Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

21.

— Джонас Корд — промълви огорчено Норман. — През цялото време е бил Джонас Корд. Защо не ми каза?

Дейвид се обърна към прозореца на хотела, който гледаше към Сентръл парк.

— Не знаех. Само предполагах.

— Знаеш, не знаеш — каза продуцентът, задъвкал угасналата си пура, — все пак трябваше да ми кажеш.

— Каква полза? — запита Дейвид. — Не бих могъл да ти го докажа, а и да можех, ти нямаше пари да се бориш с него.

Норман извади пурата от устата си и я изгледа навъсено. Захвърли я с гневен жест на килима.

— Какво съм му сторил, че иска да ме опропасти? — запита с болка той. Дейвид не му отговори. — Нищо! Това съм му сторил. Само спечели пари от мен. Повече пари, отколкото използува, за да ми пререже гърлото! — Бърни измъкна от джоба нова пура и я размаха пред лицето на Дейвид. — Това да ти бъде за урок. Никога не прави услуга никому, никога не печели пари за никого, само за себе си. Иначе ще получиш нож в гърба си, направен от собственото ти сребро!

Дейвид погледна вуйчо си в лицето, станало пурпурно от гняв, и си припомни сцената, която се бе развила на заседанието на акционерите.

Норман бе пристигнал по-самоуверен от когато и да било през последните няколко месеца. Процентът на пълномощията беше почти толкова, колкото всяка година. Само около двайсет и пет на сто от акционерите се въздържаха да изпратят пълномощните си формуляри. Всичко, което ги интересуваше, бе кога пак ще получат дивиденти. Но тези пълномощия, плюс осемте процента, които Норман притежаваше на свое име, му даваха благоприятната позиция да гласува с тридесет и три процента от акциите.

Присъствието на заседанието бе както обикновено. Няколко пенсионирани бизнесмени и няколко жени, които се шляеха по улиците и десетината им акции им даваха правото да си убият тук времето; онези директори на компанията, които случайно се намираха в града, и служителите на компанията от кантората в Ню Йорк.

Едва след приключването на формалностите, когато Норман изиска правата на дирекционния съвет, той почувствува, че нещо не е в ред. Докато говореше Дан Пиърс, импресариото, и един друг мъж, чието лице му бе познато, но чието име Норман не можеше да си спомни, влязоха в залата и седнаха на първия ред в малката аудитория.

Един заместник-президент, отговарящ за продажбите, почтително прочете одобрения от Норман списък на кандидатите за директори. Друг заместник-президент, отговарящ за работата в чужбина, — също почтително предложи да се приеме предложението.

В този момент се изправи Дан Пиърс.

— Господин президент — заяви той, — аз имам няколко предложения за директори на корпорацията.

— Вие нямате право! — викна Норман от трибуната.

— Съгласно правилника на компанията — възрази Дан Пиърс, — всеки акционер може да представя толкова лица за директори на корпорацията, колкото такива длъжности има!

Норман се обърна към заместник-президента си и към юридическия съветник:

— Вярно ли е?

Адвокатът кимна нервно.

— Уволнен си, глупак такъв! — процеди Норман. Обърна се към Пиърс:

— Това е незаконно! — изрева той. — Опит да се разстрои компанията.

Мъжът, седнал до Пиърс, стана.

— Предложението на мистър Пиърс е съвсем редовно и лично аз мога да засвидетелствувам законното му основание да го направи.

Едва сега Норман си припомни името му — Макалистър, адвокатът на Джонас Корд. Веднага се укроти.

— Надявам се, че можете да докажете акциите си? — запита предпазливо той.

— Разбира се — усмихна се Макалистър.

— Да видя доказателствата. Имам право да поискам това!

— Разбира се, че имате — каза Макалистър. Пристъпи към трибуната и му връчи акционерно удостоверение.

Норман го погледна. Беше акционерно удостоверение, издадено съответно на името на Дан Пиърс за десет акции.

— Това ли са всичките ви акции? — запита невинно той.

Макалистър пак се усмихна.

— Това е достатъчно като доказателство — отвърна той, отклонявайки опита на продуцента да разбере колко акции стоят зад гърба им. — Може ли да продължим с предложенията си?

Норман кимна мълчаливо. Пиърс отново стана и представи шест имена за деветчленния дирекционен съвет. Достатъчно, за да осигурят пълен контрол. Като се изключат неговото и това на Макалистър, всички останали имена бяха непознати за Норман.

Когато дойде време да се преброят гласовете, Макалистър представи на събранието пълномощия за четиридесет и един процента от компанията — двадесет и шест процента на името на Джонас Корд и петнадесет, държани в различни комисионерски къщи. И шестимата предложени от тях бяха избрани.

Норман се обърна към своите администратори. Изгледа ги внимателно за миг, после оттегли шест от своите предложения, оставяйки само себе си, Дейвид и заместник-президента и касиер на дирекционния съвет. Заседанието свърши, той насрочи заседание на дирекционния съвет в кабинета на компанията следобед, за избор на висши служители.

Мълчаливо се запъти към кабинета, а обикновено червендалестото му лице беше пребледняло. Пиърс го спря на вратата.

Норман го изгледа.

— Не разговарям с изменници — каза той. — Върви да разговаряш с Хитлер! — И затръшна вратата.

Дан Пиърс се обърна към Дейвид.

— Дейвид, накарай го да се вслуша в разума — каза той. — Корд ме е упълномощил да предложа три милиона за акциите на дъртака. Два пъти повече от стойността им. Ако не приеме, Корд заяви, че ще обяви компанията за несъстоятелна и акциите ще станат годни само за тапети.

— Ще видя какво мога да направя — каза Дейвид и забърза след вуйчо си.

Сега Норман продължаваше да пъшка, крачейки нагоре-надолу из стаята и заплашвайки с битка за пълномощията. Ще му покаже той на този полудял Корд, че Бърни Норман не е глупак, че не е изградил една индустрия от нищо, с голи ръце, без да има нещо в главата си.

— Почакай! — рязко каза Дейвид. Беше се наситил на глупостите на вуйчо си. Време беше някой да разкрие на стареца житейските истини. — Говориш за битка за пълномощия? — кресна той. — Как ще се бориш с него? С книжни топки, вместо с пари? И ако се бориш, честно казано, мислиш ли, че някой ще те подкрепи? През последните четири години тази компания постоянно губи пари. Най-големият филм, който направихме през това време, бе „Ренегатът“ — филм на Корд, не наш. И най-големият филм на пазара днес е „Небесните дяволи“ — пак филм на Корд. Този, който ти не пожела да разпространяваш, защото нямало голяма аванта за теб в него! Да не мислиш, че съществува човек със здрав разум, който би те подкрепил срещу Корд?

Продуцентът се опули насреща му.

— Само като си помисля — проплака той, — че от собствената ми плът и кръв чувам такива думи!

— Зарежи това, вуйчо Бърни — продължи Дейвид. — Роднинството няма нищо общо. Аз изброявам фактите.

— Факти? — кресна Норман. — Искаш факти? Добре, на ти ги. Кой беше този, който отиде и закупи „Слънчеви петна“, филм, който спечели едва ли не всички награди? Кой? Никой друг, освен мене!

— Но донесе и загуба от милион долари.

— Аз ли съм виновен? — горчиво отвърна вуйчо му. — Не им ли го казах предварително? Не, искаха престиж, получиха престиж.

— Това са стари работи, вуйчо Бърни — каза Дейвид. — Те нямат нищо общо с днес. Никой вече не мисли за тях.

— Аз мисля — възрази Норман. — Моята кръв се лее. Аз съм изкупителната жертва. Но още не съм умрял. Като им кажа за филмите, които правя с Рина Марлоу, ще получа всички пълномощия, които са ми нужни.

Дейвид изгледа вуйчо си, после отиде до телефона.

— Междуградски, моля. — Искам да говоря с болницата Колтън, Санта Моника, Калифорния, стая триста и девет.

Хвърли поглед към вуйчо си, който гледаше през прозореца.

— Айлин? Дейвид е. Как е тя?

— Не е добре — каза Айлин с толкова отслабнал глас, че едва се чуваше.

— Какво казва лекарят?

Дейвид я чу да хълца в слушалката.

— Дръж се! — каза той. — Не е моментът да се предаваш.

— Каза… че умира. Че било истинско чудо, че е изтраяла толкова дълго. Просто не знае какво я държи жива.

Чу се щракването и телефонът замря в ръката му. Обърна се към вуйчо си.

— Рина няма вече да направи друг филм нито за теб, нито за когото и да било — каза той. — Тя умира.

Продуцентът го изгледа и лицето му пребледня. Отпусна се на стола.

— Господи! В такъв случай какво ще стане с компанията? Тя ни беше единствената възможност да оцелеем. Без нея всичко е загубено, свършени сме. — Изтри си лицето с кърпичката. — Сега даже и Корд няма да се занимава с нас.

— Какво имаш предвид? — изгледа Дейвид вуйчо си.

— Shmuck! — отсече Норман. — Още ли не виждаш? Да ти го начертая на диаграма ли?

— Да видя? — попита зачуден Дейвид. — Какво да видя?

— Че всъщност Корд пет пари не дава за компанията — каза старецът. — Че иска само момичето.

— Момичето?!

— Разбира се! — каза Норман. — Рина Марлоу. Помниш ли срещата ми с него в тоалетната на Уордорф? Помниш ли какво ми беше казал той? Че няма да ми каже имената на courvehs, защото съм му откраднал Марлоу под носа?

Изведнъж истината блесна в главата на Дейвид. Как не се бе сетил за това? То можеше да обясни телефонното обаждане на Корд през нощта, когато Дънбар се самоуби. Изгледа вуйчо си с уважение.

— Какво ще правим?

— Да правим ли? — учуди се старецът. — Да правим? Ще си държим устата затворени и ще отидем на заседанието. Сърцето ми може да се прескача, но щом той предлага три милиона за моите акции, ще стигне до пет!

 

 

Този път сънят не се изплъзна, когато Рина отвори очи. Във всеки случай изглеждаше по-реален от всякога преди. Тя остана притихнала за миг, оглеждайки прозрачното найлоново покривало над главата и гърдите. Бавно извърна глава.

Айлин седеше на стола и я наблюдаваше. Искаше й се да я успокои, да не се тревожи: наистина нямаше за какво да се тревожи. Толкова пъти бе преживявала вече това в сънищата си.

— Айлин! — прошепна тя.

Айлин се сепна и скочи от стола. Рина й се усмихна.

— Наистина съм аз, Айлин — промълви тя. — Не съм си загубила разума.

— Рина! — Тя усети как ръката на Айлин улови нейната под чаршафа. — Рина!

— Не плачи, Айлин — промълви тя. Изви глава, за да види календара на стената, ала той беше много далеч. — Кой ден сме днес?

— Петък.

— Тринадесети? — опита се да се усмихне Рина. Видя усмивката и на лицето на Айлин, независимо от сълзите, които го обливаха. — Телефонирай на Джонас — каза уморено Рина. — Искам да го видя.

Затвори за миг очи, но ги отвори, когато Айлин се върна до леглото.

— Свърза ли се с него?

Айлин поклати глава.

— Казаха, че е в Ню Йорк, но не знаят как да се свържат с него.

— Открий го, където и да е! — усмихна се Рина. — Не бива да ме залъгваш повече — каза тя. — Тази сцена съм я изиграла много пъти. Намери го! Няма да умра, докато не дойде. — Слаба, иронична усмивка се появи на лицето й. — Във всеки случай, никой тук не умира през почивните дни. Колоните на вестниците вече са запълнени за уикенда.