореца. Първите утринни пламъци на слънцето се появиха на хоризонта. Предстоеше зноен ден.

Чух вратата зад мен да се отваря и сърцето затупка в гърдите ми. Връщаше се. Обърнах се.

Робер влезе в стаята, носейки поднос. Белите му зъби блестяха в приятна усмивка.

— Помислих, че няма да се откажете от чаша кафе.

 

 

Когато стигнах във фабриката, Джейк Плат беше покатерил група хора на покрива, които го боядисваха в бяло. Ухилих се на себе си и влязох.

Първият ден беше трескав. Като че ли нищо не бе в ред. Детонаторните капсули, които бяхме изпратили на „Ендикът“, се бяха оказали дефектни и трябваше бързо да подменим прашката. За трети път тази година Дюпон ни беше измъкнал под носа контракт с правителството за пресован кордит.

Прекарах половината ден над цифрите и накрая всичко завря, когато стигнах до нашата политика относно процентите от печалбата. Щом предложих да преразгледаме отношението си, ако то би ни струвало частични загуби, Плат протестира. Баща ми, каза той, твърдял, че не си струвало да работят за по-малко от дванадесет процента. Избухнах и казах на Джейк Плат, че аз ръководя фабриката сега и че каквото е правил баща ми, си е било негова работа. За следващия търг съм сигурен, че ще закопая Дюпон поне с три цента на фунт.

Беше станало вече пет часът и производственият майстор влезе в стаята. Тъкмо смятах да разгледам неговия въпрос, когато Невада ме прекъсна.

— Джонас — каза той.

Вдигнах поглед. Бе прекарал в кабинета целия ден, свит мълчаливо в един ъгъл и забравен там.

— Да? — отговорих му аз.

— Редно ли е, ако ви оставя малко по-рано? — запита той. — Имам да свърша някои неща.

— Разбира се — отвърнах аз и пак загледах производствените листи. — Вземи „Дюзенберг“-а. Джейк ще ме закара до дома.

— Нямам нужда от него — каза той. — Дошъл съм с моята кола.

— Невада — повиках го аз, — кажи на Робер, че ще се прибера за вечеря към осем часа.

Той се поколеба за миг, после чух отговора му:

— Разбира се, Джонас. Ще му кажа.

Свърших по-рано от очакваното и спрях „Дюзенберг“-а пред къщата в седем и половина тъкмо когато Невада слизаше по стъпалата с два куфара в ръце. Изгледа ме изненадан:

— Рано се прибираш.

— М-м, да — отвърнах аз. — Свърших по-рано, отколкото предполагах.

— О-о — каза той и продължи по стъпалата към колата си. Сложи куфарите отзад.

Последвах го и видях, че цялата задна седалка на колата е пълна с багаж.

— Къде отиваш с целия този багаж, Невада?

— Той си е мой — начумери се той.

— Не съм казал, че не е — заявих аз. — Просто питам къде отиваш?

— Напускам.

— На лов ли? — попитах. Беше годишното време, когато Невада отиваше из планините от времето, когато бях дете.

— Не — каза той. — Завинаги.

— Почакай! — отсякох аз. — Не можеш да си заминеш ей така.

Тъмните му очи пронизаха моите.

— Кой казва, че не мога?

— Аз — отвърнах. — Как ще я карам без теб?

Той бавно се усмихна.

— Много добре, предполагам. Не съм ти нужен вече за гледачка. Наблюдавах те през последните няколко дни.

— Но… но… — възразих аз. Невада се усмихна бавно.

— Всяка работа един ден идва до своя край, Джонас. Аз прекарах почти шестнайсет години и сега вече нямам какво да правя. Не ме блазни да получавам заплата, без да съм си я спечелил.

Погледнах го. Беше прав. Той бе прекалено мъжествен, за да се навърта наоколо като слуга.

— Имаш ли достатъчно пари?

Той кимна.

— Шестнайсет години не съм похарчил нито цент от собствените си пари. Баща ти не ми позволи.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Ще се събера с неколцина приятели. Ще се заловим с едно представление за Дивия Запад, с което ще обикаляме крайбрежието на Калифорния. Надявам се да прекараме приятно.

Заседяхме се неловко, после Невада протегна ръка.

— Довиждане, Джонас.

Подадох му моята. Усетих как сълзите запират на клепачите ми.

— Довиждане, Невада.

Той заобиколи колата и седна на кормилото. Запали мотора и включи на скорост. Вдигна ръка и я размаха за сбогом, когато потегли.

— Обаждай се, Невада — извиках подире му и го гледах, докато се изгуби от погледа ми.

Влязох в къщата и отидох във всекидневната. Седнах край празната маса.

Робер влезе с плик в ръка.

— Мистър Невада остави това за вас — каза той.

Отворих го безчувствено и извадих една бележка, написана старателно с молив:

„Скъпи синко,

Не ме бива да се сбогувам, така си е. Няма вече за мен какво да се мотая тук, затова сметнах, че е време да се изпаря. Цял живот исках да ти дам нещо за рождения ден, но баща ти все ме изпреварваше. Той ти даваше всичко. Така досега не ми се удаде случай да ти дам нещо, което да желаеш. В този плик обаче ще намериш нещо, което наистина желаеш. Не се безпокой. Отидох при един адвокат в Рено и подписах всичко, както се следва по закон.

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН.

Твой приятел

Невада Смит.“

Огледах другите документи в плика. Бяха акции на компанията „Корд Експлозивс“, прехвърлени на мое име.

Оставих ги на масата, а в гърлото ми се появи някаква буца. Къщата изведнъж опустя. Баща ми, Рина, Невада. Всички. Всички си бяха отишли. Къщата започна да навява спомени.

Припомних си думите на Рина да изляза от бащината си сянка. Не можех да живея в тази къща. Тя не беше моя. Беше негова. За мен тя винаги щеше да бъде неговата къща.

Реших. Ще си намеря апартамент в Рено. В апартамента нямаше да ме преследват спомените. Ще прехвърля къщата на Макалистър. Той имаше семейство и така щях да му спестя затрудненията да си търси дом.

Пак погледнах бележката на Невада. В душата ми почна да се заражда някаква болка. Последният му ред ме порази. Честит рожден ден. Бях забравил и Невада бе единственият, който се бе сетил.

Днес имах рожден ден.

Ставах на двадесет и една години.