Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

6.

Да, наистина го чакаха. Шерифът беше прав. Цялата сграда знаеше какво ще става. Даже няколко девойчета от козметичната компания и тази на Анри Франс.

Беше горещо и Дейвид чувстваше потта да избива по дрехите. Платформата представляваше шумно сборище; хората разговаряха, правеха се, че ядат сандвичите или донесения от къщи обяд. След това преструвките изчезнаха, разговорите и обедите бяха зарязани.

Мълчанието почти го обгърна и той усети любопитните им, привидно отвлечени погледи. Огледа небрежно тълпата. Разпозна неколцина от опаковъчните маси горе. Те извърнаха очи.

Изведнъж се почувства зле. Това беше лудост. Той не беше герой. Какъв бе смисълът? Какво толкова значително имаше в тази въшлива работа, че да се остави да го убият заради нея? После съгледа бригадира на платформата и забрави всичко. Нямаше връщане.

Все същата джунгла — улиците на Ийст Сайд, складовете за отпадъци покрай реката, а сега и този склад на Четиридесет и трета улица. Всяко кътче си имаше свой цар, който трябваше да бъде винаги готов за бой, за да запази царството си — защото винаги се намираше някой, дебнещ да му го отнеме.

Внезапното прозрение изпълни Дейвид с прилив на сили и мощ. Такъв беше светът, дори и вуйчо му, седнал на върха на тази пирамида, беше цар сам за себе си. Замисли се колко ли нощи вуйчо му Бърни не спеше, разтревожен за угрозите над собствената му империя.

Царете трябваше да живеят в страх — много повече от другите хора. Те имаха повече за губене. И знаеха — дълбоко в себе си знаеха — че един ден ще дойде краят. Защото и царете бяха човешки същества, мощта им отслабваше, разумът им не можеше да действа така бързо. Царете трябваше да умрат, за да бъдат изместени от наследниците си. Така щеше да стане с бригадира на платформата и с вуйчо Бърни. Един ден всичко това щеше да му принадлежи, защото беше млад.

— Докарай камиона — прошепна той с ъгълчето на устата си.

Топлийката мина по платформата, пресече улицата и стигна до паркирания камион.

Дейвид се обърна и натика крика под най-близката купчина. Напомпа дръжката и платформата бавно се издигна над земята. Докара товара до ръба на площадката в момента, когато Топлийката опря задницата на камиона до площадката и го спря.

— Имаш ли нужда от помощ, Дейви? — попита Топлийката, като се смъкна от кормилото.

— Ще се справя — отвърна Дейвид. Затика натоварения край към камиона и там отпусна скобите. Дървената скара падна върху пода на камиона. Като се върна за следващия товар, хвърли кос поглед към бригадира. Той не бе помръднал.

Слаба надежда обзе Дейвид. Може би грешеше, може би всички те са грешили. Откара и последния товар до камиона и вдигна капака. Е, щеше да мине без бой.

Чу облекчената въздишка на хората по платформата, когато завъртя крана, за да го изкара от камиона. Вдигна поглед. Бригадирът бе застанал там, блокирайки изхода. Дейвид продължи да тика крана към него. Когато го доближи, бригадирът подложи крак на крика и мълчаливо загледа Дейвид в упор. Дейвид погледна крака му. Грубата обувка с дебела подметка и огромен ток лежеше точно пред крика.

Дейвид вдигна поглед към мъжа и се опита да избута крика на платформата. Кракът на бригадира бързо се премести. Дръжката на крика бе изтръгната от ръката на Дейвид и самият крик се плъзна встрани, така че предната му част почти излезе от камиона. Колелата му се завъртяха в празното пространство между товарната платформа и камиона. Възбудена въздишка се понесе из тълпата.

Бригадирът заговори с равен глас:

— Ще ти струва пет долара да слезеш от камиона, чифутче! — каза той. — Ако ги нямаш, ще си останеш там!

Дейвид плъзна ръка в джоба. Металът беше леденостуден, когато нахлузи месинговия бокс на пръстите си.

— Имам нещо за теб — отвърна кротко той, пристъпвайки към него все още с ръка в джоба.

— Ето че поумняваш, чифутче — каза бригадирът, извръщайки поглед от Дейвид към тълпата. Точно в този момент Дейвид го цапардоса. Така, че усети болка в ръката, когато боксът раздра бузата на бригадира. Сподавен писък се изтръгна от гърдите на бригадира, когато металните шипове разрязаха лицето му като презрял пъпеш.

Извъртя се диво към Дейвид и му нанесе удар отстрани на главата, който го залепи за камиона. Дейвид почувства как вените запулсираха по челото му. Трябваше да се бие бързо, иначе онзи щеше да го убие. Разтърси глава, за да я избистри и вдигна поглед, за да види как шефът на платформата пристъпя към него. Подпря крака отстрани на камиона и използвайки тази допълнителна устойчивост, замахна към лицето на противника.

Ударът въобще не достигна целта. Бригадирът го парира с вдигната ръка, ала това го запрати назад към ръба на платформата. Дейвид отново замахна. Той направи опит да избегне удара, но се олюля и падна от платформата на земята.

Дейвид се наведе над хидравличния крик и погледна към него. Тъкмо се изправяше на ръце и колене. Обърна се към Дейвид, кръвта се стичаше по лицето му, а устните бяха присвити злобно над зъбите.

— Ще те убия за това, чифутско копеле!

Дейвид го изгледа отгоре. Онзи се беше изправил на едно коляно.

— Ти си го пожела, господинчо — каза той и посегна към крика.

Бригадирът на платформата изпищя, когато тежкият крик се стовари отгоре му. После остана да лежи притихнал, с лице към земята, а крикът стоеше върху гърба му като допотопен звяр.

Дейвид бавно се изправи, дишайки тежко. Изгледа тълпата, която бе започнала да се разпръсква с пребледнели от уплаха лица. Топлийката се покатери отзад на камиона. Погледна към бригадира.

— Мислиш ли, че си го пречукал?

Дейвид сви рамене. После мушна месинговия бокс в джоба на приятеля си.

— Най-добре разкарай камиона.

Топлийката кимна и се настани зад кормилото, а Дейвид пристъпи към товарната платформа. Камионът излезе на улицата в момента, когато Уагнър се появи с един полицай. Полицаят огледа Дейвид.

— Какво е станало?

— Нещастен случай — отговори Дейвид.

Полицаят погледна бригадира.

— Извикайте линейка — бързо разпореди той. — Някой трябва да ми помогне да вдигна това от него.

Дейвид се обърна и тръгна към товарния асансьор. Чу дрънкането на линейката, докато се миеше. Вратата зад гърба му се отвори и той се обърна.

Шерифът бе застанал там с кърпа в ръка.

— Мислех, че може би ще имаш нужда от това.

— Благодаря. — Дейвид взе кърпата и я потопи в топлата вода, след което я поднесе към лицето си. Горещината му действаше успокоително. Затвори очи. Шумът от линейката затихваше.

— Добре ли си? — попита старият човек.

— Всичко с мен е наред — отвърна Дейвид.

Дочу стъпките на стареца. Вратата се затвори след него и Дейвид смъкна кърпата от лицето си. Огледа се в огледалото. Като се изключи малката цицина на слепоочието, не изглеждаше лошо. Изплакна си лицето с хладка вода и го избърса. Остави кърпата на ръба на мивката и излезе.

До стълбището бе застанало момиче, със синя престилка с инициалите на Анри Франс върху джоба. Той спря й я погледна. Стори му се смътно познато. Сигурно беше едно от момичетата, присъствали долу. Усмихна му се дръзко, разкривайки не особено хубави зъби.

— Вярно ли, че си племенник на стария Норман?

Той кимна.

— Фреди Джоунз от вашата лаборатория казва, че ставам за киното. Накара ме да му позирам.

— Да?

— Снимките са тук. Искаш ли да ги видиш?

— Ами да, разбира се.

Тя се усмихна и извади няколко снимки от джоба. Той ги взе и ги разгледа. Този Фреди, който и да беше, знаеше да прави снимки. Тя изглеждаше много по-добре, когато не се усмихваше. И без дрехи.

— Харесват ли ти?

— М-да.

— Можеш да ги задържиш — каза тя.

— Благодаря.

— Ако ти падне случай някой път, покажи ги на вуйчо си — бързо добави тя. — Много момичета са влезли в киното по този начин.

Той кимна.

— Видях какво стана долу. Крайно време беше Тони да си го получи.

— Не го ли харесваш?

— Никой не го обича — обясни тя. — Но всички се боят от него. Ченгето ме разпита какво е станало. Казах му, че е злополука. Крикът паднал отгоре му.

Погледнах я в очите. Честен и открит поглед.

— Симпатичен си — каза тя. — Харесваш ми. — Извади нещо от джоба и му го подаде. Приличаше на малка туба аспирин, обаче надписът беше „Henri France De Luxe“. — Хич не се тревожи — продължи тя. — Най-доброто ни качество. Можеш да четеш вестник през него. Сама съм го проверявала и пакетирала.

— Благодаря.

— Трябва де се връщам на работа — приключи тя. — Ще се видим.

— Ще се видим.

Погледна малката кутийка в ръката си и я отвори. Права беше. Можеше да се чете през него. На дъното имаше листче хартия. На него с черен молив бе написано името Вети и един телефонен номер.

Уагнър седеше зад бюрото, когато Дейвид влезе.

— Извади голям късмет — посрещна го той. — Докторът каза, че Тони имал само мозъчно сътресение и няколко счупени ребра. Ще му сложат дванайсет шева на бузата обаче.

— Той е имал късмет — каза Дейвид. — Беше нещастен случай.

Погледът на майстора се сведе под неговия.

— Гаражът отсреща поиска десет долара, за да поправи крика.

— Ще им ги дам утре.

— Няма нужда — бързо каза Уагнър. — Вече им платих.

— Благодаря.

Майсторът пак вдигна поглед. Очите му срещнаха тези на Дейвид.

— Ех, да можехме да забравим случилото се тази сутрин — каза той с глух глас. — Да започнем всичко отново.

Дейвид го изгледа за миг. После се усмихна и протегна ръка.

— Казвам се Дейвид Улф — заяви той. — Трябва да се представя на майстора, за да ми даде работа.

Майсторът погледна ръката на Дейвид и я стисна.

— Аз съм Джек Уагнър, майсторът — каза той. Ръкостискането му беше уверено. — Ела да те представя на момчетата.

Когато Дейвид се обърна към опаковъчните маси, всички мъже му се усмихваха. Изведнъж бяха престанали да бъдат чужди. Бяха приятели.