Харолд Робинс
Торбарите (87)

5.

Макалистър ме очакваше в хотела, когато се върнах следобед на другия ден.

— Намери ли го? — запита той:

Поклатих глава.

— Останал там, колкото да пробута хвърчащ чек без покритие на някакъв откачен нещастник.

— Значи е слязъл доста надолу по стълбата. Някаква представа къде може да е отишъл?

— Не — отвърнах аз. Хвърлих си балтона в едно кресло и седнах. — Нищо чудно да е в затвора на някое провинциално градче, на което дори името не сме чували. Непокрит чек… Господи!

— Какво трябва да направя? — запита ме Мак.

— Нищо — казах аз. — Но обещах на Роджър да се опитам да го издиря. Най-добре да натоварим някоя агенция. Ако те не успеят да го открият, поне Роджър ще знае, че съм направил всичко възможно. Обади ли се на Хардин?

Мак ме изгледа с любопитство.

— Да. Всеки момент ще пристигне. Защо искаш да го видиш?

— Може да се заловим и с издателска дейност.

— Това пък за какво? — попита Мак. — Ти дори вестници не четеш.

Засмях се.

— Чух, че смята да издава филмово списание. Аз ще правя филм. Най-доброто средство да разполагаш с някоя и друга колона е да имам собствено списание. Смятам, че помогна ли му за списанието, той ще ни отвори място в другите си издания. Това означава двайсет милиона екземпляра месечно.

Мак не каза нищо. На вратата се позвъни и Робер излезе да отвори. Беше С. Дж. Хардин, съвсем навреме. Влезе в стаята с протегната ръка.

— Джонас, момчето ми — започна той с вечно дрезгавия си глас. — Радвам се да те видя отново.

Ръкувахме се.

— Познавате ли се с адвоката ми, мистър Макалистър? — попитах аз.

С. Дж. го изгледа благосклонно.

— За мен е истинско удоволствие, сър — каза той и раздруса сърдечно ръката на Мак. После се обърна към мен. — Изненадах се, като получих бележката ти. Какво имаш наум, момко?

Погледнах го.

— Научавам, че възнамеряваш да издаваш филмово списание.

— Намислил съм нещо подобно — призна той.

— Чух също така, че не ти достигат парите, за да започнеш.

Той изразително разпери ръце.

— Знаеш как е с издателската дейност, момко — каза той. — Винаги страдаме от недостиг на пари.

Усмихнах се. Като го слушаше човек, би си помислил, че дори няма собствено цукало да се изпикае в него. Но С. Дж. имаше достатъчно капиталец, колкото и да плачеше. По начина, по който ограбваше собствената си компания, пред него старият Бърни Норман изглеждаше като същинско пеленаче.

— Каня се да направя първия си филм след осемгодишна пауза.

— Моите поздравления, Джонас — възкликна той. — Това е най-хубавата новина, която чувам от години насам. Киното може да използва мъж като теб. Напомни ми да кажа на моя посредник да купи няколко акции от „Норман Пикчърс“.

— Непременно, С. Дж.

— Можеш да бъдеш сигурен, че моите списания ще ти отделят много място — продължи той. — Знам как се прави хубав брой.

— Точно за това исках да поговорим, С. Дж. Мисля, че е срамота твоята верига да не разполага с филмово списание.

Той ме изгледа хитро.

— Същите чувства вълнуват и мен, Джонас.

— Колко са нужни, за да се появи едно на сергиите? — запитах аз.

— О, двеста-триста хиляди. Трябва да си подсигурим едногодишно излизане. Списанията се налагат за толкова горе-долу.

— До голяма степен това зависи от редактора, който го прави, нали? Подходящият редактор веднага се налага.

— Съвсем правилно, момчето ми — каза откровено той. — А аз разполагам с най-добрите редактори в бранша. Виждам, че си наясно с издателската дейност, Джонас. Винаги са ме интересували свежите идеи. Те именно правят вестникарството.

— Кой ще ти бъде репортер-редактор?

— О, Джонас — възропта той, ококорен невинно, — мислех, че знаеш. Милата дама, с която вечеря снощи, разбира се.

Разсмях се неудържимо. Не можех да се овладея. Дъртият копелдак беше по-хитър, отколкото смятах. Имаше шпиони дори в „21“.

След като си тръгна, се обърнах към Макалистър:

— Всъщност, не е необходимо да оставам за подписването на книжата с Енгел, нали?

Той ме изгледа проницателно.

— Може и без теб. Защо?

— Искам да замина за Калифорния — отвърнах аз. — Предстои ми да правя филм. Защо да стоя в Ню Йорк, където нищо не мога да свърша?

— Дейвид и Бонър са тук. Чакат да ги повикаш.

— Телефонирай на Дейвид. — След минутка той ми подаде слушалката. — Здравей, Дейвид, как е Роза?

— Чудесно, Джонас, много е щастлива.

— Радвам се — продължих аз. — Исках само да ти кажа, че свърши страхотна работа по онази история с акциите. Слушай, смятам, че е излишно да се мотая из Ню Йорк, докато се подготвя „Грешницата“. Ще поема към Калифорния.

— Но, Джонас, довел съм Бонър в Ню Йорк.

— Чудесно — казах аз. — Откарай го обратно в студиото и му кажи, че ще се видим там. Там е единственото място, където се правят филми.

— Добре, Джонас — каза той с леко разочарован тон. — Със самолет ли заминаваш?

— М-да. Мисля, че мога да хвана полета на ICA в два часа. Така ще бъда в Калифорния утре сутринта.

— Обади се по телефона на Роза, Джонас. Ще се зарадва да те чуе.

— Непременно, Дейвид — обещах аз. — Впрочем, как мога да намеря тази Джени Дентън? Мисля, че е редно да се запозная с момичето, което ще играе главната роля в „Грешницата“.

— Тя е в Палм Спрингс, хотел „Тропикъл Флауър“, регистрирана под името Джуди Белдън.

— Благодаря, Дейвид — казах аз. — Довиждане.

— Лек път, Джонас.

 

 

Беше 11,30 сутринта калифорнийско време, когато паркирах лимузината пред хотел „Тропикъл Флауър“ в Палм Спрингс.

Направих справка на рецепцията и се насочих към Пето бунгало. Когато почуках на вратата, отговор не последва. Но вратата не беше заключена, затова влязох.

— Мис Дентън? — подвикнах аз.

Отговор не последва. Долових шуртенето на душа в банята. Отидох и отворих вратата. Видях очертанията й зад матираната завеса на душа. Пееше си с нисък, дрезгав глас.

Затворих вратата на банята и седнах на тоалетната чиния. Запалих цигара, докато я наблюдавах зад завесата. Не стана нужда да чакам дълго.

Тя спря водата и започна да души въздуха, изпълнен с цигарен дим. Гласът иззад завесата беше спокоен.

— Ако е някой от хоповете, по-добре да се разкара, преди да съм излязла — обади се тя. — Иначе ще доложа на управата.

Не отговорих.

Тя промуши глава през цепката на завесата, опипвайки за кърпа. Присегнах и й подадох една. Видях през завесата как я увива около себе си, после завесата се дръпна и тя вторачи поглед в мен. Очите й бяха тъмносиви и в тях нямаше страх.

— Хоповете в този хотел са ужасни — каза тя. — Влизат по всяко време.

— Можехте да си заключвате вратата.

— За какво? — тя прекрачи ваната. — Всички имат резервни ключове.

— Джени Дентън? — запитах аз и станах.

— В регистъра пише Джуди Белдън. — Тя ме изгледа въпросително. — Вие от полицията ли сте?

— Не — поклатих глава. — Аз съм Джонас Корд.

Тя ме изгледа и усмивка плъзна по устните й.

— Хей! Откога чакам да се запозная с вас!

— Защо? — усмихнах й се на свой ред аз.

Тя дойде до мен, присегна и обви с ръце врата ми. Притегли лицето ми към своето, а кърпата се свлече от тялото на пода, когато се изправи на пръсти да ме целуне. После изви глава назад и ме изгледа с палави, засмени очи.

— Шефе — прошепна тя, — не е ли време да сложиш подписа си на договора ми?