Харолд Робинс
Торбарите (90)

8.

Мъжът от детективската агенция пристигна, докато вечеряхме. Казваше се Сам Витъл и ако му се стори странно, че Джени вечеря облечена в дълго тъмно палто от норки, уморените му умни очи не показаха никаква изненада.

— Студено е в Чикаго — обясни Джени.

— Да, мадам — отвърна вежливо той.

— Трудно ли го открихте? — запитах го аз.

— Не особено. Трябваше само да проверим агенциите за кредитиране. Оставил е низ от непокрити чекове след себе си. Беше въпрос на време. Когато кръгът се стесни до Чикаго, проверихме в Обществено осигуряване. Може да си променят имената, но обикновено не си играят с Обществено осигуряване. Кара я под името Еймос Джордън.

— Къде работи? — попитах с любопитство аз.

— В гаража „Цицерон“ — като механик. Изкарва си достатъчно, за да пие непрекъснато. Здраво кърка.

— Къде живее?

— В един пансион, но се прибира там само за спане. Повечето от свободното си време прекарва в едно заведение на име „Ла Паре“. От по-долния тип. На сцената все има някой стриптийз, а свободните момичета наливат клиентите с пиене.

Еймос не беше се променил, помислих си аз. Продължаваше да търси жени. Бутнах чашата кафе настрана.

— Добре, да вървим да го вземем.

— Готова съм — обади се Джени.

Витъл я погледна.

— Може би ще бъде по-добре, ако останете тук, мадам. Заведението е съвсем неподходящо.

— Какво? — бързо отхвърли предложението му Джени. — И да пропусна случая да се покажа с новото си палто от норки?

 

 

„Ла Паре“ беше един от двадесетината подобни клуба — със стриптийз, на улица — приличащи на всички из цялата страна. Прозорците бяха облепени с плакати на полуголи момичета — Мейбелин, Шарлин, Дарлин и неизбежната Рози Токус. Обявено бе, че ще танцуват тази вечер.

Портиерът се ухили до уши, когато огромната лимузина спря. Отвори вратата със замах.

— Добре дошли, скъпи гости, от цял свят идват в „Ла Паре“. Наистина идваха. Портиерът се втурна в клуба, където един дребен мъж в тъмен костюм се изправи пред нас. Гардеробиерката, облечена в тесен клин, ни пое палтата. Джени поклати глава и задържа палтото си, докато го следвахме из тъмната, силно одимена зала, до малка масичка, точно пред сцената.

Една стриптийзьорка тъкмо работеше над главите ни. Барабаните думкаха бавно и тя се кълчеше, облечена само в най-необходимото.

— Две бутилки от най-доброто ви шампанско — наредих аз. Не беше мястото да поръчвам уиски. Нямах поцинкован стомах.

При думата шампанско изпълнителката на стриптийз спря за миг, насред танца, и погледна надолу. Видях как одобрителният й поглед се плъзна по мен и тя ми отправи най-съблазнителната си усмивка.

В този момент Джени остави палтото да се плъзне на стола и свали тюрбана си. Дългата й руса коса улови всички светлини и заискри, когато се плъзна по раменете й. Така бързо, както се бе появила, усмивката на танцьорката изчезна.

Погледнах Джени. Тя ми се усмихна.

— Срещу огън трябва да се бориш с огън — обясни тя.

Засмях се. Сервитьорът с бяла риза пристигна с две бутилки шампанско в едно ведро. Бързо постави три чаши на масата и отвори първата бутилка. Тапата изгърмя и шампанското се разля отстрани по бутилката. Той напълни трите чаши, без да ме изчака да опитам виното, и бързо се оттегли.

Беше още топло, но хубаво шампанско. Погледнах етикета. Хейдсийк, 1937. Дори и да беше фалшив, не бе лошо. После забелязах бялото листче на масата до мен. Осемдесет долара.

— Да бяхте дошли с такси — подхвърли Витъл, — щеше да ви струва само двайсет долара бутилката.

— Колко, ако бяхме дошли пеша?

— Петнайсет — ухили се той.

— Наздраве — казах аз и вдигнах чашата.

Едва си бяхме оставили чашите, когато сервитьорът започна да ги пълни отново. Действаше бързо, препълни ги и те преляха, а после се накани да обърне наопаки бутилката във ведрото с леда. Спрях го с ръка.

— Не толкова бързо, приятелче. Не ти оспорвам цената, но поне ни остави да си допием бутилката.

Той ме изгледа и кимна. Остави бутилката изправена във ведрото и се отдалечи. Барабаните забиха и танцьорката изчезна под вялите аплодисменти на равнодушните зрители.

— Той е ей там, на края на бара — посочи Витъл.

Обърнах се да погледна. Там нямаше много светлини. Всичко, което можах да различа, бе фигура, приведена към бара с чаша в ръка.

— Ще ида при него.

— Мислите ли, че ще имате нужда от помощ? — попита Витъл.

— Не. Останете тук с мис Дентън.

Светлините пак загаснаха и нова танцьорка се появи. Докато отивах към бара, едно момиче се провря към мен в мрака.

— Търсиш ли някого, здравеняко? — прошепна тя. Беше току-що слязлата от сцената стриптийзьорка.

Не й обърнах внимание и продължих към Еймос на бара. Той не вдигна поглед, когато се покачих на празното столче до него.

— Бутилка Будвайзер — поръчах на бармана. Бирата беше пред мен, доларът ми изчезна, още преди да съм се настанил на стола.

Обърнах се да погледна Еймос, който се беше загледал в сцената; изпитах странна болка. Беше остарял. Невероятно остарял и посивял. Косата му бе оредяла, а кожата висеше на бузите и челюстта като на много възрастен човек.

Вдигна чашата към устните си. Забелязах ръката му да трепери и сиво-червените петна по нея. Опитах се да размисля. Не можеше да бъде чак толкова стар. Беше най-много преполовил петдесетте. После видях очите му и намерих отговора.

Беше смазан и не му бе останало нищо, освен миналото. Мечтите бяха отлетели, защото се бе отдал на всички изпречили му се изкушения; сега те бяха отворили място на сухото загниване. Не беше му останал никакъв друг път, освен надолу. Надолу и все надолу, докато умре.

— Здравей, Еймос — тихо казах аз.

Той остави чашата и бавно обърна глава. Погледна ме с кървясали сълзящи очи.

— Разкарай се — прошепна той с дрезгав, напоен с уиски глас. — Сега танцува моето момиче.

Погледнах към сцената. Беше червенокоса, видяла и по-хубави дни. Бяха си лика-прилика. И двамата се бяха борили, и бяха загубили.

Изчаках музиката да стигне до финала, преди отново да го заговоря.

— Имам предложение за тебе, Еймос.

Той се обърна към мен.

— Казах на пратеника ти, че не ме интересува.

За миг поисках да сляза от столчето и да си ида. Вън, на свежия, студен нощен въздух, далеч от смрадта на застояла бира и разложение. Но не го сторих. Не само заради обещанието, което бях дал на Форестър. Това беше бащата на Моника.

Барманът дойде и поръчах пиене за двама ни. Грабна петака и изчезна.

— Казах на Моника за работата. Тя много се зарадва.

Той пак се обърна и ме изгледа.

— Моника винаги е била глупачка — изрече дрезгаво той и се засмя. — Знаеш ли, не искаше да се развежда с теб. Беше побесняла от яд, но после й мина й не искаше да се разведе. Казваше, че те обичала.

Не отговорих и той пак се засмя.

— Но аз я вразумих — продължи той. — Казах й, че си същият като мен, че и двамата не можем да устоим, щом помиришем жена.

— Това е минало и свършено — казах аз. — Много отдавна.

Той стовари чашата на бара с трепереща ръка.

— Не е свършено! — викна гневно. — Мислиш, че ще забравя как ми измъкна собствената компания? Мислиш, че ще забравя как ме лиши от всеки договор, как ми попречи да започна отново? — Засмя се лукаво. — Не съм глупак. Мислиш, че не зная как винаги изпращаше твои хора да ме следят из цялата страна?

Загледах се в него. Беше болен. Много по-болен, отколкото бях предположил.

— А сега идваш с някакво измислено предложение, а? — засмя се хитро той. — Мислиш, че не си ми ясен? Мислиш, че не се досещам, че се опитваш да ме разкараш от пътя си, защото съзнаваш, че успеят ли да надникнат в проектите ми, с тебе е свършено?

Той се плъзна от столчето и тръгна към мен със заплашително вдигнати юмруци.

— Свършено е, Джонас! — изписка той. — Свършено! Чуваш ли?

Извих се на столчето и го улових за ръцете. Китките му бяха изтънели, а костите старчески крехки. Задържах ръцете му и изведнъж той се отпусна в мен с глава на гърдите ми.

Погледнах надолу и видях, че очите му се изпълниха със сълзи, безпомощни старчески сълзи.

— Уморих се, Джонас — промълви той. — Моля те, не ме преследвай повече. Прощавай. Толкова съм уморен, че не мога да бягам вече…

Изплъзна се от прегръдката ми и се строполи на пода. Червенокосата, която бе дошла зад него, изпищя и музиката рязко млъкна. Хората се струпаха около нас, когато се наканих да сляза от столчето. Усетих, че някой ме блъска яростно към бара и вперих поглед в лицето на един едър мъж в черен костюм.

— Какво става тук?

— Остави го, Джо — долетя гласът на Витъл зад мене и биячът изви глава.

— А, ти ли си, Сам? — Натискът върху гърдите ми отслабна.

Погледнах Еймос. Джени бе коленичила до него, като му разхлабваше връзката и разкопчаваше копчето на ризата.

Наведох се и аз.

— Припадък ли?

Джени вдигна поглед към мен.

— Мисля, че се касае за нещо повече — отвърна тя. — Целият изгаря от треска. Най-добре ще бъде да го закараме вкъщи.

— Добре — казах аз. Измъкнах свитък банкноти и хвърлих една стодоларова на бара. — Сметката за масата ми. — Вдигнах поглед и видях червенокосата, впила поглед в мен, с размазан от стичащите се сълзи грим. Измъкнах друга и я мушнах в ръката й. — Иди си изсуши сълзите. — После се наведох и като взех Еймос на ръце, тръгнах към вратата. Изненадах се колко е лек. Витъл взе палтата ни от гардеробиерката и ме последва навън.

— Живее само през два блока — каза той, когато положих Еймос в колата.

Беше някакъв мръсен, сив пансион; две котки стояха върху отхлупените боклукчийски кофи пред входа и ни гледаха със зловещите си жълти очи в нощта. Погледнах сградата през стъклото на колата. Това не беше място за болен човек.

Шофьорът изскочи навън и изтича да отвори вратата. Присегнах и я затворих.

— Карай обратно в хотел „Дрейк“ — заповядах аз.

Обърнах се и погледнах Еймос, проснат на задната седалка. Това, че беше болен, не променяше отношението ми към него. Но не можех да се отърся от чувството, че ако нещата се бяха развили малко по-иначе, собственият ми баща би могъл да лежи на неговото място.