Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

15.

Дан Пиърс се изправи на крака и почука с една лъжичка по чашата. Огледа хората около масата с глуповато изражение. Беше пиян, весело пиян, благодарение на успеха и на шотландското уиски, което беше поглъщал в изобилие. Кимна с глава, когато другите го погледнаха.

— Дан Пиърс не забравя приятелите си. Той мисли за тях. Донесох на всеки от сгодените по един малък подарък. — Той се обърна и щракна с пръсти.

— Да, мистър Пиърс — незабавно откликна метр д’отелът. Той на свой ред махна с ръка и един келнер пристъпи с два пакета, погледна етикетите и постави голямата, обвита в златен станиол кутия пред Джонас, а малката, обвита в сребърен станиол — пред Джени.

— Благодаря, Дан — каза Джонас.

— Отвори я, Джонас — продължи с пиянски глас Дан. — Искам всички да видят подаръците.

Някакво лошо предчувствие обзе Джени.

— Ще ги отворим по-късно, Дан.

— Не — настоя той. — Сега.

Тя огледа масата. Всички гледаха с любопитство. Погледна Джонас. Той сви рамене и я насърчи с усмивка. Залови се да отваря пакета. Беше обвит толкова плътно, че присегна за нож да среже канапа, тъкмо когато Джонас разгръщаше своя пакет.

— Хей! — засмя се Джонас, вдигайки подаръка да го видят всички. — Огромна бутилка шампанско.

Нейният подарък се намираше в малка, но прекрасно гравирана кутия от махагон. Тя я отвори и впи очи в нея, чувствайки как кръвта се отдръпва от лицето й. Джонас взе кутията от ръцете й и я показа на другите.

— Комплект английски бръсначи! — обяви той и се ухили на Дан. — Изглежда, че келнерът е объркал етикетите. Все пак, благодаря, Дан.

Пиърс се строполи на стола. Усмихваше се.

Джени долови, че всички я наблюдават. Вдигна глава и огледа масата. Можеше да отгатне мислите им. От дванадесетте двойки, насядали около масата, тя познаваше петима от мъжете, преди да направи пробата. Ървинг Шварц, Бонър и други трима, важни клечки в различни компании на филмовата индустрия. Останалите седмина знаеха. А също така и някои от съпругите им. То се разбираше от погледите. Само в очите на двама от мъжете откри съчувствие. Дейвид и Невада Смит.

Дейвид тя можеше да разбере. Ала не разбираше защо Невада я съжалява. Та той едва я познаваше. Винаги бе някак тих, дори плах при случайните им срещи в студиото. Но сега в дълбоките му индиански очи се криеше някакъв неукротим гняв, когато ги насочи към Дан Пиърс.

Тринадесет мъже, помисли си тя, и всички, с изключение на един, знаеха каква е била. А именно тринадесетият беше нещастникът. Щеше да се ожени за нея. Усети как някой леко докосна рамото й. Гласът на Роза наруши тишината, която заплашваше да я погълне:

— Мисля, че е време да отидем да си пооправим грима.

Джени кимна вяло и мълчаливо я последва от масата. Чувстваше как погледите на хора от другите маси я проследяват. Без да среща очите им, тя забеляза неколцина мъже, които бе познавала и видя многозначителните им усмивки. Направо й прилоша. Роза дръпна завесата на нишата в ъгъла и Джени се строполи смълчана на кушетката. Роза запали цигара и й я подаде.

Джени вдигна поглед към нея, забравила цигарата между пръстите си. Сълзите бликнаха от очите й.

— Защо? — запита тя с огорчен, учуден глас. — Не разбирам. Какво съм му направила?

Разплака се неудържимо, а Роза до нея сложи главата й на рамото си.

 

 

Дан Пиърс се изкиска, докато си проправяше път към колата през тъмния и опустял паркинг. Охо, само ако разкаже историята утре в гардеробната на „Хилкрест“! Всички мъже щяха да се смеят. Всъщност, никой от тях не обичаше Джонас.

Вярно, търпяха го. Но не го приемаха. Тук беше разликата. Всички признаваха успехите на Джонас, ала не биха вдигнали и малкия си пръст за него. Не както биха постъпили за Дан Пиърс, ако се нуждаеше от тяхната помощ, която не му беше нужна. Той беше един от тях, бе израсъл в бранша с тях. А те си имаха свои закони. Държаха се един за друг.

Само да им разкаже как е изглеждала курветината — готова да потъне в земята. И как през цялото време Джонас е стоял като shmuck, усмихнат и мислещ колко са мили всички. Щеше да ги скъса от смях.

Изведнъж някаква тъмна фигура се появи в мрака пред него. Той впери тревожен поглед в тъмнината, докато силуетът мълчаливо приближаваше.

— О, ти ли си, Невада? Чудех се кой е.

Невада спря смълчан пред него.

Дан се разсмя при спомена за случилото се.

— Ама си го получи, кучката? — закиска се той, протягайки ръка към Невада за опора. — Очаквах, че ще припадне, когато отвори кутията и съгледа бръсначите. А Джонас, глупакът, хич и не загрява къде се е набутал…

Гласът на Дан се задави от болка, когато Невада го улучи в корема. Залитна към една от колите и се подпря на нея за опора. Загледа Невада.

— Това пък за какво беше? — запита той докачен. — Нали сме стари приятели?

Видя как ръката на Невада се насочва към лицето му и направи опит да се извие. Не беше достатъчно бърз и почувства експлозията от болката в очите си. Пак усети силен удар в корема. Приведе се, повърна и един нов удар отстрани на лицето го простря на току-що повърнатото. Вдигна изплашен поглед към Невада.

Едва сега Невада заговори и някакъв леден мраз скова сърцето на Дан.

— Отдавна трябваше да го сторя, Дан — изрече Невада, поглеждайки надолу към него. — Би трябвало да те очистя. Само че не заслужаваш човек да иде в затвора заради теб.

Презрително му обърна гръб и отмина. Дан изчака да замре звукът от подкованите ботуши. После постави глава на ръцете върху студения цимент.

— Беше само шега — заплака пиянски той. — Беше само шега.

Джонас последва Джени в затъмнената къща.

— Уморена си — каза нежно той и погали пребледнялото й лице. — Беше тежка вечер. Легни си сега. Ще се видим утре.

— Не — отсече тя. Знаеше какво й предстои. Обърна се и влезе в гостната, запалвайки светлината. Той я последва озадачен.

Тя се обърна, свали пръстена от ръката си и му го подаде. Той погледна най-напред него, после нея.

— Защо? — запита той. — Да не би да съм сторил нещо нередно тази вечер?

Тя поклати глава.

— Не — отвърна припряно тя, — няма нищо общо с теб. Просто те моля да вземеш пръстена обратно.

— Би трябвало да ми обясниш защо, Джени.

— Не те обичам — промълви тя. — Това не е ли достатъчна причина?

— Не е.

— Тогава имам и по-добра — изрече сковано тя. — Преди да направя онази филмова проба, аз бях най-скъпо платената холивудска проститутка.

Той вторачи поглед в нея.

— Не ти вярвам — каза бавно той. — Не би могла да ме заблудиш.

— Ти си глупак — прекъсна го рязко тя. — Ако не ми вярваш, питай Бонър или който и да е от другите четирима на масата, които са ме чукали. Или някой от дузината други мъже, които видях в ресторанта тази вечер.

— И все пак, не ти вярвам — каза той с притихнал глас.

Тя се изсмя.

— Тогава питай Бонър защо Пиърс ми даде този подарък. Кутиите не бяха разменени, бръсначите бяха предназначени за мене. Цял Холивуд разказваше тази история още на сутринта, след като Бонър си излезе оттук. Как съм обръснала цялото му космато тяло, за да му направя минет след това във вана с шампанско.

Гледаше, дълбоко разстроен.

— И защо мислиш, че те помолих да направя „Афродита“? — продължи тя. — Не защото го смятах за особено добър. А за да платя на Пиърс за всичко това. — Тя отиде бързо до бюрото и извади две малки ролки филм. Метна едната към него и филмът се разви като панаирджийска ролка. — Първата ми роля — каза саркастично тя. — Порнографски филм.

Взе цигара от кутията на масата и я запали. Обърна се пак към него. Гласът й беше притихнал.

— Или може би си от мъжете, които се наслаждават да се оженят за такава жена, та винаги, когато срещнат някого, да се чудят дали е спал с нея, или не? Кога, къде и как?

Той направи крачка към нея.

— Това е минало. Няма вече значение.

— Няма ли? Само затова че самата съм сглупила за миг, не е нужно да сглупяваш и ти. Как би понесъл тази нощ, ако знаеше предварително всичко, което знаеш сега?

— Но аз те обичам!

— Дори и това е самоизмама. Не ме обичаш. И никога не си ме обичал. Ти обичаш един спомен. Споменът за едно момиче, предпочело баща ти вместо теб. При първата възможност, която ти се удаде, се опита да ме превърнеш в нейно копие. Дори и в леглото — всичко онова, което ме караше да правя. Наистина ли ме смяташ за толкова наивна, че да не се досетя, че това са неща, които ти е правила тя?

Пръстенът бе все още в ръката й. Тя го постави на масичката пред него.

— Вземи го — каза тя.

Той го загледа. Диамантът сякаш хвърляше гневни искри към него. Вдигна поглед към нея, а лицето му бе изпънато и измъчено.

— Запази го — каза рязко той и излезе.

Тя остана така, докато чу потеглянето на колата му. После загаси светлината и се качи горе, оставяйки пръстена на масата и филма на пода, развит като панаирджийска лентичка след бал.

 

 

Лежеше в леглото с широко отворени очи, загледана в нощта. Да можеше да заплаче, би й олекнало. Но отвътре беше празна, разядена от греховете си. Не й бе останало нищо, което да даде на другите. Беше изчерпала своя дял от любовта.

Някога, много отдавна, беше обичала и бе обичана. Но Том Дентън бе мъртъв, изгубен завинаги и нямаше да се върне.

Тя извика на глас в мрака:

— Помогни ми, татко! Моля те! Не знам какво да правя.

Да можеше да се върне и да започне всичко отначало. Пак от онези недели с аромата на телешко със зеле, при тихия шепот на утринната литургия в ушите й, при сестрите в болницата, при онова тихо задоволство да бъдеш част от божието дело.

Изведнъж гласът на баща й зашепна от сивата утринна ведрина: „Наистина ли искаш да се махнеш, Мечо Джени?“.

Остана смълчана, заровена в мислите и спомените си. Наистина ли онова време бе отлетяло завинаги? Ако скриеше от изповедта тази част от живота си, която вече не й принадлежеше, можеше да го стори. Те нямаше да узнаят. Беше нейно собствено прегрешение. Останалата част от живота й им беше известна.

Да постъпи така би било грях. Грехът на опрощението. Той би направил невалидна всяка по-нататъшна изповед. Но тя имаше толкова много за даване и да не го направи означаваше да лиши себе си и другите, на които би могла да помогне. Кои грях беше по-голям? Изплаши се за миг, после реши, че това е въпрос между нея и нейния Спасител. Решението бе нейно и единствено тя щеше да бъде отговорна, сега и в бъдеще.

Изведнъж разбра какво трябва да направи и усети, че вече не се страхува.

— Да, татко — прошепна тя.

Тихият му шепот долетя като ехо, носено от вятъра: „Тогава, облечи се, Джени, и аз ще дойда с теб“.