Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

2.

Влязох в тоалетната, потривайки лице. Все още носех петдневната брада. Не бях успял да се обръсна. Ухилих се, като ги видях, всеки зает със себе си, без дори да се огледа при влизането ми.

— Срещата може да започне, господа — казах аз.

Хвърлиха ми поглед през рамо с израз на изумление по лицата.

Чух един да измърморва под нос някаква ругатня и се зачудих каква ли дребна трагедия е причината за нея.

Макалистър пристъпи към мен.

— Трябва да кажа, Джонас — прекалено надуто заяви той, — че имаш много странен вкус относно избора на място за тази среща.

Изгледах го. Знаех, че говори от името на другите, затова не ми пукаше. Погледнах му панталоните.

— Ах, Мак — казах. — Преди да говориш, по-добре си закопчей дюкяна.

Лицето му почервеня и ръката му бързо се смъкна към панталоните.

Засмях се и се обърнах към другите.

— Извинявам се за неудобството, което ви създадох, господа — казах аз, — но в стаята ми е доста тясно. Имам багаж, който заема почти цялото пространство.

Единственият, който загря, беше Еймос Уинтроп. Забелязах многозначителната усмивка, появила се на лицето му. Чудех се какво ли изражение щеше да добие, ако знаеше, че става дума за дъщеря му.

Мак вече бе възстановил самоувереността си и беше готов да започнем. Представи ни един на друг и се заловихме за работа. Както ми каза Мак, трите най-големи химически корпорации бяха основали отделна компания за под лицензна работа с мен. Именно тази компания щеше да направи първата вноска и да гарантира процентите.

Имах само един въпрос:

— Кой гарантира парите?

Макс посочи един от мъжете.

— Шефилд — каза той. — Шефилд е един от съдружниците на „Джордж Стюарт Инкорпорейшън“.

Погледнах Шефилд. Стюарт, Морган, Леман бяха все надеждни имена. Не бих могъл да търся по-сигурни личности във финансово отношение. Нещо в лицето на този мъж ми се стори познато. Разрових паметта си. После се сетих.

Ф. Мартин Шефилд. Ню Йорк, Бостън, Саутхемптън, Палм бийч. Търговският колеж на Харвард с отличие преди войната. Майор в армията на Щатите през 1917–18. Три ордена за храброст от фронта. Превъзходен играч на поло. От светското общество. Сегашна възраст — на външен вид около тридесет и пет, по документи — четиридесет и две.

Спомних си, че преди десетина години бе идвал при баща ми. Искаше да уреди някаква публична кампания за компанията. Баща ми му бе отказал.

— Колкото и съблазнителни да са предложенията, младши — бе казал баща ми, — никога не им давай възможност да се закачат за теб. Защото тогава, да знаеш, те повеждат хорото. Дават ти само пари, а единственото, което си струва, не са парите, а властта. А нея те винаги пазят за себе си.

Загледах се в Шефилд.

— Как възнамерявате да гарантирате плащанията?

Тъмните му, дълбоки очи заблестяха зад пенснето.

— Ние сме в договора с другите, мистър Корд — отвърна той.

Гласът му беше изненадващо дълбок за такъв слаб човек. И много самоуверен. Сякаш не благоволяваше да отговори на въпроса ми, сякаш всеки знаеше, че името Стюарт в договора е достатъчна гаранция.

Може и да беше, но нещо в този човек ме тревожеше.

— Не отговорихте на въпроса ми, мистър Шефилд — учтиво отбелязах аз. — Питах как ще бъдат гарантирани парите? Не съм банкер, нито човек от Уолт Стрийт. Аз съм едно нещастно момче, което трябваше да зареже училище и да се залови за работа, защото баща му почина. Не разбирам от тези неща. Зная, че когато отида в банката и те ми поискат да гарантирам нещо, трябва да представя косвени гаранции — земя, ипотеки, полици — нещо, което има цена, преди да ми отпуснат заем. Това имам предвид.

Студена усмивка заигра по устните му.

— Предполагам, мистър Корд, че не искате да намекнете, че имената на споменатите компании не са достатъчно добри за обещаната сума?

Запазих безличния тон.

— Не съм имал предвид нищо подобно, мистър Шефилд. Просто хора с по-голям опит от моя, хора, които са по-възрастни и знаят повече, ми казват, че живеем в несигурни времена. Пазарът запада и из цялата страна фалират банки. Не се знае какво може да се случи утре. Просто бих желал да зная как ще ми бъде платено.

— Парите ще ви бъдат гарантирани от доходите на новата компания — каза търпеливо Шефилд.

— Разбирам — кимнах аз. — Искате да кажете, че ще ми се плаща от парите, които ще печелите, ако ви дам лиценза си?

— Нещо такова.

Взех от джоба цигара и я запалих.

— Все пак не разбирам. Защо да не могат да ми платят наведнъж?

— Десет милиона долара в брой са голяма сума дори и за тези компании — каза той. — Те имат нужда от капиталите си. Затова именно ние излизаме на сцената.

— О — казах аз, продължавайки да се правя на глупак, — искате да кажете, че вие ще авансирате сумата?

— А, не! — отвърна бързо той. — Не е точно така. Ние просто застраховаме стоката, осигурявайки организационния капитал за създаването на новата компания. Само това прави няколко милиона.

— Включително комисионните такси?

— Разбира се — отговори той. — Това е нещо обикновено.

— Естествено.

Той ме изгледа остро.

— Мистър Корд, имате ли нещо против нашата позиция?

— Съвсем не — свих рамене аз. — Защо пък? Не е моя работа да казвам на другите как да действуват. Имам си достатъчно грижи и без това.

— Но изглежда имате някакви съмнения по нашето предложение?

— Имам — казах аз. — Бях с впечатлението, че ще получа десет милиона долара за тези права. Сега разбирам, че само ми се гарантират десет милиона долара. Има разлика между двете. В първия случай направо ми се заплаща, във втория — ставам случаен участник в един риск, изложен на същите опасности като вас, само че размерът на моето участие е ограничен.

— Възразявате ли против този вид сделка?

— Съвсем не. Просто исках да разбера как стоят нещата.

— Добре. Тогава можем да седнем и да подпишем документите — усмихна се облекчен Шефилд.

— Още не — казах аз и усмивката му изчезна така бързо, както се бе появила. Съгласен съм да участвувам така, както предлагате, но щом ще се излагам и аз на опасност, искам да бъда гарантиран с петнадесет милиона, не десет.

За миг настъпи шокираща тишина, после всички заговориха изведнъж.

— Но вие вече се съгласихте! — възрази Шефилд.

— Не, не съм! — изгледах го аз. — Виждаме се за пръв път.

Макалистър избухна гневно:

— Чакай, Джонас. Ти ме накара да вярвам, че ще изслушаш едно предложение за десет милиона долара!

— Добре де, изслушах го.

За пръв път виждах спокойствието на моя адвокат нарушено.

— Аз действувах в твой интерес. Не желая да бъда страна в подобен род отношения. Ако тази сделка не стане както се бяхме уговорили, аз се отказвам! Напускам!

Изгледах го с безразличие:

— Както искаш.

Мак беснееше:

— Бедата с теб е, че ставаш голям за гащите си! Спомням си, когато още имаше жълто около устата…

Това вече ме ядоса: гласът ми стана леден:

— Бедата е, че ти си ми само адвокат, а имуществото, с което се разпореждаш, е мое. Аз ще вземам решенията какво да правя с него — да го продавам, или да го подарявам — каквото си искам. Мое е. Аз го притежавам, а ти просто работиш при мен. Не забравяй това!

Лицето на Мак пребледня. Виждах как пресмята наум. Стоте хиляди годишно, които му плащах. Премиалното участие в печалбите. Къщата, която обитаваше. Училищата на децата си. Положението му в обществото. Чудех се дали в този момент не съжаляваше за клиентелата си, носеща му шейсет хиляди годишно, която бе зарязал, за да постъпи при мен.

Не можех да го съжалявам. Той знаеше какво предприема. Дори сам бе съставил договора си с мен, сам постави условията. Искаше пари и аз му ги бях дал. Късно бе вече да се оплаква.

Погледнах другите. Те се взираха в нас. Разбрах, че независимо дали го съжалявам, или не, трябва да му подам ръка.

— О, хайде, Мак! — казах му аз с топъл и приятелски тон. — Достатъчно близки сме, за да позволим на една такава дреболия да застава между нас. Забрави! Ще има и други сделки. Важното е да подпишеш новия си договор с мен, така че да бъда сигурен, че никоя от тези акули няма да те отмъкне от мен.

Видях облекчението по лицето му.

— Разбира се, Джонас — каза той. Поколеба се. — Струва ми се, че и двамата сме преуморени. Аз с преговорите, ти с рекордния си полет. Струва ми се, че съм разбрал погрешно нарежданията ти. — Обърна се към другите. — Съжалявам, господа! — каза той спокойно, вече дошъл на себе си. — Аз съм виновен. Нямах желание да ви подведа, но съм разбрал погрешно мистър Корд. Моите извинения.

Неловка тишина се възцари в помещението. За миг никой не проговори, после аз се ухилих и прекрачих към писоара.

— Колкото да не отчетем тази среща като съвсем безсмислена — подхвърлих през рамо.

Пръв Шефилд наруши мълчанието. Чух как шушука оживено с другите. Когато се обърнах, той ме гледаше.

— Да поделим сумата — каза той. — Дванайсет и половина.

Страшна нужда имаха, щом се съгласиха толкова бързо.

Понечих да поклатя глава, но ми хрумна нещо.

— Слушал съм много за вас от баща ми — казах. — Той говореше, че сте истински спортист, цар по обзалаганията.

Усмивката се появи на устните му.

— Някога бях прочут с обзалаганията си — призна той.

— За два и половина милиона долара ще се обзаложа, че от мястото, където сте, не можете да улучите ей онзи писоар — казах аз и посочих един на метър и нещо от него. — Улучите ли го, печелите сделката за дванайсет и половина. Не го ли улучите, сключваме я за петнайсет.

Устата му зяпна, очите му заблестяха зад очилата.

— Мистър Корд! — заекна той.

— Можете да ме наричате Джонас — казах аз. — Не забравяйте, касае се за два и половина милиона долара.

Той погледна другите. И те го гледаха. После се обърна отново към мен. Най-накрая представителят на „Малон Кемикъл“ издума:

— Два и половина милиона долара са това, Мартин! Аз бих стрелял за толкова пари.

Шефилд се поколеба за миг. Погледна Мак, но Мак отстрани очи. После се обърна към писоара и ръката му се насочи към копчетата. Погледна ме. Аз кимнах. Нищо не излезе. Нито капка. Стоеше си там, а лицето му пламна: Измина минута, втора. Лицето му стана мораво.

Наруших тишината.

— Добре, Шефилд — казах аз, стараейки се да не се разсмея. — Отстъпвам, печелите баса. Договаряме се за дванайсет и половина.

Продължаваше да ме гледа, опитвайки се да разгадае мислите ми. Запазих безизразното си изражение. Протегнах ръка към него. Той се поколеба за миг, после я пое.

— Мога ли да ви наричам Мартин? — попитах аз.

Той кимна и лека усмивка се появи на устните му.

— Моля ви!

Стиснах ръката му.

— Мартин — казах тържествено аз. — Закопчей си дюкяна.