Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

9.

Чарлз Стенхърст беше на осемдесет и една години, когато срещна Джени Дентън. Беше осем часа през една проклета утрин на 1936 година и той се намираше в операционната зала на клиниката „Колтън“ в Санта Моника. Беше пациентът току-що поставен на операционната маса, а тя работеше като старша сестра в хирургията.

Усети ги как пристягат краката му и как бързо сложиха един чаршаф така, че дори и ако мръднеше глава, не можеше да види долната половина на тялото си. Когато свършиха, той я видя как идва някъде отзад и как застава откъм краката му. Тя вдигна чаршафа.

В първия момент се смути от безразличието, с което оглеждаше интимните му органи. След пет съпруги, безброй любовници и повече от четиридесет деца, за които беше сигурен, но от които само осем от браковете му, изглеждаше някак нелепо някой да го гледа така безразлично. Толкова живот беше избликнал от този извор.

Тя пусна чаршафа и вдигна поглед. Шеговита закачливост проблесна в нейните интелигентни сиви очи и той знаеше, че е разбрала.

Тя заобиколи масата, застана до него и му измери пулса. Той насочи очи към нея, а тя се загледа в часовника.

— Къде е доктор Колтън?

— Ще дойде след минутка. Мие се.

Тя му пусна китката и каза нещо на някого зад себе си. Той извърна очи и зърна друга медицинска сестра. Усещайки убождането на игла в ръката си, бързо извъртя пак глава. Тя вече изваждаше забитата под кожата му игла.

— Хей, много сте бърза — отбеляза той.

— Това ми е работата.

— Аз също съм бърз — многозначително подметна той. Пак усмивката в сивите й очи.

— Зная. Чета вестниците.

Тъкмо тогава влезе доктор Колтън.

— Здравейте, мистър Стенхърст — поздрави той с присъщия си добродушен тон. — Пуснахме ли вода днес?

— Може би вие сте пуснали докторе, но знаете много добре, че аз не съм — отвърна сухо Стенхърст. — Иначе никога не биха ме върнали пак в тази касапница.

Доктор Колтън се засмя.

— Е, няма за какво да се безпокоите. Ще извадим бъбречните камъни за нула време.

— Все едно, докторе, радвам се, че това ще го стори специалист. Ако се оставя на вас, бог знае какво щяхте да изрежете.

Сарказмът му не смути доктор Колтън. Двамата се познаваха отдавна. Чарлз Стенхърст бе този, който първоначално му зае повечето от парите, за да изгради болницата си. Той пак се засмя.

Хирургът влезе и застана до доктор Колтън.

— Готов ли сте, мистър Стенхърст?

— По-готов не бих могъл да бъда. Само оставете нещичко за момичетата, нали, докторе?

Хирургът кимна и Стенхърст усети убождане в другата ръка. Изви глава и видя Джени, застанала до него.

— Сиви очи — каза той. Втората му жена бе имала сиви очи. Или третата? Не помнеше. — Предполагам, че няма да си свалите маската, за да ви видя лицето?

Пак забеляза шеговития проблясък.

— Едва ли докторите ще одобрят — каза тя. — Но след операцията ще ви навестя. Така бива ли?

— Чудесно. Предчувствам, че сте много красива.

Не видя как анестезиоложката зад гърба му кимна. Джени се наведе над лицето му.

— А сега, мистър Стенхърст — подкани го тя, — бройте от десет надолу с мен. Десет, девет, осем…

— Седем, шест, четири, пет, две, девет — устните му се движеха бавно и всичко изглеждаше тъй уютно и далечно. — Десет, осем, едно, три… шест, четири… едно… две… — гласът му замря.

Анестезиоложката погледна хирурга.

— Готово — каза тя.

 

 

Всички я видяха едновременно, поглеждайки в кухината, която хирургът беше отворил в тялото му: отвратителната сива тъкан, покриваща почти изцяло единия бъбрек и прокарваща си път с тънки, радиални пипала към другия. Без да вдига глава, хирургът постави двете парчета материя, който отряза в легенчето, което Джени предвидливо поднесе към него. Тя подаде легенчето на застаналата зад нея сестра, без да се обръща.

— Патологията — прошепна тя.

Сестрата излезе веднага, а Джени, със същите отработени движения, взе два хемостата. Асистиращият хирург ги пое от ръката й и стегна двете вени, щом хирургът ги разкри.

— Няма ли да изчакаме биопсията? — запита доктор Колтън, застанал на своето място до хирурга. Последният дори не вдигна поглед. Пръстите му бяха заети да опипват тъканта.

— Не, освен ако не настоявате, докторе. — Той протегна ръка и Джени сложи една кюрета в нея. Сега той работеше бързо, готвейки се да отстрани поразения бъбрек. Колтън се поколеба.

Чарлз Стенхърст не е обикновен мъж. Всички около операционната маса го знаеха. По едно или друго време старецът, който лежеше кротко тук, можеше да бъде всичко, каквото пожелае. Губернатор, сенатор, всичко. С повече от двадесет вестника, издавани в цялата страна, и огромно състояние, натрупано от нефт и злато, той никога не бе желал да бъде нещо повече от самия себе си. В родния му щат се гордееха с него и го поставяха на второ място, веднага след Хърст, когато ставаше въпрос за самоиздигнали се магнати.

Хирургът, сравнително млад мъж, станал бързо един от първите в областта на генитално-уринарните органи в света, долетял от Ню Йорк специално за операцията, се готвеше да извади засегнатия бъбрек. Сестрата зад Джени я потупа по рамото. Джени пое листчето от нея и го повдигна към него, така че да може да го види. Тя ясно различи напечатаните думи:

КАРЦИНОМА. МЕТАСТАЗА. ЗЛОКАЧЕСТВЕНА

Хирургът въздъхна леко и вдигна поглед към доктор Колтън.

— Няма как, сега той е съвсем обикновен човек.

 

 

Мистър Стенхърст беше буден на другата сутрин, когато хирургът влезе в болничната стая. Ако телетипът, чукащ в ъгъла, го изненада, той не го показа. Мина отстрани на леглото и погледна надолу.

— Дойдох да се сбогувам, мистър Стенхърст. Тази сутрин се връщам в Ню Йорк.

Старецът вдигна поглед и се ухили.

— Хей, докторе — започна той. — Казвал ли ти е някой, че баща ти беше шивач?

— Да, баща ми беше шивач, мистър Стенхърст — озадачи се хирургът.

— Знам — продължи бързо Стенхърст. — Още държи дюкянчето си на Стентън стрийт. Зная много неща за теб. Ти беше председател на дружеството за спасяване на Сако и Ванцети в Сити Колидж, когато се дипломира през двадесет и седма, редовен член на Младите социалисти през първата година на специализацията си и още докато течеше стажът ти, стана хирург. Членуваш при социалистите в Ню Йорк и сигурно на президентските избори ще гласуваш за Норман Томъс.

Хирургът се усмихна.

— Знаете много за мен.

— Разбира се, че зная. Да не мислиш, че бих позволил на всекиго да ме реже?

— И не се ли тревожихте поне малко заради всичко, което знаехте за мен? — попита докторът. — Наясно сте какво ние, социалистите, мислим за вас.

Старецът се разсмя, после се сгърчи от болка.

— По дяволите! Според мен ти си най-напред лекар, след това социалист. — Той го погледна дяволито. — Знаеш ли, докторе, ако гласуваш за републиканците, за три години ще те направя милионер.

Лекарят се засмя и поклати глава.

— Не, благодаря. Ще имам премного тревоги.

— Защо не ме питаш как се чувствам, докторе? Колтън беше тук вече четири пъти и все това ме пита.

Лекарят сви рамене.

— Защо? Зная как се чувствате. Боли ви.

— Боли ме адски, докторе — съгласи се Стенхърст. — Колтън каза, че камъните, които си извадил от бъбреците, били големи колкото топки за бейзбол.

— Наистина бяха големички.

— Каза още, че тази торбичка, която си ми нанизал, съм щял да я нося, докато бъбрекът оздравее и пак заработи.

— Ще я носите доста време.

Старецът го изгледа продължително.

— Знаеш ли, вие и двамата ми пробутвате врели-некипели — изрече спокойно той. — Аз ще я нося до гроб. И това не е далеч.

— Не бих казал.

— Зная, че не би го казал — натърти Стенхърст. — Затова го казвам аз. Слушай, докторе, аз съм на осемдесет и една години. А на осемдесет и една, доживее ли ги човек, започва здраво да му ухае на гробища — надушва смъртта у всекиго, дори у себе си. Научава се да я гледа в очите. Така че не ме баламосвай. Колко ми остава?

Лекарят погледна болния старец в очите и видя, че в тях няма уплаха. Ако въобще излъчваха нещо, то бе любопитство. Реши се веднага. Колтън бе тръгнал по съвсем погрешен път. Този беше истински мъж. Заслужаваше да му се каже истината.

— Три месеца, ако имате късмет, мистър Стенхърст. Шест, ако нямате.

Старецът дори не мигна.

— Рак ли?

Хирургът кимна.

— Метастаза, и то злокачествена — отговори той. — Извадих единия бъбрек и почти половината от другия. Затова поставих торбичката.

— Болезнено ли ще бъде?

— Много. Но можем да го контролираме с морфин.

— По дяволите — рече старецът. — Смъртта е може би единственото нещо, което още не съм опитал. Нещо, което не бих желал да пропусна.

Изведнъж телетипът затрака, старецът погледна към него, после към лекаря.

— Как ще разбера кога си отивам, докторе?

— Наблюдавайте урината в торбичката — обясни лекарят. — Колкото по-червена става, толкова повече наближава. Това означава, че бъбрекът изпуска чиста кръв вместо урина, тъй като ракът го е унищожил напълно.

Погледът в очите на стареца беше бистър и разумен.

— Значи ще умра от уремично отравяне.

— Най-вероятно. Ако нищо друго не се влоши.

Стенхърст се разсмя.

— По дяволите, докторе — каза той. — Това можех да го сторя още преди двадесет години, ако бях продължил да пия.

Хирургът се засмя.

— Но вижте колко удоволствия щяхте да пропуснете.

Старецът също се разсмя.

— Вие, социалистите, сигурно ще обявите национален празник.

— Не знам, мистър Стенхърст — отвърна на смеха му лекарят. — Тогава от кого ще се оплакваме?

— Не се тревожа — каза старецът. — Хърст и Патерсън остават.

Лекарят протегна ръка.

— Е, трябва да тръгвам, мистър Стенхърст.

— Сбогом, докторе — ръкува се Стенхърст. — И благодаря.

Тъмните очи на хирурга бяха сериозни.

— Сбогом, мистър Стенхърст — каза той. — Съжалявам.

Тръгна към вратата. Гласът на стареца го накара да се обърне.

— Ще ми направиш ли една услуга, докторе?

— Всичко във възможностите ми, мистър Стенхърст.

— Онази сестра от операционната — каза Стенхърст. — Със сивите очи и едрите цици.

Хирургът се сети кого има предвид.

— Мис Дентън?

— Ако това е името й — каза старецът. Хирургът кимна.

— Тя каза, че ако искам да я видя без маска, ще дойде. Ще предадеш ли на Колтън, че искам тя да обядва с мен?

Хирургът се засмя.

— На драго сърце, мистър Стенхърст.