Харолд Робинс
Торбарите (114)

7.

Излязох от болницата в началото на септември. Седях в инвалидната количка и наблюдавах как Робер опакова и прибира последния багаж в куфара, когато вратата се отвори.

— Здравей, Младши!

— Невада! Какво правиш насам?

— Дойдох да те прибера.

Разсмях се. Чудно нещо, как години наред не се сещаш за някого, а после изведнъж ти става толкова мило, когато го видиш.

— Нямаше нужда — казах аз. — Робер щеше да се оправи.

— Аз го повиках да дойде, мистър Джонас. Помислих, че ще бъде като в доброто старо време. Човек се чувства много самотен на ранчото, ако няма какво да прави.

— А аз пък реших да си поотпочина — добави Невада. — Войната свърши и дадох ваканция на шоуто за зимния сезон. А на Марта нищо не й харесва повече от това да се грижи за някой инвалид. Тя е вече там и се готви да ни посрещне.

Изгледах ги и двамата и се ухилих.

— Явно сте се наговорили, а?

— Съвсем правилно — каза Невада и мина зад количката. — Готов ли си?

Робер затвори куфара и щракна ключалката.

— Всичко е готово, мистър Невада.

— Да тръгваме тогава — каза Невада и подкара количката към вратата.

— Трябва да спрем в Бърманк — казах аз и погледнах назад към него. — Мак е приготвил цяла купчина книжа, които трябва да подпиша.

Можеше да съм прикован на легло, но работата си продължаваше.

Бъз Долтън бе приготвил един чартърен „ICA“, който ни очакваше на летището в Сан Диего. В Бърбенк пристигнахме към два следобед. Макалистър стана, заобиколи бюрото и ме посрещна, когато изтикаха количката в кабинета му.

— Знаеш ли, за пръв път те виждам седнал.

Засмях се.

— Възползвай се от случая. Лекарите казват, че след две седмици ще се разхождам като новопроходил.

— Така, още сега бих желал да се възползвам. Избутайте го до бюрото, момчета. Приготвил съм писалката.

Беше почти четири, когато подписах и последния от купчината документи. Вдигнах уморен поглед.

— И тъй, какво ново има?

Мак ме изгледа. Отиде до една масичка до стената.

— Това — каза той, вдигайки калъфката на нещо, което приличаше на радио с прозорец на предната страна.

— Какво е то?

— Първият продукт на „Корд Електроникс Къмпани“ — заяви гордо той. — Направихме го в преобразувания Отдел за радари. Телевизор е.

— Телевизор ли? — запитах аз.

— Картини, предавани по въздуха като по радиото — обясни той. — Изобразяват се на екрана като при домашните филми.

— О, работата, която чоплеше Дюпон преди войната. Нищо не излезе.

— Сега излезе — каза Мак. — Това е следващият голям удар. Всички радио- и електронни компании се захващат с него — „RCA“, „Колумбия“, „Емерсън“, „Дженерал Електроникс“, „Филко“. Всички. Искаш ли да видиш как работи?

— Аха.

Той отиде и вдигна телефона.

— Свържете ме с лабораторията. — Покри слушалката с ръка. — Ще им кажа да пуснат нещо.

Миг по-късно отиде до апарата и завъртя някакво копче. Зад екрана пробяга светлина, после се задвижиха кръгове и линии. Постепенно се появи надпис.

КОРД ЕЛЕКТРОНИКС ПРЕДСТАВЯ…

Изведнъж надписът бе заменен от картина, сцена от уестърн, в който мъж на кон яздеше към камерата. Камерата се измести в близък план и аз познах Невада. Припомних си и сцената. Беше преследването от „Ренегатът“. Пет минути наблюдавахме смълчани.

— Не мога да повярвам на очите си — каза Невада, когато свърши.

Погледнах Робер. Израз на унесено възхищение се бе запечатал на лицето му. Той изви глава към мен.

— Ей това наричам чудо, мистър Джонас — промълви тихо той. — Сега мога да си гледам кино у дома, без да клеча из долнопробните заведения за негри.

— Затова значи искат да изкупят всичките ми стари филми — обади се отново Невада.

Погледнах го.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали си спомняш деветдесетината филма, които направих и сега са моя собственост?

Кимнах.

— Търчат като луди подире ми да ги продам. И ми предлагат хубави пари. По пет хиляди долара за всеки.

Опулих се насреща му.

— Едно нещо разбрах от филмовата индустрия — казах аз. — Никога не продавай изцяло нещо, което можеш да заемеш срещу процентно заплащане.

— Искаш да кажеш да ги давам под наем, както правят с киносалоните?

— Именно — казах аз. — Зная ги тези предавателни компании. Купят ли нещо за пет, значи възнамеряват да изкарат петдесет от него.

— Не ме бива много по големите сделки — каза Невада. — Ще го уредиш ли вместо мен, Мак?

— Не знам, Невада. Аз не съм посредник.

— Свърши му работа, Мак — обадих се аз. — Нали ми каза, че искаш да вършиш работа там, където си струва.

Той се усмихна.

— Дадено, Невада.

Изведнъж се почувствах уморен. Отпуснах се на стола. Робер веднага застана отстрани.

— Добре ли сте, мистър Джонас?

— Уморен съм — отвърнах аз.

— Може би е по-добре да останете в апартамента тази нощ. Утре може да заминем за ранчото.

Погледнах Робер. Мисълта да си легна бе много съблазнителна. Задникът ме болеше от тази количка.

— Ще поръчам кола — каза Мак и вдигна телефона. — Можеш да ме оставиш в студиото на път за града. Имам да свърша малко работа там.

Умът ми работеше през цялото време, докато пътувахме към студиото. Когато колата спря пред портала, изведнъж всичко ми стана ясно.

— Ще трябва да направим нещо за замяната на Бонър — каза Мак, като излизаше. — Не е много редно един юрист да води студиото. Аз нищо не знам за филмите и производството им.

Изгледах го замислен. Прав беше, разбира се. Но кой знаеше? Само Дейвид, а той си беше отишъл. Не ме интересуваше вече. Не мислех вече за филми, не исках никого да заснема, за да го види целият свят. А там, в кабинета, който току-що бях напуснал, имаше една малка кутия с екран, каквато скоро щеше да има във всеки дом. Беден или богат. Малката кутия щеше да глътне филмите така, както кината никога не биха могли. И въпреки това, не ме интересуваше.

Дори когато бях дете, престанех ли да се занимавам с някоя играчка, преставах завинаги. И никога не се връщах към нея.

— Продай киносалоните — прошепнах на Мак.

— Какво? — ахна той, сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Те са единственото в този клон, което все още носи пари.

— Продавай киносалоните — повторих аз. — След десет години никой няма да ходи в тях. Или поне не толкова, колкото се посещават сега. Ще гледат филмите по домовете си.

Мак ме изгледа.

— А какво искаш да направя със студиото? — запита той с нотка на сарказъм в гласа. — И него ли да продам?

— Да — казах спокойно аз. — Само че не сега. След десетина години. Когато хората, които правят филми за тази малка кутия, изпитат глад за пространство. Тогава ще им го продадем.

— А какво ще правим междувременно? Ще го оставим да гние и ще плащаме данъци ли?

— Не — отвърнах аз. — Давай го под наем, както направи със старото студио „Метро Голдуин“. Дори да не печелим или да си докараме малко загуба, няма да се оплаквам.

— Наистина ли смяташ така? — загледа ме той.

— Наистина — казах аз и преместих поглед от него към покрива на студиото. Сякаш го виждах за пръв път. Беше грозен и черен от катрана. — Мак, виждаш ли покрива?

Той се обърна да го погледне и примижа срещу слънцето.

— Преди да сториш каквото и да било — наредих меко аз, — кажи да го боядисат в бяло.

Вмъкнах си главата в колата. Невада ме изгледа особено. Гласът му бе едва ли не печален:

— Изглежда нищо не се е променило, а, Младши?

— Не — отвърнах уморено аз. — Нищо не се е променило.